Скот Мариани
Наследството на Армадата (44)

44

На свечеряване Бен и Нико преодоляха сериозното разстояние, което ги делеше от колибата на ловеца, намираща се северно от реката. Водач нагоре по стръмната пътека беше Нико. След продължителното изкачване растителността започна да изтънява и те успяха да видят огромния червен диск на слънцето, което залязваше зад безкрайната гора. Скоро щеше да се мръкне и Бен започваше да се чуди накъде го води партньорът му. Наоколо нямаше никакви следи от човешко присъствие, липсваха дори и най-незабележими пътеки.

— Сигурен ли си за мястото? — попита на глас той.

— Абсолютно — отвърна през рамо Нико. — Точно оттук минах предишния път.

Продължиха напред. Сенките на околните дървета видимо започваха да се удължават. Колумбиецът внезапно се закова на място и сложи пръст на устните си.

— Тихо! — прошепна той. — Трябва да сме крайно внимателни, защото тоя тип е абсолютно непредвидим.

Бен извърна поглед към тъмната гора, накъдето сочеше Нико. С цената на доста усилия успя да различи дървената колиба, почти скрита между дърветата. Приближиха се още малко и с изненада установиха, че колибата и дъсчените бараки около нея са напълно разрушени. Нямаше как някой да живее там. Всичко тънеше в мрак. Нико спря и озадачено поклати глава.

— По дяволите! — прошепна той. — И предишния път това място изглеждаше зле, но не чак толкова. Може би старият разбойник вече не живее тук, а може и да е умрял, да го вземат мътните. Беше наистина адски дърт!

— Не съм умрял, задник такъв! — обади се дрезгав глас зад тях.

Обърнаха се и видяха индианеца, който се показа иззад близките храсти. През гърдите му бяха кръстосани кожени патрондаши, а от сбръчканата му шия висеше огърлица от орлови нокти. Дългата му коса беше снежнобяла, а кожата му имаше цвят на протъркан гьон. Очите му гледаха намръщено иззад мерника на двуцевка с отрязано дуло.

— Мамка му! — стресна се Нико, закова се на място и тихо подхвърли на Бен: — Не мърдай!

Бен нямаше намерение нито да мърда, нито да посяга към дръжката на паранга, който висеше на колана му. Малко хора бяха способни да се промъкнат зад гърба му, без да вдигнат никакъв шум, но старият ловец очевидно беше придобил уменията на пантера, дебнеща плячката си в непроходимата джунгла. Налудничавият блясък в очите му сочеше, че изобщо няма да се поколебае да гръмне на място непознатите нарушители, а след това да ги остави за вечеря на ягуарите.

— Това е моята земя! — все така дрезгаво прошептя ловецът и излезе от храстите, без да разклати дори една вейка. — Стрелям по всеки, който стъпи в земята ми. Това е моят закон.

Той заплашително насочи старата двуцевка към неканените посетители.

— Хей, човече, не ме ли помниш? — извика Нико и вдигна ръце над главата си.

Ловецът присви очи, сякаш се колебаеше дали да разцепи на две натрапника, или да изчака още малко. После клепачите му потрепнаха, а изражението му леко се промени. Рязаното дуло на пушката бавно се наведе надолу.

— Парички ли ми носиш, момче? — попита той.

— Зависи какво още имаш за продажба — отвърна Бен, изпреварвайки реакцията на Нико.

Вероятността за появата на банкноти светкавично свали напрежението. Ловецът преметна двуцевката през рамо и посочи колибата. Докато вървяха след него, Бен забеляза нещо като черен път, който се извиваше между дърветата. Не му беше трудно да си представи как лудият старец го е прокарвал с голи ръце. Но по-интересни бяха пресните следи от гуми в калта и някаква покрита с брезент машина под навеса, до който стигаха следите.

Той направи крачка встрани и леко повдигна брезента. Пред очите му блесна лъскав, покрит с ръждиви петна автомобил.

Старият ловец се отби встрани и включи малък генератор. Зад прозорците на колибата проблесна бледа светлина. Той се обърна и им направи знак да влизат.

— Дом, скъп дом — промърмори Нико.

Те прекосиха обзаведената със саморъчно направени мебели всекидневна и се озоваха в нещо като килер, пълен с маймунски кожи и неподлежащи на идентификация части от други животни, окачени на куки по стените. В голям съд от ковано желязо на печката бълбукаше някаква тайнствена течност, излъчваща миризма на лепило. После най-сетне се озоваха в стая с рафтове по стените, отрупани с най-различни оръжия.

— Тук има достатъчно пушкала за цяла война — промърмори Нико и се зае да оглежда.

— Втората световна — добави Бен.

Повечето от оръжията изглеждаха така, сякаш са били използвани при обсадата на Сталинград. Сред тях преобладаваха стари манлихери и примитивни пушки помпи с ръчно зареждане. Бен не беше възхитен от идеята да използва оръжия, които трудно могат да улучат мишена с големината на къща от петдесет метра разстояние.

— Нямаш ли нещо по-ново? — попита на испански той.

За миг старецът замръзна на място, сякаш изненадан от факта, че високият рус гринго говори родния му език. После изсумтя, сви рамене и отвори вратичката на висок метален шкаф. Вътре бяха подредени няколко модерни ловни пушки с различни марки и калибър.

