Скот Мариани
Наследството на Армадата (36)

36

Хеликоптерът „Пантерас НМ-1“ излетя от площадката си сред облаци червеникава прах и бързо започна да набира височина в утринното небе. Беше една от двете леки щурмови машини, собственост на Рамон Серато, принадлежали някога на бразилската армия. Никой не задаваше въпроса защо един уважаван бизнесмен се нуждае от двойка бронирани хеликоптери, въоръжени с 20-милиметрови бордови оръдия.

Естествено, човек с връзките на Серато просто нямаше как да има проблеми с властите, особено в тази част на страната. Той прекрасно знаеше, че похвалите на Съединените щати към правителството на Перу за успешната борба с организираната престъпност и разпространението на дрога отдавна са минало. През последните години управниците на страната се наредиха сред най-жестоките диктатори в Южна Америка и се прочуха със своята корупция и незачитане на човешките права. По тази причина това беше най-подходящото място за Серато.

Сега той спокойно наблюдаваше морето от сочна зеленина под хеликоптера. До него седяха двама от най-доверените му хора — Вертиз и Брака, които както винаги си играеха с оръжията. Вертиз механично вадеше патроните от дългия, извит като дъга пълнител на карабината си, модел колт М4, излъскваше ги до блясък в ръкава на бойното си яке, а след това ги вкарваше обратно. До него Брака съсредоточено изпробваше острието на ножа „Боуи“, с който не се разделяше никога, опитвайки се да избръсне тънките косъмчета, покриващи мускулестата му ръка. Той поддържаше трийсетсантиметровото острие в безупречно състояние и едва ли някой можеше да предположи колко кръв беше пролята с него.

Никой не проговори по време на едночасовия полет над джунглата. От време на време дърветата се разтваряха, за да разкрият мътните води на пълноводна река с много разклонения, която криволичеше по пътя си към океана. Срещу течението на едно от отклоненията пъплеше плоскодънна лодка, чийто собственик изви врат към прелитащия хеликоптер и очите му за миг срещнаха погледа на Серато, скрит зад слънчевите очила.

Следващата пролука в плътната зелена маса беше няколко километра по-нататък. Представляваше неотдавна създаден от човешка ръка кръг с диаметър около петстотин метра. От въздуха изглеждаше почти перфектен. Бе осеян с миниатюрни човешки фигури и автомобили. Екипи от дървосекачи с оранжеви униформи и каски на главите продължаваха да работят по периферията на кръглата поляна от двете страни на гигантски кран „Тайгъркет“, придвижващ се с помощта на широки вериги. Той с лекота изтръгваше вековните дървета заедно с корените им и ги трупаше на висока купчина за нарязване пред големите кръгли триони. Нямаше опасност секачите да докладват на властите какво са видели по време на дългия си работен ден. Всички те бяха на заплата при Серато и знаеха какво може да им струват развързаните езици. Но за всеки случай той държеше и голяма част от самите държавни служители. Съвсем скоро някои от тях щяха да се събудят безкрайно богати.

В центъра на поляната се виждаха няколко паркирани в кръг открити джипове и един пикап с двайсетина тежковъоръжени мъже, които напрегнато наблюдаваха снижаването на хеликоптера.

Серато изчака витлата да намалят скоростта си и прахта да се слегне, после слезе и оправи костюма си. Безупречната бежова коприна влизаше в ярък контраст с работното облекло на хората, които се приближаваха да го посрещнат. Брака натика ножа в канията, грабна пушката си и скочи на земята, последван от Вертиз. Двамата застанаха от двете страни на шефа си, както го правеха в продължение на много години.

— Къде е Варгас? — попита Серато, обръщайки се към началника на обекта Раул.

— Пътуват насам, шефе. Преди пет минути се обадиха по радиостанцията.

Серато кимна.

— Всичко ли премина по план?

— Разбира се, шефе — отвърна Раул и махна към гъстата джунгла зад разчистената поляна. — Погрижихме се както трябва, точно според вашите заповеди.

— Имаше ли съпротива?

— Нищо, което да ни затрудни — ухили се Раул.

— Искам да видя — отсече Серато.

— Разбира се, шефе — повтори Раул.

Думите му потънаха в грохота на втория хеликоптер, който бързо се приближаваше. Всички вдигнаха глави нагоре, засенчвайки с длани очите си от ослепителното слънце. Големият яркочервен „Джет Рейнджър“ се появи над гората. Пилотът описа лек кръг и плавно се приземи на около трийсет метра от хеликоптера на Серато. Страничната врата се отвори и от нея слезе нисък и набит мъж с мургава кожа и измачкан бял костюм. Той стисна панамената си шапка, която заплашваше да отлети от вихъра на витлата. После помаха на Серато и тръгна към него през разровената земя.

