Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

10

— А сега накъде? — тръшна се на седалката Амал.

— Кънтри клуб „Касълбейн“ — кратко отвърна Бен и завъртя ключа.

Двигателят на беемвето изрева, гумите изсвириха. Купето леко поднесе и се обърна в посоката, от която бяха дошли.

Не се наложи да разпитва Амал за пътя, тъй като вече беше проучил картата. Трябваше да се движат по същото изпълнено със завои крайбрежно шосе, по което снощи беше поел ягуарът. Освен това не изпитваше почти никакво доверие в навигационните умения на спътника си. Бен проследи в огледалото самотната фигура на Кей Линч, която крачеше към Ханрати, после настъпи педала на газта.

Вече наясно със стила му на шофиране, Амал стисна здраво дръжката на вратата и затвори очи.

Не след дълго беемвето беше вече част от дългата процесия превозни средства, които минаваха през осветения портал на кънтри клуба и се насочваха към паркинга. Досадният дъжд най-после беше спрял, а между разкъсаните облаци се виждаше ясно небе, обсипано със звезди. Наоколо нямаше полицейски коли, но това беше нормално. Бен погледна часовника си. Беше взел разстоянието до мястото на отвличането за дванайсет минути. Уоли Ландър вероятно се беше справил за същото време, така че часът на нападението можеше да се определи сравнително точно. В момента беше осем без четвърт. Което означаваше, че Брук бе в неизвестност от двайсет и един часа и четирийсет минути.

Следван от Амал, Бен изкачи стъпалата и бутна тежката врата на фоайето. После спря и се огледа. Дебел скъп килим в червен цвят, претенциозно и малко кичозно обзавеждане, предназначено да впечатли тълпата новобогаташи, отдали се на голфа и тениса. Излъскана дъбова ламперия, солидни витрини с не по-малко излъскани сребърни трофеи. Безшумни вентилатори по тавана, пресъздаващи атмосферата на колониалната епоха. Изкуствени цветя, надничащи от имитации на антични делви. Потокът от двойки на средна и над средна възраст заобикаляше Бен и се насочваше към оживената ресторантска част, вдясно от рецепцията. На вратата ги посрещаше строг и тържествен метрдотел. Животът в кънтри клуб „Касълбейн“ течеше в обичайното си русло. Събитията от предишната нощ сякаш не се бяха случили.

Миризмата на топла храна от ресторанта напомни на Бен, че не беше хапвал нищичко, откакто напусна Франция. Тръсна глава да прогони тази мисъл и продължи навътре във фоайето. Младата жена зад рецепцията намръщено го изгледа. Едва сега той обърна внимание на гостите около себе си, всички облечени в официални костюми и рокли. Перлените огърлици бяха навсякъде. Бен се обърна към Амал и установи, че той пасва на обстановката повече от добре със своето копринено поло и скъпо дизайнерско палто. След това се огледа в близкото огледало. От там го гледаше брадясал тип с разрошена коса, облечен в протъркано кожено яке, избелели джинси и военни ботуши, които никак не се връзваха с дрескода на отбраната публика. Наложи се да забие хладен и настоятелен поглед в лицето на младата жена. Тя побърза да отмести очи.

— Снощи бяхме ей там — прошепна Амал и махна към излъсканата двойна врата в лявата част на фоайето. — Бална зала или нещо подобно. Не си спомням много добре.

Значи е време да освежим паметта ти, помисли си Бен и се насочи към вратата. Рецепционистката отново го изгледа, но никой не направи опит да го спре. Вратата се плъзна встрани. Озоваха се в огромна празна зала със струпани в далечния край маси и тапицирани столове.

— Това е мястото — прошепна Амал и бавно се огледа. — Поне така мисля. Но всичко изглежда различно.

— Това ли е мястото или не? — изгледа го Бен, потиснал нетърпението си с цената на доста усилия. Даваше си сметка, че Амал е не по-малко объркан от него.

— Сигурен съм, че е това. Но са разчистили всичко. Сякаш за да изтрият всякакви спомени от предишната вечер. Полицията не трябва ли да забрани да се пипа каквото и да било? За събиране на доказателства или каквото там трябва…

— Ханрати — изръмжа Бен. — Но дай да не се занимаваме с него.

