Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

2

Три дни по-рано

— Ще видиш, че ще си прекараме страхотно, Брук! — заяви Сам поне за пети път през последните двайсет минути. — Сериозно ти говоря. Просто не бива да пропускаш този шанс!

Такава си беше Саманта Шелдрейк още от студентските им години. Винаги нетърпелива и припряна. Не беше трудно да се разбере как бе успяла да стигне до поста личен асистент на един от най-динамичните предприемачи мултимилионери, собственик и президент на компанията „Нептун Марийн Експлорейшън“ със седалище в Саутхемптън.

— Не знам — отвърна Брук.

Беше се изтегнала на килима пред горящата камина и бе притиснала телефона между рамото и ухото си. На таблата до нея изстиваха останките от самотната вечеря. Поредният скучен завършек на един празен ден, украсен с неочакваното телефонно обаждане от северозападното крайбрежие на Ирландия. Нещо, което без съмнение повдигна духа й.

— Струва ми се, че пътуването е прекалено дълго за едно парти. Което на всичкото отгоре е предназначено изключително за служителите на компанията.

— Родж няма да… — започна Сам, замълча за миг и побърза да се поправи: — Сър Роджър няма да има нищо против да поканя една приятелка. Махни се от Лондон, който през тази част от годината е сив и мрачен.

Брук обаче забеляза грешката и се запита дали отношенията между Сам и нейния шеф не са по-близки, отколкото би желала да признае. Запази въпроса за себе си и попита:

— Но защо да напускам Лондон? За да видя сивия океан?

— Хей, става въпрос за Донегал! — настоя Сам. — На това място дори дъждът е красив. Знам го от опит, защото вече от няколко месеца съм тук. Освен това, както вече споменах, партито е доста специално. Първо, медийното представяне ще се проведе в един адски готин кънтри клуб. Направо ще паднеш. Второ, на него ще присъстват повече от триста гости, поканени лично от скъпата ти приятелка.

— Естествено.

— Естествено. После ще се прехвърлим в къщата, където ще започне истинският купон. Сър Роджър не жали средства за нищо. Трябва да видиш имението, което е наел — истински замък. За купона е отделено едно цяло крило. Шампанското ще се лее като вода, уверявам те!

— Я ми припомни какво точно ще празнуваме.

— Да разбирам ли, че множественото число означава съгласие?

— Не съм казала такова нещо.

— Поводът е изваждането на едно от най-големите съкровища през последните двайсет години — отвърна самодоволно Сам. — Изваждането на испанския боен кораб „Санта Тереза“, построен през шестнайсети век, е най-широкомащабната операция на „Нептун Марийн Експлорейшън“ под ръководството на сър Роджър.

— Звучиш така, сякаш си на пресконференция — усмихна се на телефона Брук. — Между другото, какво търси този испански боен кораб край бреговете на Ирландия?

— Не ти ли разказах за него, докато бяхме в Австрия?

Малко преди Коледа двете приятелки бяха прекарали няколко дни във Виена. Брук беше прекалено разстроена от проблемите си с Бен, за да се наслади пълноценно на кратката почивка.

— Може би — кимна тя. — Все пак не е зле да ми припомниш някои неща.

— Ела в Донегал и ще научиш всичко.

— Ще ти призная нещо, Сам — рече с въздишка Брук. — На този етап от живота изобщо не се интересувам от стари прогнили кораби.

— О, я стига — отвърна Сам, а от малката пауза, която направи, Брук разбра, че вече е намислила нещо друго. — Защо не вземеш и някой приятел? Някой много специален приятел. Знаеш кого имам предвид. Разбира се, ако нещата са… как да кажа… поуспокоени.

— Бен? — леко се изненада Брук. — Идеята не ми изглежда добра, защото работите все още не вървят…

— Знаех си аз! — мрачно промърмори Сам. — Той се държи ужасно с теб! Кога се видяхте за последен път?

Брук не отговори. Пръстите й бавно опипаха тънката златна верижка на шията. Бен й я беше купил в Париж малко след като бяха започнали да живеят заедно. Оттогава почти не я сваляше, включително и когато стана ясно, че връзката им няма бъдеще.

— Аз ще ти кажа кога — прозвуча гласът на Сам. — Когато дойде да си прибере онова малко отвратително мелезче, което беше зарязал при теб. Права ли съм?

— Скръфи не е отвратителен — колебливо възрази Брук.

— Ето, пак започваш! Винаги си готова да го защитиш. Трябва да ти кажа, че си твърде добра за тоя тип. Нима не съзнаваш, че те използва?

