Скот Мариани
Наследството на Армадата (13)

13

Според координатите в краткото съобщение мястото се намираше само на няколко километра от местопрестъплението, дълбоко в хълмистата вътрешност на националния парк „Гленвех“, в местност с котловини и езера, известна като Отровената долина.

От получаването на есемеса на Линч бяха изтекли двайсет и седем изпълнени с напрежение минути. Оставаше само час до настъпването на зората, чиито алени пламъци щяха да обагрят заоблените хълмове. В последния момент Бен успя да зърне сините светлини на полицейските коли, които се появиха внезапно сред полегатите дъждовни струи. Скочи на спирачката. Беемвето поднесе и закова на сантиметри от бронята на последната от тях.

На тревистия склон, намиращ се на около петдесет метра от пътя, се виждаше самотна каменна постройка. Преди век или два тази примитивна структура е била използвана за овчарски заслон, но в днешно време очевидно се беше превърнала в убежище на скитници и наркомани.

Това беше мястото. От единственото прозорче струеше слаба светлина. Тъмни фигури, облечени в светлоотразителните якета на Гарда, влизаха и излизаха през тясната врата. По склона се беше проточил сноп дебели кабели, които изчезваха в големия ван на криминолозите — същия, който Бен вече познаваше от мястото на отвличането.

— Там вътре е Брук, нали? — прошепна Амал. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Още не знаем това, Амал — процеди през зъби Бен.

До последния момент беше твърдо решен да не буди драматурга и да не го взема със себе си. А сега вече съжаляваше, че беше променил решението си.

— Но то е очевидно, аз го усещам! — проплака Амал. — О, боже!

Бен изключи двигателя и отвори вратата.

— Стой в колата! — заповяда той.

— Сигурно се шегуваш! Идвам с теб!

— Казах стой в проклетата кола! — свирепо просъска Бен.

Не знаеше какво има в постройката, но не искаше Амал да го вижда. Изскочи от беемвето и хукна по хлъзгавата пътека нагоре. Врата нямаше. Вместо нея тъмнееше само един правоъгълник от големи, покрити с мъх камъни. Той се втурна вътре. След дългата зима от пръстения под се излъчваше миризма на влага. Но имаше и друга, която беше по-силна от нея. Миризмата на смъртта.

Беше пълно с хора, които щъкаха напред-назад под светлината на ярки прожектори. Бяха тук най-много от четирийсет и пет минути, изчисли Бен. Той почти се сблъска с Кей Линч, която изглеждаше изтощена и адски бледа.

— Извинявай, че ти изпратих толкова кратко съобщение, но ми беше трудно да се откъсна от Ханрати — тихо рече тя.

— Къде са? — попита задъхано той.

Причината за напрегнатото му дишане не бяха петдесетте метра, които беше пробягал нагоре по хълма.

— Ей там — махна към далечния ъгъл Линч.

Бен напрегна поглед, но видя единствено гърбовете на криминолозите, които се бяха струпали над нещо. Или някого.

— Гледката не е от приятните. Сигурен ли си, че…

Бен вече я беше оставил зад себе си и си пробиваше път навътре. Когато разбута двамата униформени пред себе си и най-сетне видя онова, което изследваха криминолозите, сърцето му се беше качило в гърлото.

— Открил ги е някакъв фермер, който живее отвъд близкия хълм — обади се зад гърба му Линч. — Тръгнал да търси някаква загубена овца, но кучето му подушило кръвта и хукнало насам. В момента горкият човечец е в болницата, където докторите се опитват да го извадят от шока.

На пода бяха проснати телата на мъж и жена. Жената беше паднала по очи. Беше облечена със зелена жилетка върху червена рокля. Босите й крака бяха неестествено подгънати, едната обувка липсваше. Синкавият цвят на кожата й беше доказателство, че е мъртва от доста време. Дясната част на главата й беше отнесена от куршум, изстрелян от много близко състояние. Русата й коса беше подгизнала от кръв, сред които белееха парченца мозък.