Мъжът наближаваше петдесет. На кръглото засмяно лице се открояваха старателно подстригани тънки мустачки. Но приветливият външен вид лъжеше — този човек беше почти толкова пресметлив и безскрупулен, колкото самият Серато.

Почти, но не напълно. Името му беше Анибал Варгас, а позицията му — висш служител в перуанското Министерство на жилищното строителство и благоустройството. Сред многобройните и неясно очертани отговорности на въпросното министерство влизаха и регистрацията и администрирането на новоусвоените земеделски земи. Варгас беше сред малцината в страната, които знаеха точно с кого си имат работа в лицето на Рамон Серато. И нямаше нищо против да върти бизнес с него, стига това да се случва далече от любопитните очи на пресата и на борците за политически промени, които правеха живота му малко по-труден, отколкото беше склонен да понася.

През последните двайсет години този човек беше успял да натрупа малко състояние, добавяйки към заплатата си на държавен служител солидни суми от съмнителни бизнесмени, които искаха да получат концесия за добив на петрол, газ или експлоатация и унищожение на безкрайните горски масиви, които би трябвало да бъдат защитени от закона. Винаги действаше извън обхвата на радара, като използваше пропуските и недостатъците на държавната регулаторна система, лошата инфраструктура и пълната некомпетентност на бюрокрацията, с която всички отдавна се бяха примирили.

Нещата бяха още по-лесни с индианците, населяващи дъждовната джунгла, които периодично се вдигаха на бунт срещу нашествениците в своите земи. Оказа се, че и през двайсет и първи век нищо не пречи те да бъдат мачкани и потискани по начина, по който го бяха правили и конквистадорите в древността.

Положението беше едно и също навсякъде из тропическия басейн на Амазонка, независимо дали ставаше въпрос за териториите на Перу, Парагвай или Колумбия. Населяващите ги индианци продължаваха да бъдат подкупвани и мамени по всякакъв начин. Стреляха срещу тях, горяха селищата им, а числеността им постоянно намаляваше от епидемии и болести, донесени от външни хора — понякога и умишлено. Приетият през 1997 г. Закон за защитените територии почти не промени тяхното положение въпреки появата на редица природозащитни организации от сорта на Движението за защита и съхранение на племената в басейна на Амазонка, които създаваха сериозни проблеми на хора като Варгас и неговите колеги.

— Закъсня — отбеляза Серато.

Варгас определено се чувстваше по-добре в климатизирания си кабинет, отколкото в тропическата джунгла. Той смотолеви някакви извинения и размаха ръце да се предпази от налитащите насекоми, привлечени от миризмата на свежа пот. Жегата не се отразяваше на Серато, който продължаваше да бъде невъзмутимо спокоен.

— Искам да ти покажа какво точно трябва да свърши твоят отдел — добави той.

— Там ли ще ходим? — стреснато попита Варгас и махна към зелената стена.

В главата му се появиха страховити видения за отровни змии и за паяци с размерите на юмрук, които се промъкват под крачолите му с единствената цел да забият зъби в незащитената плът. Серато само кимна с глава, а Варгас повдигна шапката, за да избърше потта от оплешивяващото си теме.

Под дърветата беше малко по-хладно. Джунглата беше странно притихнала. Нямаше ги шумните маймуни и ятата птици, чиито писъци обикновено изпълваха въздуха. Това беше тишината на смъртта.

Началникът на обекта вървеше пръв в компанията на двамата си помощници. След тях крачеше Серато, обграден от Вертиз и Брака, които, стиснали оръжията си в ръце, оглеждаха всеки храст и листенце по пътя им. Варгас се препъваше след тях. Под краката му пропукваха съчки, над главата му бръмчаха рояци мухи. Процесията завършваха няколко работници от екипа.

Осемдесет метра по-нататък Серато спря и посочи стрелата, която стърчеше от дънера на старо дърво.

— Много ги бива тези дребосъци — подхвърли с усмивка началникът на обекта. — Особено с шибаните им стрелички. — Обърна се да покаже на Серато дупката над джобчето на ризата си и почука с пръст по кевларената жилетка отдолу, която беше в състояние да спре изстрелян от упор куршум. — За щастие, ние сме отлично екипирани.

Серато изтръгна стрелата от дървото. От назъбения й връх все още капеше някаква черна и лепкава субстанция. Отровите винаги го бяха привличали. Запита се от какво същество са извлекли тази отрова индианците. Риба? А може би жаба? И какво бе нейното въздействие? Решил да експериментира с нея, той мушна стрелата под мишница.