— Да не навлизаме в тази тема, става ли? Нещата са сложни.

— Е, идеята може би наистина не е добра — отвърна Сам и веднага премина в настъпление: — Защо тогава не поканиш онзи хубавец, който живее над теб? Май беше романист, нали?

— Имаш предвид Амал?

— Същият. Между нас казано, продължавам да се чудя защо още не си го свалила.

— Е, стига де. Не всички са като теб.

— Това пък какво означава? — шеговито се възмути Сам.

— Ние с Амал сме само приятели. А той е драматург, а не романист.

— Хм. Не можеш вечно да си сама, драга. Докога ще чакаш решението на Бен? Може би докато се превърнеш в изсъхнала стара мома като мис Хавишам?

— Е, вече прекаляваш! — реагира Брук. — Аз съм само на трийсет и шест. И четири месеца по-млада от теб, ако си забравила. Не виждам да си тръгнала към олтара с когото и да било, затова не ми говори за мис Хавишам!

— Добре де, както и да е — отстъпи Сам. — Въпросът е ще дойдеш ли в Донегал, или не? Тук е мястото да добавя, че няма да ти струва нито пени. „Нептун Марийн“ поема всички разноски, включително билет първа класа отиване и връщане.

— Ще си помисля — обеща Брук, въпреки че по принцип рядко се поддаваше на ентусиазма на своята приятелка. Но сегашното предложение започваше да й харесва. — Може би това ще се отрази добре на Амал, който напоследък е доста унил. Не се съмнявам, че една промяна на обстановката ще го разведри.

— Значи се разбрахме — делово отсече Сам. — Съвсем близо до кънтри клуба има много прилична къща за гости. Не е „Риц“, разбира се, но там човек се чувства изключително удобно. Аз ще се погрижа за всичко. За вас двамата остава просто да се появите. Ще ти изпратя есемес с всички подробности.

— Чакай малко… — започна Брук, но Сам побърза да я прекъсне.

— Виж какво, трябва да затварям, защото сър Роджър е на другата линия. Ще се видим в събота, драга.

Брук въздъхна със замлъкналия телефон в ръка. Типично за Сам. Наумеше ли си нещо, нямаше сила, която можеше да я спре.

* * *

— Никога не съм ходил в Ирландия — призна на чаша кафе Амал, след като по-късно вечерта Брук изкачи стъпалата до апартамента му, за да го запознае с идеята.

Отвори й вратата с намръщена физиономия и необичайно небрежно облекло, стиснал някакъв роман на Жан-Пол Сартър, който със сигурност гарантираше мрачно настроение и за най-жизнерадостната душа на света. Когато я зърна, лицето му видимо се проясни и той побърза да я покани вътре. Брук не преставаше да се учудва на съвършеното обзавеждане на апартамента му. Съвсем не беше зле за млад, още ненавършил трийсет драматург, който се бори за място под слънцето, въпреки че първата му пиеса беше пълен провал, а критиците единодушно я заклеймиха и забравиха.

— Помислих, че няма да е лошо, ако смениш обстановката за ден-два — подхвърли с усмивка тя. — Много добре знам, че напоследък си в дупка.

— Вярно е — въздъхна Амал. — Макар че го преживявам по-тежко, отколкото трябва. В смисъл че не съм първият провалил се автор, нали така? Освен това не всички си тръгнаха преди края на представлението — добави с надежда в очите той.

В края на премиерата Брук беше преброила точно двайсет и шест оцелели зрители, въпреки че в началото салонът беше почти пълен. Но нямаше сърце да му го каже.

— Говориш така, сякаш се е случило нещо много лошо — усмихна се тя. — Пиесата ти е страхотна, но според мен има доста селективно звучене.

— Не знам — мрачно поклати глава Амал. — Може би хората не искат да гледат пиеса в три действия за токсичните отпадъци. Или така мислят само безделниците, останали докрай в залата. Да речем, че бях написал пиеса за Виетнамската война през погледа на едно муле или нещо друго от тоя сорт… Това вече би било…

Брук разбра, че трябва отново да се върне на повода, който беше станал причина за този разговор.

— Какво ще кажеш за разходката до Ирландия? — вметна тя. — Няколко глътки морски въздух, купон с шампанско?

Амал продължи да се взира в чашата с кафе. Няколко мига по-късно решително я остави на масата и лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Защо не, мамка му? Дни наред не съм излизал от проклетия апартамент! Седя си тук и хленча като някакво голямо лигаво бебе!

— Така те искам, Амал. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.