Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

14

След случилото се с Форсайт ситуацията рязко се промени. Нещата щяха да станат далеч по-грозни, отколкото бяха в момента.

Бен си даваше сметка, че няма смисъл да прекосява обратно границата с Република Ирландия. Защото вече беше там, където трябваше да бъде. Седнал зад кормилото на беемвето на летище „Дери“, той извади телефона си и набра един номер в Италия. След няколко секунди той чу познатия топъл глас, който при нормални обстоятелства неизменно го караше да се усмихва.

— Моля?

— Здравей, Мирела.

— Бен! — възкликна радостно тя. — Да не си решил отново да ни дойдеш на гости?

— Не точно.

— Какво има? — стана сериозна тя, усетила тревогата в гласа му.

— Трябва да поговоря с Бунзи, Мирела. Той там ли е?

— Сега ще го повикам — загрижено отвърна тя. Разнесе се потракване, сякаш беше оставила телефона на масата. После се разнесе приглушеният й глас: — Арчибалд!

Бунзи позволяваше единствено на любимата си съпруга да го нарича с истинското му име. След още няколко секунди в мембраната прогърмя сърдитият му шотландски глас.

— Предполагам, че не следиш английските новини, нали? — попита Бен.

— Какво става?

Бен ясно си представи обветреното лице на своя стар приятел и загрижено присвитите му очи.

— Имам проблем, Бунзи.

Бунзи Маккълох имаше продължителен стаж като сержант в 22-ри отряд на Британските специални части. Внезапното му решение да напусне армията и да се премести в Южна Италия при жизнерадостната чернокоса неаполитанка, в която се бе влюбил до полуда по време на един няколкодневен отпуск, беше тотална изненада за всички. Петдесет и девет годишният обрулен от многобройни битки ветеран най-после беше открил своя малък рай. Беше безкрайно доволен да обработва два-три хектара целуната от слънцето земя и да отглежда босилек и домати, които Мирела превръщаше в различни сосове и стерилизираше в буркани. Те бяха толкова вкусни, че местните ресторантчета буквално се биеха за тях.

Но щастливият и спокоен живот съвсем не беше размекнал Бунзи. Той все още криеше няколко коза в ръкава си — например малкия арсенал от военно оборудване, благодарение на който Бен успя да се измъкне от една сериозна ситуация в Рим преди година. А поради факта че за разлика от обикновените сили на британската армия специалните части винаги са били силно ангажирани в деликатни и обикновено секретни политически събития, той все още имаше достъп до важна и привилегирована информация, до която хора като инспектор Ханрати нямаше да се доберат и след хиляда години.

— Исусе Христе — изръмжа Бунзи след краткия разказ на Бен. — Имаш ли нужда от помощ?

Практичен както винаги. Бен знаеше, че само една негова дума щеше да е достатъчна. Бунзи беше готов да зареже всичко и да хване първия самолет за Ирландия.

— Просто искам да се уверя, че съм на правилния път — побърза да каже той. — Става въпрос за човек на име Форсайт. Роджър Форсайт. Било е преди моето време, но в главата ми звънят предупредителни звънчета.

— И в моята също, младежо. Само че става въпрос за големи шибани камбани. В ушите на някои хора те не са спрели да бият още от седемдесет и девета година. От Белфаст.

Бен кимна, но фактът, че предчувствията му са верни, не беше кой знае какво облекчение.

— Случаят с Лиъм Дойл.

— Май беше вторият ми урок в проклетата дупка — промърмори Бунзи. — А може би третият, когато откриха тялото на Дойл. Тези гадости се случваха постоянно, но обикновено им пръскаха мозъците, а не им отсичаха ръцете по тоя начин. Грозна работа.

— Около двайсет сантиметра над китките?

— Със сатър — отвърна Бунзи. — Докато нещастникът още е бил жив.

— Точно като Форсайт.

— После го простреляли с деветмилиметров между очите и изхвърлили тялото в пущинака на Антрим. Така и не се разбра дали Дойл е бил член на ИРА, а слуховете за извършителите си останаха слухове. Много хора бяха убедени, че това не е почеркът на Ълстърската доброволческа армия или на някоя друга лоялистка формация, макар че, бог ми е свидетел, част от тези копелдаци бяха дори по-гадни от републиканците. Със сигурност някои кръгове бяха наясно кои са извършителите.

