Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

50

След като заключиха готвачите, Бен и Нико тръгнаха обратно към мястото, на което бяха оставили очукания форд на стария ловец. Задачата им беше да изследват внимателно пътя, който започваше от имението, но минути по-късно ги връхлетя пороен дъжд, който беше по-силен дори от онзи край река Потро. Много скоро евентуалните следи от автомобила, с който беше избягала Брук, щяха да бъдат безнадеждно потънали в дълбоката кал. Хиляди коли можеха да минат по пътя и в двете посоки, да се отбият във всяка просека или всяка полянка, без да оставят никакви следи.

— Безнадеждна работа — изкрещя Нико, опитвайки се да надвика тропота на едрите дъждовни капки по покрива на пикапа. — Тя може да бъде навсякъде, човече. Все пак са изминали два дни.

— Не ми пука — отсече Бен. — Няма да спра.

Нико не се обади повече. Виждаше изражението в зачервените очи на Бен и отлично разбираше какво изпитва.

Продължиха да търсят през цялата нощ. Пороят продължи по-малко от час, но превърна някои участъци от пътя в абсолютно непроходимо блато. Отказвайки да се признае за победен, Бен се зае да изследва всяка малка просека, на която се натъкваха. Но не откри нищо. След това се прехвърли и на едва забележимите пътечки, достъпът до които беше възможен само пеша. Отново нищо. Приведен ниско над кормилото, той искаше да изскочи навън и да я вика по име. Докато му се пръснат дробовете.

На разсъмване вече беше изгубил представа за километрите, които бяха изминали през джунглата. От Брук нямаше никаква следа. До него Нико кротко спеше. После, сред мъглата на изтощението, заплашваща да го повали върху кормилото, той изведнъж долови звуци, които му бяха до болка познати: разпокъсана пушечна стрелба.

— Чуй това! — сръчка Нико той.

— Там става нещо — промърмори колумбиецът, след като потвърди, че става въпрос за стрелба. — Не е много далече от тук.

Бен завъртя кормилото и натисна газта. Пикапът се понесе между дърветата. Не след дълго пред тях изникна обрасла с храсталаци могила, която ги принуди да спрат. Бен грабна пушката и се понесе напред през гъстата растителност, следван от Нико.

Пред очите им се появиха сламени колиби, между които сновяха човешки фигури. Стрелбата бавно затихваше. Двамата едновременно осъзнаха, че са станали свидетели на касапница, ликвидирала цяло племе абсолютно невинни индианци.

— Серато — промърмори Нико.

Докато се чудеше какво да предприеме, Бен зърна млада индианка, която профуча само на няколко крачки от него. Миг по-късно до слуха му стигна острото пропукване на съчки под краката на много по-едър и тежък мъж. Един замах с тежкия приклад на уинчестъра беше достатъчен да го спре.

Бен направи крачка напред и се наведе над непознатия, който го гледаше с бясна омраза. Брака изглеждаше точно така, както го беше описал Нико: жесток и безскрупулен убиец. Черната му коса беше стегната на тила. Частите от лицето му, които не бяха покрити с кръв, бяха намазани с гъста кал — същата, която личеше и върху мускулестите му ръце. Обичайният камуфлаж на бойците от специалните части. Ефектът беше крайно неприятен, защото фигурата му не излъчваше нищо човешко. Кръвта, оплискала бронежилетката, сочеше, че вече е успял да използва назъбения нож, за да ликвидира поредната си жертва.

— Това е той — обяви Нико, след като се измъкна от храстите и се изправи до Бен. — Това е Брака.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните? — изръмжа бандитът и направи нов опит да се изправи.

Ритникът на Бен го върна обратно на земята. На трийсетина метра от тях младата индианка се обърна за последен път и изчезна в гората. Бен погледна към селцето, откъдето долитаха приглушени гласове. Хората на Серато се прегрупираха. Много скоро щяха да открият отсъствието на колегата си.

— Сега ще умреш, отвратително животно! — изръмжа Нико и насочи колта в главата му.

— Помня те, задник! — ухили се Брака. — Ти си ченгето, нали? Помня и малкото ти момиченце. Много сладко хлапе. За мен беше удоволствие да се погрижа за него.