— Започвам да си спомням — промърмори с присвити очи Амал и наклони глава, сякаш да възстанови картината от предишната вечер. После се обърна и махна с ръка към широкото празно пространство в близост до вратата. — Там беше барът. — На лицето му се появи болезнена гримаса, която би трябвало да означава: Колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре. — Срещу него беше експозицията, скрита зад голяма завеса. Вляво от нея имаше нещо като сцена с лекторска катедра и голям екран. От там произнесоха речите си Форсайт и другият човек.

— Какъв друг човек?

— Някакъв служител на компанията. Зърнах го само за миг, докато търсех Брук.

— Седял си на бара, така ли?

Амал въздъхна и кимна с глава.

— С гръб към всички?

Нова въздишка.

— Спомням си, че беше по-млад от Форсайт. Дребничък, с пясъчноруса коса. Форсайт го представи като… като някакъв мениджър. Шеф на екип водолази или нещо подобно. Казваше се… Не съм сигурен… Бакстър или може би Бейкър.

— Бътлър — поправи го Бен. Беше запомнил името от уебсайта на „Нептун Марийн Експлорейшън“. — Саймън Бътлър. В момента не се интересувам от него. А ти не бързай. Огледай се и виж какво още ще си спомниш. Нещо, което ти се е сторило необичайно или странно. Например някой, който се е въртял около Форсайт или поведението му е било неадекватно.

Бен беше принуден да признае пред себе си, че обикновените наблюдатели нямат никакъв шанс да забележат онова, което е лесно различимо за тренираното око. Особено онези от тях, които бързат да се закотвят на бара.

Амал продължаваше да се оглежда.

— Не знам — промърмори той. — Тук беше пълно с народ. Журналисти, фотографи… Не бях присъствал на подобно нещо. Нямаше как да знам кое е странно и кое не. — Замълча за момент, после унило добави: — Но ако трябва да бъда честен, не обръщах особено внимание. Бях прекалено зает да давя жалките си проблеми в джин с тоник. А през това време Брук… Бедната Брук… Какво се случи с нея, по дяволите? Вината е моя. Изцяло моя! — Той зарови пръсти в косата си и притисна клепачи с палци. Дишаше разпокъсано, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

— Никой не те обвинява — поклати глава Бен. — Вземи се в ръце и се концентрирай. Иначе няма как да ми помогнеш! — Усети, че говори прекалено грубо и побърза да смекчи тона: — Искаш ли да отскочим до бара? Приличаш ми на човек, който се нуждае от едно питие.

— В никакъв случай! — тръсна глава Амал. — Кълна се, че никога повече няма да близна твърд алкохол!

Бен с мъка потисна собственото си желание да пресуши всички налични в заведението питиета. Не виждаше друг начин да забави темпото и да прогони натрапчивите мисли, които отказваха да напуснат главата му и заплашваха да го побъркат.

— Е, добре — кимна той и извади ключа на беемвето от джоба си. — Да се махаме от тук.

— В къщата за гости ли отиваме? — попита Амал, след като излязоха навън и тръгнаха към колата.

Бен стисна зъби. Желанието му за бързи действия оставаше все така силно.

— Още не — процеди той, натисна дистанционното и се настани зад волана. — Трябва да поговоря с някои хора.

— Какви хора?

— В „Карик Манър“.

— Но как ще го открием?

— В днешно време има едно нещо, наречено „Гугъл Мапс“. Мислех, че вие, писателите, се оправяте с тия работи.

— Аз не съм сред… — започна Амал, после седна на мястото си и затръшна вратата. — Всъщност няма значение.

Телефонът на Бен иззвъня, когато се намираха на пет-шест километра от кънтри клуб „Касълбейн“. Той го измъкна от джоба си и го включи, без да вдига крак от газта.

— Благодаря, че отговаряш на обаждането ми, Майк.

— Никакъв проблем, приятелю — отвърна грубият стържещ глас от другия край на линията. — Разбрах, че имаш неприятности, и много съжалявам да го чуя. Но както и да е. Поразрових се и стигнах до информацията, която ти трябва. Но не казвай на никого, защото ще ми изпържат задника.