— Припомнете ми названието на това племе — обади се Варгас.

— На кого му пука за името? — изръмжа в отговор Брака и политикът побърза да си затвори устата.

На първото тяло се натъкнаха след още трийсетина метра по прочистената с мачете пътека. То принадлежеше на зрял мъж на видима възраст около трийсет години. Нисък и набит, с прибрана на тила лъскава черна коса, почти гол, ако не се брояха тясната препаска около слабините и колчанът за стрели на кръста. Ръцете му продължаваха да стискат лъка. Куршумът, отнесъл половината от главата му, го беше улучил миг преди излитането на стрелата. До него лежеше сгърченото тяло на невръстно момче. От огромната рана на хълбока му стърчаха бели кости. Цялото му тяло беше обляно в кръв.

— Този не е мъртъв — посочи го с пръст Варгас.

Останалите се обърнаха и установиха, че държавният служител е прав. Момчето се гърчеше в неуспешни опити да пропълзи през пътеката.

Началникът на обекта издаде къса заповед. Един от хората му пристъпи към умиращото момче, разкопча кобура си и измъкна 9-милиметрова берета.

— Не! — вдигна ръка Серато.

Войникът колебливо свали пистолета. Серато направи две големи крачки встрани.

— Коприната се почиства много трудно — поясни на Варгас той, после се отдалечи и кимна на въоръжения мъж. Зад гърба му се разнесе резкият пукот на изстрела, но той дори не направи опит да се обърне.

— Предполагам, че сега вече е мъртъв — подхвърли с усмивка Вертиз и се спогледа с колегите си. Правителственият служител беше станал бял като платно.

Останалите индианци лежаха разпръснати сред останките на селцето си, което се намираше малко по-навътре в джунглата. Труповете и локвите кръв по земята вече бяха нападнати от огромни черни мухи, които издаваха пронизително бръмчене. Това, което беше останало от примитивните колиби и складове за храна, скоро щеше да бъде унищожено от тежките машини, заети с прочистването на гората.

— Със сигурност не са всички — отбеляза Серато и махна към труповете.

— Двайсет и седем — отвърна командирът на операцията. — По предварителни данни племето е наброявало петдесет-шейсет души. Явно са ни усетили и са прехвърлили жените и децата на друго място. Мъжете са останали да защитават домовете си. Бързо ще ги настигнем, стига да открием пътеката, която са използвали. Тези дяволи умеят да се придвижват през джунглата като истински призраци.

— Открийте ги! — заповяда Серато. — И то още преди да се свържат с други племена и да плъзнат слуховете. Искам ситуацията да остане под контрол и да бъде разрешена по най-бързия начин.

Той обърна гръб на подчинените си и се втренчи във Варгас.

— Не очаквах да имам подобни неприятности! — мрачно процеди той, после, изпреварил извиненията на политика, добави: — Тази земя е моя, нали?

— Технически погледнато, да, но…

— Технически погледнато? — безцеремонно го прекъсна Серато. — Аз ви представих цялата документация, доказваща правата ми върху тази земя по абсолютно неопровержим начин! От вчера всички правомощия са прехвърлени на мое име.

Според перуанските закони всички промени в собствеността влизат в сила трийсет и три дни след тяхната регистрация в съда. Но Серато нямаше намерение да чака толкова дълго и вече беше говорил с адвокатите си за ускоряване на процедурата. Разбира се, чиновниците не се сблъскваха всеки ден с поземлени дарения отпреди петстотин години, подписани лично от испанския крал Филип II. Перуанските закони за поземлена собственост бяха безкрайно объркани, но Варгас и подчинените му бяха направили всичко възможно да смажат колелата на тромавата бюрократична машина и сделката беше узаконена по възможно най-бързия начин. Правилните хора бяха получили съответните подкупи, а останалите бяха подложени на огромен натиск и заплахи.

Никой не го беше грижа, че въпросната земя бе защитена от закона за защита и съхранение на местните племена. Бог да благослови Перу.

— Земята е моя! — натъртено повтори Серато. — Дори не бях длъжен да разчистя тези въшливи индианци. Това трябваше да е твоя грижа.