Зъбите на Нико проблеснаха под дръпнатите устни. Колтът започна да трепери в ръката му.

— Кво става, човече? — разсмя се Брака. — Шубе ли те е?

Бен сграбчи револвера за дулото и го отмести встрани.

— Не!

— Тоя тип закла децата ми, Бен! — дрезгаво изграчи Нико, дишайки тежко и разпокъсано.

— Знам, но ми трябва жив! — отсече Бен и се обърна към Брака. — Можеш да си облекчиш положението, като ми кажеш къде е Брук Марсел.

— Кой пита, по дяволите? — изръмжа бандитът и изплю кървава храчка.

Ботушът на Бен потъна в гърдите му, а дулото на ловната пушка спря на сантиметър от лицето му.

— Човек, който няма да се поколебае да превърне мутрата ти в смачкана поничка! — изръмжа той. — Къде е тя?

— Май ме питаш за малката червенокоса кучка, а? — направи гримаса Брака. — Трябва да ти кажа, че здравата я нашибахме! Изредихме й се всички до един! Аз го направих цели два пъти, а след това й отрязах главата!

— Наистина ли искаш да умреш? — попита Бен. — Този отговор води точно в тази посока!

— Нямаш топки за тая работа, скапаняко! Също като тоя шубелия, който трепери до теб!

— След три секунди ще разбереш — изръмжа Бен. — Едно…

Брака се облещи. Бен усети как тялото му се изпълва с огромна вътрешна сила. Като на диво животно, което всеки момент ще побеснее.

— Две — процеди той. — Все още чакам.

— Върви да се шибаш! — изграчи Брака.

— Три!

Нещо в погледа на Брака изведнъж се промени. Бясното безумие отстъпи място на ужаса. Това беше погледът на кръвожаден садист, който току-що е разбрал, че късметът му обръща гръб. Или по-скоро погледът на човек, който наистина не може да даде отговор, който да му спаси живота. Той отвори уста и изрева с пълни гърди на испански:

— Помощ! Насам, насам! Помощ!

Далечните гласове реагираха на призива му. Бен си даваше сметка, че хората на Серато съвсем скоро ще бъдат тук. Отдръпна се крачка назад и кимна на Нико.

— Твой е.

Очите на колумбиеца блеснаха. Той пристъпи към Брака и отново насочи колта в главата му.

— Само побързай, защото нямаме много време.

Гласовете бързо се приближаваха. Под краката на гангстерите пропукваха клони. Четирийсет метра, може би и по-малко. Бен преметна карабината през рамо и грабна автомата на Брака, който се търкаляше наблизо. Извитият като сърп пълнител на карабината М4 беше почти пълен.

Очите на Брака бяха разширени от страх. Нико натисна спусъка. Не се случи нищо. Металическото изщракване на ударника потъна в околния шум.

Хората на Серато се приближаваха. Някой изкрещя името на Брака.

Нико за миг погледна оръжието си. Но това се оказа достатъчно. С едно светкавично движение на ръката Брака докопа извития нож и с всичка сила го заби в бедрото на колумбиеца.

Нико изкрещя от болка, изпусна револвера и се свлече на земята.

Брака се надигна, готов да измъкне острието от бедрото на противника си и да го наръга отново. Но в този миг карабината в ръцете на Бен изтрещя. Куршумът попадна в челото на Брака и отнесе тила му.

В момента, в който тялото на гангстера се удари в земята, Бен забеляза някакво движение в храсталаците. Хората на Серато нападаха. Той превключи селектора на автоматична стрелба и натисна спусъка. Разнесоха се сподавени викове, но гангстерите продължаваха да прииждат отвсякъде. Малки жълти пламъчета проблясваха на фона на тъмната джунгла. От храстите вляво изскочи някакъв тип и натисна спусъка. От дървото до Бен се разлетяха кори. Силен удар в рамото му извести, че ловната пушка е улучена. Той се завъртя и стреля. Нападателят се срина в храстите.

— Хайде! — изкрещя на Нико той.

Колумбиецът с мъка се изправи. Ножът на Брака все още беше забит в бедрото му, а под острието шуртеше кръв. Бен го подхвана през рамо и го повлече към храстите. Кратък поглед към ловната пушка го увери, че оръжието е фатално повредено. Куршумът беше улучил точно затвора. Свали ремъка от рамото си и пушката изчезна във високата трева.

