Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

24

Час и четирийсет и девет минути след обаждането на Кей Линч беемвето профуча през отворения портал на кънтри клуб „Касълбейн“ и със свистене закова на чакъла пред главния вход. Бен се втурна в оживеното фоайе и взе на три крачки разстоянието до рецепцията.

На смяна беше друга служителка. Тъмнокосо момиче, което посрещна искането му да се срещне с мениджъра с неприкрита тревога. Той беше наясно, че изглежда, меко казано, подозрително — уморен, небръснат и доста раздърпан след сблъсъка с Фланаган и неговите юнаци. Изтънчените членове на клуба едва ли бяха свикнали да влизат в спор с такива като него.

Рецепционистката вдигна слушалката.

— Господин Чърч, обажда се Катрина — притеснено каза тя, без да сваля очи от Бен. — Един господин на име Хоуп настоява да разговаря с вас. — Пауза. — Не знам. Каза само, че въпросът е важен. — Пауза. — Добре, ще му предам. — Остави слушалката и се обърна към Бен. — Господин Чърч ще дойде всеки момент.

В продължение на шест безкрайни минути Бен крачеше напред-назад из фоайето, усещайки върху себе си учудените погледи на персонал и клиенти, които го заобиколяха отдалече. После се появи един мъж с безупречно изгладен костюм, който се представи като Ейдън Чърч — управител на клуба, и го покани да го последва.

В коридора на път за кабинета на Чърч срещнаха младеж с буйна къдрава коса, който небрежно бършеше плочките на пода, използвайки парцал на дълга дръжка. Чърч спря и неодобрително го изгледа.

— Направи го както трябва, за бога! — скастри го той. — Не мокри плочките, а ги измий!

Къдравият му хвърли неприязнен поглед, напъха парцала в кофата и започна да търка, мърморейки нещо под носа си. Бен долови част от думите му — от рода на „аз поне си имам коса, нещастнико“, и на лицето му се появи усмивка. И той не би се хванал на работа при господин Чърч.

Директорът спря пред една врата с месингова табела, на която беше изписано името му, отвори я и нетърпеливо покани Бен да влезе в разхвърляния му кабинет. Не му предложи да седне и не затвори след себе си. Явно не очакваше, че разговорът ще се проточи.

— Предполагам, че появата ви тук е свързана с неотдавнашните трагични събития — надуто рече Чърч и изразително погледна часовника си.

— Точно така — отвърна Бен.

Управителят гнусливо огледа изцапаните му джинси и смачканото яке.

— Доколкото ми е известно, вие не сте служител на полицията, господин Хоуп.

— Не съм — кимна Бен. — Провеждам свое частно разследване.

— Аз съм зает човек, знаете. Мога да ви уверя, че правим всичко възможно да сътрудничим на властите и…

— Не е съвсем така — прекъсна го Бен. — Появиха се нови факти, които могат да се окажат решаващи за разследването. С ваше позволение, бих искал да поговоря с персонала по този въпрос.

— Да говорите с персонала? — трепна Чърч. — За какво?

— Искам да разбера дали някой е видял сър Роджър да напуска клуба. И по-точно, дали въпросният джентълмен е носел нещо със себе си.

— Всички отдавна са дали показания пред полицията.

— Не и по този въпрос — поклати глава Бен.

— Изключено! — отсече управителят. — Вие явно нямате представа колко трудно се ръководи подобна организация.

— Ще им отнема максимум пет минути от времето — обеща Бен, усещайки как в гърдите му се надига гняв. — Искам да говоря с всеки от тях поотделно. Така няма да попреча на работата в клуба. Въпросът може да се окаже на живот и смърт, разбирате ли?

Чърч поклати глава.

— Не — отсече той. — Няма да стане. — Погледна часовника си за втори път и се намръщи. Общото събрание на ООН очевидно го чакаше. — Мисля, че приключихме. Ще ви помоля да си вървите, господин Хоуп. Надявам се никога повече да не посещавате кънтри клуб „Касълбейн“. Не мога да ви позволя да се появявате без предупреждение и да плашите както служителите, така и гостите. Я се погледнете! Никой уважаващ себе си…

— Чуй какво ще ти кажа, дългоносо лайно такова! — изръмжа Бен. — Жената, която аз… Изчезнала е много близка моя приятелка. Животът й е заложен на карта. Не ме карай да повтарям!