— Саманта Шелдрейк, личен асистент на Форсайт — каза Линч.

Главата на Бен се замая до такава степен, че се наложи да облегне гръб на каменната стена. Същевременно беше бесен за прекалено краткия есемес. Би могла да му спести изтезанията през последния половин час. Но странната смесица от облекчение и ужас му попречи да заговори. Няколко секунди по-късно дишането му постепенно се нормализира и той насочи вниманието си към втория труп.

Роджър Форсайт продължаваше да бъде разпознаваем благодарение на многобройните си снимки, въпреки че в смъртта изглеждаше доста по-различен. Може би защото тази смърт бе изключително страшна. Лицето му беше разкривено в агония и ужас. Зениците му бяха изцяло обърнати под клепачите и белите му очни ябълки гледаха в тавана. Огнестрелна рана липсваше. Форсайт беше умрял по друг начин. Много, много по-страшен.

Защото беше без ръце. Някой ги беше отсякъл на няколко сантиметра над китките и ги беше захвърлил на пода. От количеството кръв, оплискало каменните стени и попило в дрехите му, можеше да се съди, че това е било направено, докато все още е бил жив. Труповете не кървят толкова много.

По всичко личеше, че двойната ампутация е била извършена с нещо много тежко и много остро — най-вероятно брадва или касапски сатър. Шокът от подобна интервенция може да бъде фатален, но невинаги.

По времето на службата си в специалните части Бен беше виждал достатъчно оцелели нещастници без ръце и крака, станали жертва на военните извращения в редица африкански държави. Те бяха живото доказателство, че човешкият организъм е в състояние да издържи и най-бруталните актове на обезобразяване. По тази причина беше убеден, че не отсечените ръце са довели до смъртта на сър Роджър Форсайт. Затова се зае да изследва съпътстващите признаци — прокажено бледата кожа, гротескните отоци, увисналия от устата език. Изключителна болка, пълзяща мускулна парализа и асфиксия. Може би час до смъртта, може би два. Лош край. Извършителите на това отвратително престъпление очевидно бяха искали този човек да страда. И го бяха постигнали.

— Бил е отровен — обяви Бен.

— В Отровената долина — мрачно се усмихна Линч. — На някой това му се е сторило добра шега. Май ще излезеш прав за цялата ни теория относно отвличането.

Но заедно с нея изчезваха и всякакви шансове за освобождаването на Брук по най-простия начин — като се плати откупът, който похитителите биха поискали за Форсайт. Дори ако се окажеше, че исканите пари за жените надвишават покритието на застраховката, Бен беше готов да продаде „Льо Вал“ и да стигне до просешка тояга, но да върне Брук жива и здрава.

За съжаление, и тази надежда умря. Вече беше сигурен, че тя също е мъртва. Тялото й щеше да бъде намерено някъде другаде от случаен минувач. Това предстоеше да се случи през следващите часове, дни или седмици. Или пък, направила опит да избяга, в момента лежеше в някоя канавка, безпомощна и на крачка от смъртта.

Линч отгатна какво му минава през главата.

— Ще продължаваме да я търсим — прошепна тя. — От Дъблин вече пристигнаха кучетата следотърсачи. С тяхна помощ ще установим дали е била тук. Това все още не е краят.

Бен не отговори. Гледката на обезобразения Форсайт беше докоснала нещо, скрито дълбоко в съзнанието му. Все още не можеше да го формулира, въпреки че му беше на върха на езика, промъквайки се между страха, стреса и объркването, които замъгляваха мислите му. Какво става тук, по дяволите?

Миг преди отговорът да изплува в съзнанието му, в колибата прозвуча гневен мъжки глас. Същият, който сериозно беше започнал да го дразни. Ханрати най-после го беше забелязал.

