Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

42

Знойната жега на южноамериканското лято се уви като влажна кърпа около Бен и Нико в момента, в който напуснаха самолета на „Иберия“, излетял от ветровития Мадрид точно дванайсет часа по-рано, за да кацне на пистата на международното летище „Хорхе Чавес“ в Лима. Докато стигнат до терминала за пристигащи, ризите им вече лепнеха от пот, независимо от факта, че навън все още беше ранно утро.

— Два дни се чудех как да не умра от измръзване, а сега това! — промърмори Нико, докато събличаше сакото и навиваше ръкавите на ризата си, внимавайки да не докосва бинтованата лява ръка, която продължаваше да го наболява. Под бинта се криеха десетина груби шева, направени от Бен още в Монтефрио с помощта на малкия медицински комплект, който винаги носеше на дъното на войнишкия си сак.

— Ще оживееш — успокои го Бен.

— Все това повтаряш — направи гримаса колумбиецът. — Въпросът е докога?

Още бяха далече от крайната точка на пътуването си. След влудяващо забавяне в душната жега, по време на което Бен смени почти всичките си долари за перуански ново сол, те най-сетне се озоваха в самолета на вътрешните линии, който щеше да ги пренесе шестстотин километра на север до Чачапояс.

Летяха към автономния регион Амасонас — в Перу имаше общо 25 такива — който сам беше разделен на седем провинции и осемдесет и три области. Чачапояс беше град в облаците, разположен на над две хиляди и двеста метра надморска височина и заобиколен от високи планини, в сравнение с които испанската Сиера Невада изглеждаше като малък хълм в равнината. Наоколо, чак до хоризонта, се простираше субтропическата джунгла — едно безкрайно изумрудено одеяло, прорязано от тънките сребристи нишки на реките, които пресичаха площ от хиляди квадратни километри, преди да се влеят в Амазонка.

В Чачапояс беше малко по-хладно, но влагата беше точно толкова потискаща, колкото и в Лима. След като взеха стария сак на Бен, единствения им багаж, двамата успяха да хванат такси, което пое по тесния и разбит път към града.

— Нали ти казах, че ще озовем в най-затънтеното място на света — изръмжа Нико. — И сега какво?

Всяка секунда забавяне беше ново мъчение за Бен, който продължаваше да обмисля ситуацията от всички страни и да търси изход. И все повече се убеждаваше, че става въпрос за конфликт между чисто човешката, емоционална и уплашена част от него, отчаяно настояваща да продължава напред, и хладния професионализъм, който отчиташе с безпощадна яснота, че паниката и изтощението са най-големите им врагове. Ако не направеха всичко както трябва, цената щеше да бъде платена от Брук. Ако вече не я беше платила.

Той тръсна глава да прогони мрачните мисли и се обърна към Нико.

— Тук трябва да бъде базата ни. Преди да предприемем каквото и да било, се нуждаем от студен душ, топла храна и удобно легло.

Срещу шепа ново сол получиха и трите неща. Предложи им ги скромен хотел, разположен близо до центъра на града. Вечерта, изправен под душа, Бен се зае да обмисля следващите им стъпки. Инстинктът му подсказваше, че навлиза във финалната фаза на своето търсене, но това, което предстоеше, все още беше покрито с мъгла. Отдавна беше престанал да мисли дали ще се измъкне жив. Важното беше Брук да оцелее.

Дали Брук наистина е тук? Дали е добре? Въпроси, които не спираха да го измъчват през цялата нощ. Запита се дали тя изобщо подозира, че е тръгнал да я търси. Или лежи някъде в безсъзнание, дрогирана от своите похитители. Няколко безсънни часа по-късно той стана, прекоси тъмната стая и отвори минибара. Пропълзя обратно в леглото и потъна в безпаметен сън едва когато подът се покри с празни бутилчици.

Събуди се на разсъмване и изведнъж се сети за Амал, с когото изобщо не се беше чувал през последните няколко дни. По това време в Лондон би трябвало да е късна утрин. Бен седна на ръба на леглото и набра номера му.

Амал вдигна веднага, сякаш през цялото време беше очаквал обаждането му. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво, накъсан от лошата връзка.

— Къде си? Звучиш така, сякаш се обаждаш от хиляди километри!

— Мисля, че разбрах къде се намира тя — отвърна Бен. — Има шанс все още да е жива и аз ще направя всичко възможно да я открия.

Последва дълга секунда тишина, нарушена от шумното преглъщане на Амал.