— Оценявам го — отвърна Бен. — Слушам те.

— Преди четири години „Нептун Марийн Експлорейшън“ е сключила застраховка за отвличане и откуп със застрахователната агенция „Рочестър и Саундърс“. Най-вероятно е станало, след като са се разминали на косъм с нападение на сомалийски пирати в Аденския залив, където са провеждали операция по изваждането на някакъв потънал кораб. Или просто са решили да се застраховат за в бъдеще. Брокер по тази сделка е бил алчното копеле Рони Галоуей.

— Не го познавам. Какво е покритието?

— Дванайсет милиона. Мога само да ти кажа, че това са много пари.

— Наистина са много — кимна Бен. — Дължа ти услуга, Майк.

— Може би две. Желая ти късмет, приятелю.

Бен прекъсна връзката. Познаваше много добре „Рочестър и Саундърс“, макар и само като име. Оперираща от една стъклена кула в центъра на Лондон, тази агенция беше един от големите играчи в застраховането, предлагайки полици за отвличане и откуп на високорискови корпоративни мениджъри, ВИП персони и други потенциални обекти на посегателство по света.

Той отдавна знаеше, че отвличането с цел откуп е процъфтяващ бизнес, при това не само за хората, които го практикуват, но и за онези, които предлагат защита срещу него. Много преди да се откаже от активна оперативна работа и да се премести във Франция, където основа „Льо Вал“, той беше получавал поръчки да преговаря от името на различни застрахователни компании, да поддържа контакт с похитителите с цел получаването на категорични доказателства за живота и здравето на техните жертви, а също и да направи всичко по силите си за тяхното бързо освобождаване.

От време на време се налагаше да използва и други средства — не чак толкова мирни, а още по-малко законни — за да постигне крайната си цел. В тези случаи застрахователните компании нямаха никакво участие. А официално и всички останали. Това беше същинската работа на Бен — да разреши проблемите с бързи и конкретни действия.

Голяма част от служителите в тези компании бяха бивши военни, а някои като Бен идваха направо от САС и други специализирани формирования. Например Майк Старки, който имаше двайсет и две години стаж в Лондонската градска полиция, преди да избере друга кариера. Тези хора се познаваха отлично помежду си, пътищата им често се пресичаха по най-горещите точки на света, а нерядко и се сблъскваха един с друг в барове и нощни клубове, известни като свърталища на информатори и криминални типове от най-различен калибър. Тяхната общност беше странна, затворена и дори нелегална, тъй като в някои страни получаването на пари срещу освобождаването на похитени хора се смяташе за равнозначно на печалбата от самия акт на отвличането. Част от тези хора се съсипваха от постоянния стрес, други се озоваваха от погрешната страна на релсите, трети биваха убити или се превръщаха в мишени за похищение. А други просто се уморяваха от този начин на живот и сядаха зад бюрата.

Майк Старки беше от последните. Понастоящем запълваше една малка и безопасна ниша като брокер в Лондон, световната столица на отвличанията с цел откуп, и посредничеше между клиенти, които отчаяно се нуждаеха от полица срещу отвличане, и група застрахователи, чиято колективна печалба от тази дейност възлизаше на 150 милиона паунда годишно. Въпреки това тези хора бяха изключително стиснати и обикновено не приемаха да покрият дори пени от исканията за изплащане на полицата, които не бяха чак толкова рядко явление. Бизнесът процъфтяваше, а хората като Старки доволно плуваха на гребена на вълната.

Някои критици обясняваха космическата популярност на полиците с ужасяващите темпове, с които се разширяваше търговията с човешкото нещастие в световен мащаб, а застрахователите просто насърчаваха потенциалните похитители с нечувани досега финансови оферти. Едно мнение, с което Бен нямаше как да не се съгласи — разбира се, в личен план.

— Това ли беше обаждането, което очакваше? — попита Амал.

— Да — кимна Бен. — Един мой контакт в Лондон.

Амал изчака продължението, не го получи и подхвърли:

— Винаги ли си толкова открит и разговорлив?

— Аха — отвърна Бен. — Аз съм заклет бъбривец.

После натисна газта още по-яко.