Чърч се облещи насреща му, опитвайки се да запази достойнството си. Остана така секунда-две, после грабна слушалката и започна да набира някакъв номер. Бен долови изходящия сигнал, а после и някакъв глас насреща.

— Свържете ме с инспектор Ханрати, моля — заяви с победоносна усмивка управителят.

Бен си представи как дребният гадняр насреща му прави задно салто и се забива с главата напред в шкафа за документи зад бюрото. Видя как телефонът изхвърча на една страна, а перуката му на друга. После бавно се овладя и разтвори свитите си в юмрук пръсти. Може би защото въображението му продължаваше да работи и му помогна да си представи удоволствието, с което Ханрати му щраква белезниците и го натиква на задната седалка. А след това го чакаше обичайната процедура — задържане за 24 часа в ареста на Летъркени и повдигане на обвинение за нарушаване на обществения ред.

— Забрави! — изръмжа на Чърч той и изхвърча навън.

Къдрокосият младеж още беше в коридора и мокреше плочките с парцала си. Бен отвърна на кимването му, придружено от крива усмивка, и понечи да продължи.

— Пст! — издаде странен звук младежът.

Той спря и се обърна. Момчето беше оставило парцала и сочеше аварийното стълбище.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

Младежът кимна, хвърли подозрителен поглед към вратата на началника си и му направи знак да го последва на площадката, от която се излизаше на тясна шахта между двете сгради. Край едната стена бяха струпани купчина кашони, а на отсрещната беше опрян стар очукан мотоциклет с окачена на кормилото каска.

— Аз съм Били — представи се младежът. — Били Джонсън. Чух как подреди оная плюнка Чърч. — Говореше с подчертан акцент от района на Дери и сякаш да потвърди предположението на Бен, махна към старото возило и добави: — Живея близо до границата, а с това идвам на работа всеки ден. Плащат кеш, което си е чиста печалба.

Бен знаеше какво означава това. Някои хора могат да бъдат доста изобретателни, що се отнася до социални помощи.

— Парите ми трябват за жената и бебето — добави Били. — Не мога да си позволя да се лиша от тях. Затова не казах на ченгетата всичко, което знам. В противен случай шибаняците щяха да ме затрупат с въпроси и кой знае как щеше да свърши това. Но както и да е. Аз бях тук и видях всичко.

Едва сега Бен започна да разбира някъде бие.

— Имаш предвид нощта на отвличането?

— Да — кимна Били. — Жена ти е изчезнала, а?

— Нещо такова.

— Съжалявам да го чуя, мистър. Надявам се да я открият.

— Благодаря, Били.

— Косата й е червеникава, нали?

Вместо отговор Бен му показа снимката, която държеше в портфейла си. Младежът я разгледа и кимна.

— Да, това е тя.

— Ти видя ли я?

— Видях и него, как му беше името…

— Форсайт?

Били кимна.

— Чърч му даде стаята за почивка на персонала, за да я използва като съблекалня. Предупредиха ни да не припарваме там — сякаш е шибаният папа или нещо подобно. Докато произнасяше речта си, пред заключената врата пазеше шофьорът му…

— Ландър — помогна му Бен.

— Точно така. Както и да е. Когато партито свърши, тъпият Чърч ме накара да изнеса отзад празните бутилки от шампанско. Там видях да чака един ягуар с Ландър зад волана. После от стаята за персонала се появи и онзи Форсайт, който се огледа за фотографи и тръгна към колата. Мястото наистина гъмжеше от разни типове с камери. Форсайт седна отзад и ягуарът се насочи към страничния вход, където чакаха двете жени — блондинката и тази на снимката с червената коса, облечена в черно.

Бен внимателно прибра фотографията в портфейла си.

— Сигурен ли си, че мъжът на задната седалка беше Форсайт? — попита той.

— Той беше. По-късно го видях по телевизията. Показаха още шофьора и блондинката. Защо им е трябвало да убиват толкова готина мадама? Дано ги спипат тези мръсни копелета!

— Искам да знам дали Форсайт носеше нещо със себе си — внимателно подхвърли Бен.

— Носеше куфарче — кимна Били.

— Какво куфарче?

— Ами ей толкова голямо — показа с ръце младежът. — Съвсем тънко, от онези, на които им викат дипломатически… Нищо особено. Ако не бяха белезниците, дори нямаше да го забележа.

— Разкажи ми за белезниците, Били.