— Какво ще кажеш за тази? — подхвърли Бен и взе в ръце една помпа с автоматично зареждане и оптически мерник.

Беше ремингтън модел 700, оборудвана със затвор „Уинчестър Магнум“, калибър .300, способен да създаде огромно налягане в цевта, напълно достатъчно да убие всичко, което мърда по американския континент. И изглеждаше чисто нова. Бен изтегли затвора. Отдолу проблесна лъскава и добре смазана стомана. След това вдигна предпазното капаче на оптическия мерник и надникна през него, насочил дулото в далечната стена. Визьорното кръстче се оказа част от осветен в червено кръг и фиксираща точка и предлагаше допълнителни шансове за точен прицел в условията на ограничена външна светлина. Кръгчето беше ярко, с висока разделителна способност — един факт, който сочеше, че батериите имат достатъчно часове живот.

Това беше всичко, което му трябваше. Тази пушка щеше да бъде използвана само за първоначално проникване въпреки добрите й възможности за стрелба на средно и далечно разстояние, особено нощем. Мерникът не можеше да се сравнява със стандартната бойна оптика, но въпреки това предлагаше възможности, за които дори не беше сънувал — особено тук, насред амазонската джунгла. След като вземеше решение за начина на проникване в имението и успееше да неутрализира максимален брой бойци на противника, той щеше да действа според обстоятелствата. Може би щеше да захвърли пушката — разбира се, ако попаднеше на нещо по-подходящо.

— Вземам я — обяви на глас той.

— Не, не! — размаха ръце старецът.

Тази пушка беше личното му ловно оръжие и категорично не беше за продан. Но когато Бен измъкна портфейла си и плъзна палец по пачката банкноти в него, той си помисли, че все пак би могъл да му я продаде. При условие че купи и всичките муниции, които вървяха с нея.

— А тази ще бъде за моя приятел — добави Бен и взе в ръце една карабина савидж калибър .223. — Имаш ли патрони за нея?

— След това, което се случи последния път, съм се заклел никога повече да не докосвам пушка! — неочаквано се запъна Нико.

— Доколкото си спомням, преди два дни нямаше нищо против да изпразниш един-два пълнителя по мен — бързо реагира Бен.

— Това беше друго — поклати глава колумбиецът и побърза да се извърне към домакина. — Нямаш ли някой пищов? Бих се почувствал далеч по-удобно с един добър револвер.

Ловецът се поколеба, хвърли още един поглед към портфейла на Бен и отвори съседния шкаф.

— Всемогъщи боже! — зяпна Нико. — Тоя тип разполага с повече оръжия и муниции от каталога на Кабелас!

Пред очите им се разкри богата колекция пистолети и револвери, плюс стотици кутии с патрони за тях.

— Я дай да видя онзи колт „Питон“! — Той протегна ръка и се зае да разглежда тежкия револвер. Миг по-късно кимна и обяви: — Това ми стига!

— Барабанлия с шест патрона срещу въоръжената до зъби армия на Серато? — изненадано го изгледа Бен.

— Аз виждам нещата по друг начин — отвърна Нико. — Не успея ли да стигна до него и да го гръмна с тоя пищов, значи съм мъртъв.

— Не очаквай да те пазя и да се грижа за теб през цялото време — предупреди го Бен.

— А ти недей да ревеш, когато мъкнеш това оръдие километри наред през джунглата — моментално реагира Нико.

— О, ще се справя — отвърна Бен. — Стига да не се наложи да влача и колумбийския ти задник. — Той се обърна към стария ловец, който следеше с нарастващо объркване диалога помежду им. — Двеста за пушката и сто за патлака, включително мунициите.

— Я се разкарай! — отвърна с неподправено възмущение домакинът. — Четиристотин и петдесет за двете, плюс още петдесет за патроните.

— Имам всичко четиристотин — отвърна Бен и разтвори портфейла под носа му. — Твои са, но само ако ни дадеш назаем и пикапа под навеса. Разбира се, ако изобщо има мотор.

Ловецът пожела да узнае какво означава „назаем“ и за какъв период от време става въпрос. Най-много за два дни, увери го Бен.

— Ако дотогава не е станал на решето — промърмори Нико.

— Не аз съм този, който обича да стреля по коли — сряза го Бен, обърна се към стареца и отново премина на испански: — Имаме ли сделка?

Оказа се, че имат. Възрастният индианец грабна пачката и подозрително започна да я брои, а през това време Бен и Нико изнесоха оръжията навън и дръпнаха брезента на превозното средство под навеса. Оказа се червен форд пикап, модел Ф-150, произведен в края на седемдесетте и доста поостарял. Моторът запали от втория път, изхвърляйки облак дим през ауспуха.

— Това ми стига — рече Бен и щракна един ключ на таблото.

Четирите допълнителни фара на бронята светнаха. Той остави мотора да поработи, напъха саковете зад седалките, а след това зареди пушката с купените от стареца муниции и я сложи на специалната стойка под задното стъкло.

— Аз ще карам, а ти ще ми показваш пътя — подхвърли на Нико той.

Колумбиецът седна отпред. Лицето му беше сериозно.

— Готов ли си? — подхвърли Бен, докато се настаняваше зад волана.

— От седем години съм готов — мрачно отвърна Нико.