Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

21

Бен продължаваше да шофира. Не знаеше къде отива, нямаше планове. Движението напред беше единственият начин да се спаси от отчаянието, което заплашваше да го погълне.

А беше толкова сигурен, че е попаднал на вярната следа! Като хищник, който кръжи над набелязаната жертва, фокусиран единствено върху това, което му предстои да направи. Сега това му се струваше смешно, патетично и напълно безполезно.

Зает с рутинните действия да държи колата на пътя, той правеше неимоверни усилия да подреди обърканите си мисли. Дори не се надяваше да бъде осенен от внезапно прозрение. В един момент си спомни, че пушенето стимулира мисленето, и запали една голоаз, но вкусът в устата му се оказа изключително противен — сякаш да му напомни, че вече няма право на това малко удоволствие. Изхвърли цигарата през прозореца и вдигна стъклото.

Телефонът му иззвъня след близо час. Наложи се да използва цялата си енергия, за да вдигне.

— Обажда се Кей Линч — прозвуча познатият глас в мембраната. — Как я караш?

— А ти как мислиш? — промърмори той.

— Не ми звучиш добре.

— Ще ти прозвуча далеч по-добре, ако ми кажеш, че сте я открили.

— Много бих искала, Бен. Но продължаваме да я търсим.

— Докато Ханрати свири отбой — въздъхна той.

— Няма да свири отбой. А дори и да го направи, аз ще продължа, повярвай ми.

— Аз също.

— Вече говорихме по този въпрос, нали? — смени тона тя. — Къде си в момента?

— Ами… — Изобщо не знаеше къде се намира. — Пътувам…

— Във Франция, надявам се.

— Не. Още съм в Ирландия.

— Ти си изтощен, Бен. Нищо повече не можеш да направиш. Иди си у дома и се опитай да си починеш. Иначе просто ще рухнеш.

— Затова ли ми се обаждаш? — попита с внезапно пробудил се гняв той. — Да ме посъветваш да се откажа и да се прибера у дома?

— Обаждам ти се, защото обещах да те държа в течение — отвърна Линч. — Случи се нещо, което трябва да знаеш. Признавам, че е малко необичайно.

— Слушам те — изправи гръб той.

— Но да си остане само между нас, окей? Ако го споделиш с Ханрати или някой друг, ще ме изхвърлят от работа!

— Само между нас — кимна Бен.

— Слушай ме добре — бързо започна Линч. — Тази сутрин на разсъмване изпратихме със самолет телата на Форсайт и Саманта Шелдрейк за аутопсия в Дъблин, тъй като тук не разполагаме с достатъчно добри условия. Лабораторията работи по тях още от седем сутринта. Цял ден чаках някаква информация, но едва преди няколко минути получихме доклада им по факса. В момента е пред мен.

В слушалката се разнесе шумолене на хартия, после Линч продължи:

— При Шелдрейк няма изненади. Всичко е такова, каквото го видяхме. Единичен изстрел от едрокалибрен пистолет в главата с фатални последици. Не е имала никакъв шанс. Закъснението при изпращането на заключението на патолога е заради Форсайт. Почти цял ден са се опитвали да разберат каква е отровата, която го е убила. В крайна сметка са установили, че става въпрос за изключително рядка субстанция. Разполагам с подробен химически анализ и цял списък съставки. Серотонин, петнуклео… — Запъна се, после въздъхна: — Извинявай, но нямам достатъчно познания, за да разгадая тези медицински термини. Чета ти направо от факса: петнуклеотидаза, фосфодиестераза и така нататък, все в този дух… Още ли си там?

— Слушам те.

— Първата от тях, серотонинът, причинява непоносима болка. Другите две са ензими, причиняващи разкъсване на тъканите, типично за отравянията, причинени от ужилване на скат. Причина за смъртта е катастрофално ускорена некроза на сърдечната тъкан, изразена в разкъсване на дясното предсърдие и фатална тампонада на сърдечния мускул. Чакай да погледна какво означава това. Аха… Внезапно и масивно събиране на кръв или течности.

