Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

23

Брук се озова в салон, който спокойно би могъл да се намира в двореца „Версай“. До един от прозорците имаше масичка с два елегантни стола, върху която бяха поставени чаши от фин порцелан и сребърна кана с кафе. Както и кошничка със свежи кроасани. Но тя мислеше за съвсем други неща, за да обърне внимание на мебелите или аромата на кафе.

Големият блестящочерен роял беше разположен в средата на салона. От столчето пред него се надигна да я посрещне усмихнат висок мъж, облечен с елегантен бежов панталон и бяла копринена риза. Гъстата му черна коса беше сресана назад, разкривайки леко мургаво гладко лице с правилни черти. Но тъмните му очи не се усмихваха. Гледаха я толкова пронизващо, че й се прииска да отмести поглед. Но тя не го направи. Зашляпа към него с боси крака и обувки в ръцете, потисната от неприятното чувство, че вече беше виждала този човек.

Да, точно така. Това беше мъжът от кошмарите й. Високата фигура зад прожектора. Убиецът на Форсайт и Сам Шелдрейк. Тялото й неволно се сви. Тръпката започваше от тила и стигаше чак до кръста й.

Мъжът освободи гардовете с повелителен жест. А те очевидно изпитаха облекчение и с готовност си тръгнаха. Вратата се затвори след тях. Брук остана сама с непознатия домакин.

Той пристъпи към нея. Тъмните му очи гледаха все така пронизително.

— Аз съм Рамон Серато — представи се той на същия перфектен английски с едва доловим акцент, който тя така и не успяваше да идентифицира. — Много ми е приятно да ви посрещна в дома си, доктор Марсел. Ще ми позволите ли да ви наричам Брук?

Тя направи усилие да издържи на острия му поглед и отсече:

— Виждам, че си ровил в дамската чанта, която открадна от мен! Кога се случи това? Преди да убиеш приятелката ми и нейния шеф или след това, гадно копеле?

Серато остана невъзмутим.

— И ти като повечето хора, изглежда, знаеш много малко за сър Роджър Форсайт — отвърна с равен глас той. — Той беше зъл човек, заобиколил се със зли хора. Въпреки това много съжалявам, че стана свидетел на онзи неприятен спектакъл. Такива неща не са за красиви очи като твоите. — Той махна към масичката. — Моля. Изпълнен съм с огромно желание да направя престоя ти тук максимално приятен. Би ли желала да закусиш? Кафето е отлично. — По лицето му за пръв път пробяга лека усмивка. — Всъщност аз произвеждам и изнасям тази марка.

— Не, благодаря. Какво ще кажеш, ако вместо кафе ми предложиш някакви обяснения?

Серато седна на масата, вдигна сребърната кана и напълни една чаша с кафе.

— Обяснения ли? — невъзмутимо подхвърли той, разчупи един кроасан и го топна в кафето.

— Ако си спомняш, аз бях отвлечена!

Той обидено я погледна.

— Нима си била окована в някоя мръсна дупка, където са те лишили от всякакво човешко достойнство? — попита той. — Не. Нима някой те е заплашил с нещо или те е наранил? Не. Ти си моя гостенка.

— Гостенка?!

— Да. В собствения ми дом. Няма ли да закусиш все пак? — Той вдигна напоения кроасан и отхапа крайчето му.

— Ти си ненормален! Аз дори не знам кой си, нито пък как съм се озовала тук!

— Добре, ще ти разкажа — сви рамене той. — Напусна ирландските брегове на борда на бърза яхта. Акостирахме в Брест, Северна Франция, а от там се прехвърлихме в испанското пристанище Ла Коруня, където взехме самолет за Касабланка. Там ни чакаше частният ми самолет, с който изминахме последната част от пътуването. Съжалявам, че не беше в състояние да оцениш удобствата на борда, защото спеше дълбоко.

— Искаш да кажеш, че съм била упоена.

— С много лек седатив. Бях убеден, че ще имаш полза от него, след като стана свидетел на една неприятна страна от бизнеса ми.