— Къде? — извика той. — Разкажи ми вси…

Връзката прекъсна. Бен се опита да го набере още веднъж, но това се оказа невъзможно. Отказа се от трети опит, защото нямаше какво повече да му каже. Почувства се скован и уморен. Взе още един душ и извади от сака последния си комплект чисти дрехи.

Спусна се във фоайето и попита човека на рецепцията къде може да си купи карта. Следвайки инструкциите му, скоро се озова пред вестникарския щанд по-надолу по улицата.

Когато се върна обратно, Нико го чакаше на бара. Изглеждаше напълно трезвен.

— Опитах се да се свържа с Фелипе, за шести път откакто напуснахме Монтефрио — докладва той. — Но пак не получих отговор.

Бен замълча. Беше сигурен, че Моралес е мъртъв.

— Имам нужда от кафе — добави Нико. — Изобщо не можах да заспя.

Поръчаха си най-голямата кана с кафе, с която разполагаха в кухнята, а след това седнаха на една маса в ъгъла и разгърнаха картата. Плъзгайки пръст на североизток от Чачапояс, Нико му показа приблизителното местоположение на Сан Томас — най-близкото населено място до имението на Серато. То беше толкова малко, че липсваше на картата, но колумбиецът беше сигурен в точността на информацията си. В допълнение добави, че в района има мнозина опитни водачи, които без проблеми щяха да ги отведат до имението.

— Ще изминем стотина километра по главния път от Чачапояс, след това ще минем напряко към река Потро — поясни той, плъзгайки пръст по картата. — Там има пристанище за хидроплани. Така ще стигнем до Сан Томас. Това е най-бързият начин, повярвай ми.

Бен с готовност кимна.

— Добре, значи поемаме по този път.

— Но когато стигнем до Сан Томас, отново ще ни трябва автомобил, за да се приближим до имението. Последната част ще извървим пеша през джунглата, освен ако не си решил да минем през главния вход. Това няма да бъде като разходка в парка. Стъпвал ли е изобщо кракът ти в такива гори?

Преди години, още като новобранец в специалните части, Бен беше преживял една абсолютно нечовешка подготовка в Белиз, където отрядът му трябваше да се придвижва незабелязано при невероятно тежки условия, изпробвайки както уменията си за ориентиране, така и способността си за оцеляване. По-късно беше участвал в десетина бойни мисии в Сиера Леоне, плюс безброй отделни операции в бойни зони в различни точки по света — както официални, така и тайни.

— Малко — отвърна на въпроса той.

— Това е друг свят, човече. Един зелен ад, пълен с всевъзможни гадини, които пълзят и хапят. Гигантски паяци, змии с дължината на шевролет силверадо и други такива. Ако случайно се разминеш с тях, ще се натъкнеш на болести от всякакъв вид: жълта треска, малария, тропическа треска, хепатит, тиф, тетанус, холера, бяс… Мнозина твърдят, че навлизането в джунглата без съответните имунизации си е чисто самоубийство.

Бен добре помнеше, че по време на активната му служба лекарите постоянно го тъпчеха с лекарства, на които се беше отказал да помни имената. За да бъдат ефикасни, ваксините се нуждаеха от точно определено време за действие. Само инжекциите против тиф трябваше да бъдат правени през период от шест месеца, за да достигнат пълноценното си въздействие. Но тук той не разполагаше с шест месеца, а дори и с шест часа.

— Какво да ти кажа — промърмори той. — Изкуството да живееш на ръба не се изчерпва само с избягването на определени зарази.

— А и на определени куршуми — добави Нико и погледна бинтованата си ръка.

— Вече ти казах, че не си длъжен да стигнеш до края. Достатъчно е да ми покажеш пътя.

— Ама стигнах до тук, нали? — засегна се Нико. — Мислиш ли, че не искам да довърша нещата?

— Изборът е твой — сви рамене Бен. — Но нямам намерение да се грижа за теб. Започнеш ли да ме забавяш, просто те зарязвам и продължавам сам. Ако бъдеш ранен или се загубиш, няма да се връщам да те търся. Отивам там с една-единствена цел и възнамерявам да я постигна, ясно?

— Ей това най-много ти харесвам, capitano — ухили се колумбиецът. — Винаги имаш огромен запас от насърчителни думи.

— Не ме наричай така — сухо отвърна Бен, допи кафето си и стана.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

— Ами тогава да потегляме, мамка му — тръсна глава Нико.