— Не мога да повярвам! Кой е позволил на тоя тип да влиза тук? Линч! Ти ли му съобщи?

Бен се обърна и излезе под дъжда, който продължаваше да се сипе навън. Беше станал още по-силен и по-студен, но той изобщо не усещаше водните струи, стичащи се по лицето, косата и дрехите му. Скърцайки със зъби, той направи последен опит да улови неясните спомени, които се мяркаха в съзнанието му. Какво, по дяволите, беше отключила гледката на отсечените ръце на Форсайт?

Амал очевидно го бе видял да излиза и побърза да отвори дясната врата на беемвето. Лампичката в купето за миг освети разтревоженото му лице.

— Е? — нервно подвикна той, очаквайки най-лошото.

Бен тръгна към него по калната пътека.

— Вътре има два трупа — съобщи му той. — На Форсайт и асистентката му, но не и на Брук.

Напрежението се оттече от лицето на Амал. Той слезе от колата и затръшна вратата. Скъпото му палто бързо започна да подгизва от дъжда.

— Значи е жива! — възкликна той. — Искам да кажа, че това с другите е ужасно, но… Брук е жива, слава богу!

Бен не беше сигурен, че има за какво да благодарят на Бога.

— Трябва да е жива, нали? — подвикна Амал, забелязал изражението в очите му. — Това не е ли добра новина?

Бен не беше в състояние да сподели оптимизма му. Двамата едновременно се обърнаха към Кей Линч, която се спусна по пътеката и спря до колата.

— Благодарен съм ти, че ме уведоми, Кей — искрено рече Бен. Гневът му към нея беше отминал за броени минути.

— За съжаление, новините не бяха добри — отвърна с въздишка тя. — Страхувам се, че трябва да знаеш и нещо друго. В момента инспекторът разговаря със Скотланд Ярд. Настоява да бъде издадена заповед за обиск на жилището на доктор Марсел в Ричмънд.

— Какво?! — избухна Амал. — Защо?!

— Защото предвид развоя на събитията той е на мнение, че нейното изчезване е много подозрително. Вече изпрати патрулна кола в къщата за гости, която трябва да прибере личните й вещи за по-детайлно изследване. Твърди, че не можем да си позволим да я оставим извън кръга на заподозрените.

— Значи е заподозряна, така ли?! — прогърмя Амал.

— Само не ми казвай, че си на едно мнение с Ханрати! — мрачно я изгледа Бен.

— Той е по-старши от мен. Нямам право на мнение. Или поне на такова, което ще има значение. Вече ти казах повече, отколкото трябва. Може да ме накажат.

— Това е безумие! — извика Амал. — Абсолютно кретенско поведение на най-високо ниво! Що за идиот може да…

— На ваше място бих говорила по-тихо — подхвърли Линч и надникна зад рамото му. — Ето го, идва…

Ханрати действително маршируваше надолу по калния склон.

— Виж ти, виж ти! — подхвърли той. — Забавляваме се, а? Странно, че вие двамата отново се появихте. — Изгледа мрачно Линч, а след това се завъртя, заби показалец в гърдите на Амал и изръмжа: — Ти, приятелю! — От устата му излетяха пръски слюнка, по шията му изпъкнаха малки венички: — Дано не ти минава през ума да отлетиш за родината си, която и да е тя! Ситуацията се промени. Вече можеш да се считаш за забъркан в тази история!

— По една случайност аз съм британски гражданин, приятелю! — натъртено отвърна Амал. — Моята родина е Англия! А ти май ме считаш за заподозрян, нали? Това вече е прекалено! Двамата с Брук пристигнахме тук, защото бяхме поканени на проклетото парти! И това е всичко. Още вчера направихме задълбочен анализ на ситуацията. А ти, вместо да си губиш времето с безумни обвинения, би трябвало да работиш, да те вземат мътните! Никога през живота си не съм виждал по-колосален задник!