Повлече партньора си към просеката, на която бяха зарязали форда. Стрелбата зад тях се усилваше. На всяка стъпка Нико крещеше от болка. Куршумите свистяха над главите им и брулеха шубраците.

Бен си даваше сметка, че в пълнителя на карабината М4 бяха останали съвсем малко патрони, но единственият начин да се изплъзнат от преследвачите беше преграден огън на къси откоси, които биха ги накарали да потърсят укритие сред дърветата. Обърна се с намерението да пусне първия откос, но миг преди да натисне спусъка, очите му срещнаха погледа на един мъж, който коренно се различаваше от останалите. Той имаше издължено лице и гарвановочерна коса, облечен в безнадеждно окалян, но очевидно скъп, правен по поръчка костюм, който изглеждаше абсурдно насред джунглата. Рамон Серато, моментално отгатна той.

Бен стреля и мъжът се хвърли зад близкото дърво. Куршумите пронизаха зеленината. После дойде негов ред да потърси укритие от ответната, добре премерена стрелба на противника.

В пълнителя останаха само няколко патрона, но сред дърветата се мерна червеното петно на форда, който бяха зарязали в просеката.

— Хайде, още малко — промърмори той и отново повлече Нико.

— Зарежи ме и се спасявай — простена колумбиецът.

— Забрави! — отсече Бен, обърна се и пусна още един откос.

Пушката заподскача в ръцете му, после изведнъж замлъкна. Беше празна.

Бен захвърли оръжието, сграбчи Нико с две ръце и го повлече напред. Натика го в колата и понечи да затвори вратата, но в същия момент стъклото се пръсна, улучено от куршум. Друг проби голяма дупка със сиви ръбове в предния капак.

Той завъртя стартерния ключ, надявайки се, че куршумът не е засегнал някоя важна част под капака. Моторът изръмжа и той включи на скорост. В същия момент се пръсна и предното стъкло, обсипвайки го със ситни остри късчета.

Натисна газта до дупка. Колелата изхвърлиха облаци пръст и кал, но успяха да вземат острия обратен завой. Пикапът се понесе в посоката, от която беше дошъл. Куршумите продължаваха да се сипят върху тях. В един момент отлетя покривът, после изчезна и страничното огледало. Приведен ниско над волана, той продължаваше да натиска газта. Фигурите на преследвачите, които бяха изскочили от гората и продължаваха да стрелят по тях, постепенно се смаляваха в огледалото за обратно виждане. После дойде поредният остър завой и куршумите престанаха да барабанят по каросерията.

Сгушен на съседната седалка, Нико крещеше от болка при всяко тръскане по дълбоките коловози, стиснал с две ръце бедрото си, от което продължаваше да стърчи ножът на Брака. Дори на слабата светлина си личеше, че раната е сериозна. Този път едва ли щеше да успее да я зашие. Кръвта бързо покриваше седалките. Лицето на Нико беше призрачно бледо и покрито със ситни капчици пот.

— Проклетият пищов засече! — изкрещя той, надвиквайки грохота на двигателя и скърцането на амортисьорите по неравния път.

— Случва се — отвърна Бен.

— Трябваше да ми го оставиш, човече! Той беше мой!

— Важното е, че е мъртъв.

— Не искам да ми свиеш същия номер и със Серато! — скръцна със зъби Нико. — Трябва да го убия със собствените си ръце, разбираш ли?

— Не и с този нож в бедрото ти — поклати глава Бен. — Ако не намерим лекар, много скоро ще бъдеш мъртъв.

— Майната му на ножа — изпъшка Нико. — Искам да ми обещаеш, чуваш ли?

— Добре — промърмори Бен, докато пикапът с трясък се стовари в поредната дупка.

Извърна глава да погледне приятеля си, но само за да установи, че той беше припаднал.

Продължаваше да натиска педала. Притокът на адреналин след сблъсъка с хората на Серато бавно спадаше, отстъпвайки място на дълбоко отчаяние. Брук все още беше в неизвестност. Изгубена, уплашена, беззащитна. Сама някъде в безкрайната джунгла, в която би могъл да я търси цял живот.

Не виждаше как може да я открие.