— Бяха като на кино, знаеш… Като онзи тип от „Бандата на Оушън“. Адски готин филм. — Били вдигна глава и издекламира с източноевропейски акцент: — Казвам се Лаймън Зерга.

— Казваш, че куфарчето е било вързано с белезници за китката му?

— Да — кимна Били. — За дясната.

— Напълно ли си сигурен?

Момчето категорично кимна с глава.

— После ми стана кофти, че не казах на ченгетата, защото сигурно е било важно. Но не исках неприятности. Особено при създалите се обстоятелства, ако разбираш какво имам предвид.

Бен му благодари, увери го, че няма да каже на никого, и го помоли да му покаже пътя към паркинга.

Застудяваше. Небето беше обсипано със звезди. Часовникът на беемвето показваше 17:42. Брук беше изчезнала от четирийсет и три часа и половина.

Той измъкна от джоба си визитката на Джъстин Максуел и набра мобилния му телефон. След три позвънявания насреща се обади уморен и мрачен глас:

— Максуел.

— Обажда се Бен Хоуп. Имам един въпрос: какво знаете за куфарчето, което сър Роджър е носил със себе си в колата?

— Не разбирам. На местопрестъплението не беше открито никакво куфарче.

— Но той е напуснал кънтри клуба с него.

— Може и да е така. Често ни се случва да разнасяме куфарчета насам-натам. Ние сме бизнесмени.

— А често ли се случва шефовете на компанията да ги закопчават за китките си?

— За какво говорите? Защо Роджър би направил такова нещо?

— Имам предвид обичайните причини, поради които повечето хора го правят — да попречат на онези, които се интересуват от съдържанието. Явно в това куфарче е имало нещо важно. Не само за него, но и за хората, които са му го отнели. Проблемът е там, че той не е имал представа с кого си има работа.

— Чакайте малко, обърквате ме — промърмори Максуел. — Откъде знаете всичко това? Полицията не спомена нищо такова.

— Току-що разговарях с очевидец. Освен това Форсайт е глътнал ключа за белезниците.

— Какво е направил?!

— Затова са му отсекли ръцете — поясни Бен. — Дясната, за да издърпат куфарчето, а лявата за заблуда.

— Не мога да повярвам. Нещата стават все по-зле.

— Въпросът е какво толкова важно е имало в куфарчето. Това искам да разбера.

— Мислите, че има връзка с убийството?

— А вие мислите ли, че няма? Сам казахте, че куфарчето не е открито на местопрестъплението.

В слушалката настъпи продължителна тишина. Максуел очевидно се мъчеше да подреди обърканите си мисли.

— Какво да кажа? Знам, че в речта си онази вечер Роджър намекна за някакво друго откритие на борда на „Санта Тереза“, което все още се пази в тайна. Мога само да предполагам, че това има някаква връзка със съдържанието на куфарчето. Но не разполагам с никаква информация по въпроса.

— Въпреки че в момента заемате най-високата позиция в компанията?

— Вижте какво, Роджър действа… О, боже!… Роджър действаше по свой собствен начин. И никой не задаваше въпроси, тъй като той винаги намираше правилните отговори. Благодарение на него компанията стана наистина много богата. — Максуел замълча за момент, после замислено добави: — Ако някой може да знае повече за тази работа, това е Саймън Бътлър. Той отговаряше пряко за подреждането и категоризирането на артефактите, освен това беше най-близкият човек на Роджър. Не изключвам възможността Роджър да е споделил нещо с него.

— Саймън Бътлър все още ли е с вас в „Карик Манър“?

— Никой от нас вече не е там. Какъв е смисълът да висим насред нищото? Аз се върнах в централата, където съм затрупан от телефонни обаждания и напразно се опитвам да се справя с този кошмар. Саймън още вчера се прибра у дома и оттогава не съм го чувал. Мога да ви дам адреса му, стига да ви върши работа. Той живее в старата си фамилна къща в околностите на Саутхемптън.

Бен прекъсна разговора и веднага набра мобилния телефон на Саймън Бътлър, който му продиктува Максуел. Никой не отговори. Не се включи и гласова поща. Той опита още няколко пъти, после прибра телефона. Остана в тъмното купе, забил поглед в дигиталния часовник на таблото.

Четирийсет и три часа и трийсет и девет минути от похищението на Брук.

Не му отне много време да стигне до решение. Запали двигателя, напусна паркинга на кънтри клуба и отново потегли към летището.

Този път беше абсолютно сигурен, че няма да се върне обратно.