— А Форсайт?

— Роджър Форсайт — промърмори Бунзи. — Задръж така, докато го намеря в интернет. — Бен долови мекото почукване на клавиатурата. — Аха, ето го… „Марийн Експлорейшън“. — В мембраната прозвуча мрачно хихикане. — Значи с това се занимават бившите агенти на МИ5? Ровят за съкровища в морето? В Северна Ирландия също има много места за ровене. През онези години бяха закопани купища трупове, а твоят човек е знаел поне за половината от тях.

— Сигурен ли си, че Форсайт е бил агент на МИ5?

— Залагам си задника, Бен. Това лице съм го виждал и преди. Копелдаците като него бяха навсякъде. Освен това няколко пъти съм чувал името Форсайт.

— Трябват ми факти, Бунзи. А не размишления.

— Повярвай ми. Този беше затънал до шията във въпросните лайна.

Макар че това се беше случило десетина години преди Бен да постъпи в армията, той знаеше достатъчно за тази отвратителна глава от историята на Ълстър и скандалът около инцидента с Лиъм Дойл. На по-късен етап той беше засенчен от събитията, свързани с операция „Флавиус“ по времето на Тачър, когато специалните части разстреляха трима невъоръжени мъже в Гибралтар, заподозрени, че са членове на ИРА. Тогава възникнаха и първите подозрения за умишлено прикриване на престъпления и дезинформация от страна на правителството. А жестокото и садистично убийство на Лиъм Дойл продължи да генерира напрежение. Католиците републиканци бяха убедени, че това брутално престъпление е извършено от британското разузнаване.

Бен знаеше всичко и за тежките последици от него. По онова време Северна Ирландия бе арена на необявена война между Великобритания и Америка, които активно доставяха нелегално оръжие и разузнавателна информация на поддържаните от тях страни в конфликта. От една страна, симпатизанти на републиканската кауза в редовете на ЦРУ снабдяваха своите хора с оръжие и информация за борба с врага. От друга, като част от сделката ФБР си затваряше очите за посещенията на членове на ИРА в Америка, където осъществяваха контакти със своите тайни поддръжници.

Британското правителство и МИ5 вършеха абсолютно същото и помагаха на другата страна, доставяйки оръжие, експлозиви и информация както на Армията за защита на Ълстър, така и на доброволческите отряди на Ълстър за борбата им срещу ИРА при мълчаливото съгласие на полицията и Кралската жандармерия в Северна Ирландия. И двете страни бяха виновни за дългия списък от най-различни извращения, които обаче не можеха да се сравняват с бруталното обезобразяване на Лиъм Дойл.

— Ще ти кажа какво съм чул, но абсолютно неофициално — рече Бунзи. — Един от подчинените на Форсайт в МИ5 провеждал секретна операция за доставка на оръжие за една от клетките на доброволческите отряди, когато внезапно бил ударен от формация на ИРА под ръководството на Лиъм Дойл. Напомням ти, че тази информация си остава непотвърдена. Още същия ден тялото на агента било изхвърлено от движеща се кола в района на гарата в Дунгивен. Скоро след това Лиъм Дойл бил отвлечен посред нощ от дома си и бил захвърлен в канавката с отсечени ръце. Говори се, че веднага след случилото се няколко момчета изхвърчали от МИ5, но официално разследване няма. Много хора искат смъртта на Форсайт. Особено един — Фъргъс, братът на Лиъм Дойл, който се заклел да отмъсти, дори издирването на убийците да отнеме остатъка от живота му.

— Фъргъс Дойл — промърмори Бен. Това име му беше познато.

— Изключително лоша репутация — добави Бунзи. — В сравнение с него „Касапите от Шанкил“ изглеждат като църковни хористи. Ако все още е жив, трябва да е доста стар, но със сигурност си е същият изрод. Това не е нещо, с което можеш да се справиш сам, Бен. Обърни се към ченгетата, за бога!

— В никакъв случай — отсече Бен. — Благодаря ти, Бунзи. Пази се. — Той прекъсна разговора, преди старият му приятел да успее да каже каквото и да било.