— Амал! — обади се Бен и докосна лакътя му.

В очите на ченгето проблеснаха опасни пламъчета. Ако продължаваше по този начин, Амал като нищо можеше да се озове в някоя хубава малка килия. Бен се обърна към Ханрати и добави:

— Приятелят ми е доста разстроен. Ей сега ще си тръгнем.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Ханрати.

Понечи да добави още нещо, но телефонът му иззвъня. Той им обърна гръб и направи няколко крачки обратно към колибата.

— Съжалявам — прошепна Линч, забелязала мрачния блясък в очите на Бен. — Не съм аз…

— Знам — глухо отвърна той.

— Ще ти звънна в момента, в който науча нещо ново — рече тя. — Но ти трябва да обещаеш, че ще стоиш настрана и ще оставиш разследването на нас.

— Обещавам — отвърна Бен.

Линч кимна и пое по стъпките на началника си.

— Невероятно! — продължаваше да фучи Амал, докато се качваха в колата. — Брук заподозряна! На какво основание?!

— Мисля, че е време да се прибереш у дома — заяви Бен.

Амал се обърна да го погледне. Лицето му изразяваше объркване и болка.

— Значи така, а? Без протести, без нищо! Как е възможно да приемаш глупостите на тоя Ханрати? След всичко, което ми наговори? Надявах се, че ще направиш нещо, защото имаш опит в тези работи!

— Тук вече не можем да направим нищо — отвърна Бен. — Всичко свърши.

— Свърши ли?! — изригна Амал. — Сериозно ли говориш?

— Отиваме да ти съберем багажа. След това ще те закарам до летището.

Амал опулено го гледаше, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

— Мислиш, че е мъртва, нали? — смотолеви той. — И затова се отказваш.

Бен не отговори. Запали двигателя и включи на задна.

— Защо не бъдеш откровен с мен? — продължаваше да го притиска Амал. — Кажи „да“, а после мълчи колкото искаш! Не издържам повече, казвам ти!

Той се отпусна в седалката. Бен приключи с маневрата и изкара колата на тесния път.

Пред къщата за гости завариха автомобил на Гарда. Двама униформени полицаи товареха в багажника личните вещи на Брук, запечатани в специални торбички за веществени доказателства. Изправена на вратата с обичайния халат и чехли, плюс множество ролки на главата, госпожа Шенан беше изключително недоволна, че я бяха вдигнали от леглото толкова рано. Недоволството й се усилваше от факта, че къщата й бе подложена на щателен обиск от Гарда, сякаш бе свърталище на престъпници. Това без съмнение щеше да е основната тема на обсъждане от местните клюкарки за месеци напред. Амал направи безуспешен опит да й обясни какво се случва, но бързо се отказа и отиде да си събере багажа.

Бен проследи с поглед отдалечаващата се полицейска кола, после влезе вътре да провери разписанието на полетите и да резервира място на Амал за първия от тях до Лондон. Минути по-късно бяха в беемвето.

Докато пътуваха към летището, Амал не каза нито дума. Обърна се към Бен чак когато трябваше да се разделят.

— Виж какво… По принцип рядко говоря за това, но на практика имам известни фамилни връзки. Всъщност доста големи. Освен това разполагам със значителна сума лични средства. Продължавам да вярвам, че Брук е жива, и съм готов да направя всичко възможно за откриването й. Наистина всичко, независимо какво ще ми струва това. Разбираш ли какво ти казвам?

— Разбирам — кимна Бен и му благодари. Остави го да стиска чантите си в ръце и тръгна обратно към колата.

Истината беше, че разкара Амал, защото не искаше да му се пречка. Вече знаеше какви ще бъдат следващите му стъпки, но за тази цел трябваше да бъде сам. Защото, докато стоеше под дъжда в Отровената долина и слушаше гневните изблици на Амал срещу Ханрати и Линч, внезапно си спомни.