— Чакай малко — сбърчи чело Бен. — Не каза ли току-що, че Форсайт е бил умъртвен с отрова на скат?

— Да, колкото и странно да звучи това. Току-що им звъннах да проверя дали наистина е така и говорих лично с експерта, извършил тестовете. Слава богу, че има хора като тези химици. Човекът каза, че е работил осем часа без прекъсване и че за пръв път вижда подобно нещо. Иначе е сто процента сигурен, че това е източникът. При това не става въпрос за обикновена риба скат, а за една уникална сладководна разновидност, която се въди единствено в Южна Америка, по-точно в Амазонка. Данните са били потвърдени от катедра „Зоология“ на Тринити Колидж в Дъблин.

— Амазонка, значи — присви очи Бен.

— Шантава работа — въздъхна Линч. — Тук все пак е Ирландия, за бога! Но има и още нещо: патолозите са открили малко желязно ключе в стомаха на Форсайт. Било е там за кратко време, а нараняванията по гърлото предполагат, че е било набързо погълнато малко преди смъртта му. Според нас го е направил веднага след отвличането, още докато са превозвали жертвите.

— Какъв вид е това ключе?

— За белезници, както сочат изследванията. Но не от универсалните, които отключват всички белезници. По-скоро прилича на някаква специална изработка. Не знаем какво да мислим за него.

Умът на Бен работеше на максимални обороти. Това го принуди да отбие встрани, защото имаше реална опасност да катастрофира. Спря на банкета и изключи двигателя.

Май щеше да се окаже, че отсичането на ръцете на Форсайт не е проява на отмъщение нито от страна на бивши членове на ИРА, нито на когото е да било друг.

— Носил е нещо, заключено за китката си — рече на глас той. — Най-вероятно куфарче. Похитителите са искали именно него, а Форсайт го е знаел. Глътнал е ключето, за да не могат да го свалят от китката му. Вероятно не е имал представа на какво са способни тези хора, за да се докопат до него.

— В началото и аз си помислих така — промърмори със съмнение в гласа Линч. — Но защо тогава са отсекли и двете му ръце, а не само тази с куфарчето, или каквото там е носел?

Очевидният отговор беше колкото прост, толкова и коравосърдечен.

— За да ни заблудят — отвърна Бен. И тук нещата бяха проработили добре за тях — както в повечето случаи, когато похитителите подхвърлят телефона в някой пресичащ страната камион, а ченгетата хукват след него.

— Това е само догадка, при това с малка степен на вероятност — отвърна Линч. — Ние дори не знаем дали Форсайт наистина е носел нещо със себе си.

— Ако го е закопчал на излизане от кънтри клуба, някой може да го е видял — подхвърли Бен.

— Нашите служители вече разпитаха целия персонал, който е бил на работа онази вечер.

— Всички до един?

— Абсолютно. Никой не е забелязал кога си е тръгнал Форсайт. Може би е напуснал през задния изход, за да избегне репортерите. Освен това, дори да знаем, че е носил куфарче или нещо друго, това изобщо не ни приближава до извършителите.

— Но ако знаем какво е имало в него, ситуацията ще се промени. В случай че вътре е имало нещо, за което си струва да убиеш, то може да ни отведе до убийците. А вероятно и до Брук.

Линч със сигурност долови по-особена нотка в гласа му.

— Ние с теб сключихме сделка — напомни му тя, малко по-рязко от необходимото. — Аз приех да те държа в течение, а ти обеща да не се бъркаш в следствието. Искам да си изпълниш обещанието. Нали няма да се бъркаш в следствието, Бен?

— Сержант Линч, аз съм гражданин, който спазва законите.

— Радвам се да го чуя. Виж какво, дори фактът, че вече разполагаме с тези нови улики, ни приближава до евентуалното й освобождаване. Трябва да вярваш в това. Обещай, че ще се прибереш у дома.

— Ще се прибера у дома — покорно повтори Бен.

Но пропусна да каже кога. В секундата, в която разговорът приключи, беемвето изрева, колата направи остра маневра и се понесе със свирене на гумите в посоката, от която беше дошла.

— Извинявай, Кей — подхвърли на глас той.