— Работата е доста деликатна, сеньор Серато — възрази Варгас. — Как да се справя с непрекъснатите намеси на онези идиоти, правозащитниците, които буквално ми дишат във врата? — Очите му нервно се насочиха към войниците — очевидно твърде далече, за да чуят думите му. — Не само аз трябва да бъда внимателен. Ако някои хора разберат, че високопоставен държавен служител сътрудничи на… — Забелязал опасния блясък в очите на Серато, Варгас замълча за момент, търсейки най-подходящите думи: — … на частно лице като вас… Все пак става въпрос за разчистването на половин милион акра девствена, защитена от закона джунгла — а това е нещо, за което нямам никакви пълномощия. На всичкото отгоре с цел изграждането на огромен комплекс за добив на петрол, със сигурност най-големият в Перу.

— Ти вече знаеш, че тук има петрол — отвърна Серато. — С очите си видя резултатите от извършените проучвания.

— Извършени незаконно — контрира Варгас.

— Но въпреки това категорични. Освен това си наясно колко ще спечелиш, дори ако добивът е наполовина от прогнозите на моите консултанти.

— Ами това тук? — мрачно поклати глава Варгас, махайки към осеяната с трупове поляна.

— Споразумяхме се за всичко, което трябва да бъде направено за прочистването на джунглата.

— Никога не съм давал съгласие за подобна касапница! — отвърна с дрезгав шепот Варгас. Толкова кръв и трупове виждаше за пръв път в живота си. Може би по тази причина обилната закуска, погълната, преди да се качи на хеликоптера, заплашваше всеки момент да се върне обратно, най-вече когато подушваше идващата от телата воня. — Всяко нещо си има граници, сеньор Серато. Днес нещата не са такива, каквито бяха някога. Новият ни президент може и да е идиот, но е идиот идеалист, който вярва в прогреса и промените. Вие нямате никаква представа какво се налага да преодолявам…

— Май вече не си толкова ентусиазиран за нашия съвместен проект, драги ми Анибал — хладно се усмихна Серато. — Поне не толкова, колкото беше в началото. Признавам, че съм малко разочарован от теб, особено след толкова много срещи и дискусии. Но аз бях максимално ясен, когато ти обясних какво възнамерявам да направя, след като се сдобия с необходимите документи. — Той измъкна стрелата под мишницата си и небрежно я размаха. — Но ще те помоля да ми кажеш открито, ако си решил да се оттеглиш от проекта. Проблемът ти ще бъде решен незабавно, без никакво отлагане.

Варгас преглътна, неспособен да отдели очи от отровната стрела. Беше абсолютно наясно, че само една дума беше достатъчна, за да го превърне в труп. Който ще бъде заровен някъде в дъждовната джунгла заедно с нещастните индианци. После отново си помисли за парите, който щеше да получава, след като заработят сондите. На кого му пука, че проектът е незаконен? И изобщо има ли нещо законно в тази страна? Времето на дребните далавери и искането на подкупи ще отиде в миналото. А заедно с него ще изчезне и вечният страх да не бъде заловен. Вместо това ще може да си позволява нови и скъпи италиански костюми, млади и горещи любовници, към черното си порше ще прибави и едно златисто, което беше голямата му мечта, а най-после ще си купи и вилата на брега на морето, която харесваше от години. Списъкът с бъдещите придобивки беше толкова дълъг, че му се замая главата.

— Моля да ми простите, сеньор Серато — рече на глас той. — Можете да разчитате на пълна подкрепа от моя страна. Обещавам, че с мен няма да имате никакви проблеми.

Серато понечи да отвърне с няколко саркастични думи, но телефонът му звънна. Той го измъкна от джоба на сакото си и погледна дисплея. Търсеше го един от хората му в Богота. От доста време чакаше това обаждане.

— Пипнахме Моралес — обяви гласът насреща.

Серато не изпита особено вълнение, може би защото отдавна се занимаваше с тези неща. Заповедта за отвличане и изтезание на сънародник — в случая бивше ченге, което искаше да попречи на плановете му — отдавна се беше превърнала в нещо рутинно. Все едно че поръчваше да му донесат чаша мляко.

— Проговори ли?

Отрицателният отговор на въпроса му щеше да означава, че Фелипе Моралес е умрял, преди да сподели каквото и да било със своите похитители. Това от своя страна щеше да доведе до още смърт под формата на наказание за допуснатата грешка.

— Наложи се да му покажем резачката, за да пропее. Това стана, след като вече му бяхме отрязали пръстите…

Серато не се интересуваше от подробностите.

— Къде е Рамирес, къде е Кабеза?

— В Испания. В някакво селце на име Монтефрио. Нашите хора вече пътуват натам.

— Добре. Искам да не остане никаква следа от тях.

Серато прибра телефона, огледа купчината трупове сред разрушените колиби и промърмори:

— Да тръгваме. Това място вони.