Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

37

Наближаваше пет следобед и зимната вечер влизаше в правата си. Очуканото субару спря пред малка вила в заспалото селце Монтефрио близо до границата с Кордова. Бели къщи с плоски покриви, разпръснати между полегати хълмове с маслинови насаждения, и кацнала на висока скала древна каменна църква, наподобяваща крепост.

Бен разбираше защо Нико беше избрал това затънтено място за скривалище на Кабеза, въпреки че самият той не би го направил. По принцип винаги беше предпочитал тайни квартири в големите градове, където набелязаната жертва има далеч по-големи шансове да изчезне в тълпата. Там никой не обръща внимание на никого, докато малките общности са много чувствителни към появата на външни хора и тяхното присъствие се превръща в обект на огромно любопитство.

Но Нико все пак беше ченге, а ченгетата не ги знаят тези неща.

Ла Каталина се оказа някогашен хамбар в края на селото. Дебелите каменни стени бяха боядисани в бяло като всички къщи в Монтефрио. Нико паркира колата зад нея и тръгна към входа, увил карабината в якето си.

Вътре беше топло. Колумбиецът преметна ремъка на оръжието си през носещата греда на стълбищния парапет в коридора.

— Професор Кабеза! — извика той, не получи отговор и повиши глас: — Кабеза, къде изчезна, по дяволите?

Тишина.

Останал за малко сам, докато Нико претърсваше къщата, Бен влезе в просторната дневна и се огледа. Обзавеждането беше просто, но солидно: маса с дебел и леко неравен дървен плот, стар чамов скрин, няколко стола с брезентови седалки. Единственият голям прозорец гледаше към тераса с изглед към високата скала, върху която беше кацнала църквата — леко наклонена, заплашваща всеки миг да рухне в пропастта, размазвайки под себе си половината село. Върху масата бяха разпръснати исторически книги и документи, в единия й край се виждаше лаптоп. Неща, които човек като Кабеза несъмнено би държал да вземе със себе си. В съседство се виждаше недопита чаша с бяло вино, застояло на вид и топло на пипане. Бен се приближи към скрина и издърпа средното чекмедже.

Гласът на Нико, вече доста ядосан, продължаваше да ехти из къщата.

Бен се върна при лаптопа и докосна с пръст правоъгълната подложка за скролиране. Заспалата машина се пробуди. Последният използвал компютъра, вероятно Кабеза, беше разглеждал специално създаден сайт за архитектурно-историческото наследство на Монтефрио. Снимките в него бяха почти точно копие на панорамата зад прозореца с тази разлика, че бяха направени през лятото и огромната скала беше покрита със зеленина. Малко каре с текст даваше сведения за самата църква. От него Бен научи, че тя се казва „Иглесия де ла Вила“, построена през 1486 г. на мястото на далеч по-стар мавърски замък скоро след като християнската армия разбила мюсюлманското кралство Гранада. Той се постара да запомни тази информация, след това затвори сайта и се прехвърли на електронната поща.

— Кабеза! — долетя някъде отдалече приглушеният глас на Нико. — Излез, човече! Това съм аз!

На Бен му се прииска да му кресне, че няма смисъл да повтаря едно и също, тъй като беше ясно, че Кабеза не е в къщата, но вниманието му беше привлечено от размяната на имейли между историка и Роджър Форсайт на екрана. Съобщенията бяха с датите на последните им контакти преди планираната среща в Испания, а по-старите се връщаха чак до началото на декември — до датата, на която според Саймън Бътлър Форсайт беше извадил тайнственото ковчеже от потъналия боен кораб на Армадата.

Информацията беше твърде много, за да може да я обхване веднага, а и двамата мъже бяха взели мерки да не обменят поверителни сведения по интернет. Някои от посланията бяха кодирани не по-зле от документите, които Форсайт се беше надявал да разшифрира с помощта на Кабеза, но въпреки това Бен успя да схване, че в тях става въпрос за поземленото дарение на крал Филип II, за което беше споменал Нико. А също така и за тайния агент на Испания, за когото е било предназначено то.

Напълно споделям опасенията ви, че дори след петстотин години последиците от подобни разкрития могат да предизвикат доста вълнения, пишеше някъде през януари Кабеза. Дори ако само половината от имената в този списък са се занимавали с шпионаж, това би било едно невероятно откритие.

Моите намерения са да предизвикам именно вълнение, отговаряше още същия ден Форсайт. Колкото по-силно, толкова по-добре.

Четенето беше прекъснато от Нико, която се втурна в стаята със зачервено от гняв лице.

— Няма го! — избоботи той. — Нещастникът е изчезнал!

Бен вдигна чашата с вино от масата.

— Това може ли да се пие на стайна температура?

Нико отпи една малка глътка и направи гримаса.

— Не — отсече той. — Бутилката е в хладилника. Но това какво общо има с…

— Означава, че твоят човек го няма от доста време — поясни Бен и махна към църквата, която се виждаше през прозореца. — Обзалагам се, че е някъде там и прави малка опознавателна обиколка. — След тези думи кликна на сайта, който беше заварил на екрана и обърна лаптопа, за да го покаже на Нико.

— Мамка му! — простена колумбиецът. — Изрично го предупредих да не мърда от тук! Прекрасно знае, че е в опасност, но непрекъснато говореше за проклетата църква отсреща. Никога не бил я виждал и много му се искало да я разгледа. Нали ти казах, че е голям особняк?

Бен се поколеба. Един вътрешен глас го предупреждаваше, че няма смисъл да си губи времето тук. Брук продължаваше да е в неизвестност и той нямаше право на никакви отклонения или закъснения. Но вече си даваше сметка, че не може да направи много без помощта на Нико. Ами ако все пак Кабеза знаеше нещо, което би могло да се окаже полезно?

— Да вървим да го приберем — изправи се той.