Брук се изплаши от спокойствието в гласа му. Пред очите й се появи ужасният миг, в който слепоочието на Сам се превърна в кървава каша, а тялото й се просна на пода. С усилие преглътна омразата си и попита:

— И тъй, къде съм? Може би в Бразилия?

— Ти си не само красива, но и умна — одобрително я погледна Серато. — Правилно си отгатнала, че след като прислужниците ти говорят португалски, най-вероятно са бразилки. И наистина е така. Но заключението ти е погрешно. Консуела и Пресентасион работят от доста време при мен, но тук не е Бразилия.

— Къде съм тогава?

Серато се разсмя и разпери ръце.

— Къде другаде освен в Рая?

— Рай с въоръжена охрана и решетки на прозорците! Така ли приемаш всичките си гости?

— Ще направя всичко възможно да се почувстваш у дома си — вече сериозно отвърна той, решил най-сетне да влезе в нейния тон. — Готов съм да изпълня всяко твое желание.

— Много добре! — остро отвърна Брук. — В такъв случай желая да ме качиш на частния си самолет и да ме върнеш у дома. Днес! Още сега!

— За съжаление, това е желание, което не мога да изпълня.

— Каква е идеята? Да ме държиш тук за откуп? Но защо мен, за бога? Аз съм неомъжена трийсет и няколко годишна жена, работя като консултант на свободна практика. В спестовната ми сметка има около дванайсет бона и половина, карам осемгодишно сузуки витара с изтъркани гуми и живея в апартамент, който дори не е мой и не мога да го ипотекирам, за да го купя. Чакай малко — изведнъж се сети тя. — Да не би всичко това да е заради Маршъл Кайт?

— Кой е Маршъл Кайт? — погледна я леко развеселено Серато.

Тя се втренчи в него. Нима е възможно този човек да е стигнал до семейните й връзки с богатия директор на „Кайт Инвестмънтс“ ООД? Съпругът на сестра й Фийби вече й беше причинил големи неприятности, въобразявайки се, че е влюбен в нея. Непрекъснато я дебнеше и ходеше подире й, а това в крайна сметка бе довело до раздялата с Бен, който беше убеден, че двамата имат връзка.

— Губиш си времето, ако за това става въпрос — рече тя. — Преди всичко Маршъл и Фийби едва ли имат представа какво се случва с мен. През последните няколко седмици те обикалят Бахамите със собствената си яхта — далече от телефони, телевизия и имейли. И възнамеряват да го правят още доста време. Второ, Маршъл харчи всяко пени, което печели, за скъпи играчки. Дори и да иска, не би могъл да плати откуп за мен. Трябваше да оставиш жив Роджър Форсайт, ако наистина си имал наум да изсмучеш малко пари от някого. Ситуацията е такава, че можеш най-спокойно да ме пуснеш да си вървя — още сега, в тази проклета минута. Защото няма какво да спечелиш от…

Серато избухна в смях, раменете му се разтресоха.

— Какво въображение, господи — изхълца той и избърса очите си с копринена кърпичка. — Страхувам се, че… как да го кажа по-ясно… Че си много далече от истината. По-далече, отколкото можеш да си представиш.

После веселието го напусна. Толкова рязко, колкото беше дошло.

Пронизителният му поглед се плъзна по лицето й, попивайки и най-малките детайли.

— Трябва да си много гладна — рече с въздишка той. — Как да те убедя да хапнеш нещо? Готвачът ми ще приготви всичко, което пожелаеш.

— Май не чу какво ти казах — остро отвърна тя. — Единственото, което искам в този момент, е да съм свободна. Нямаш право да ме държиш тук против волята ми.

Нова въздишка.

— Сигурен съм, че с течение на времето ще започнеш да виждаш нещата по друг начин. И ще се убедиш, че не бива да се страхуваш от мен, а напротив.

Брук трепна, сърцето й се сви.

— С течение на времето? Какво имаш предвид? — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Виж какво, трябва да е станала някаква грешка. Не знам за коя ме вземаш, но…

— Няма грешка — прекъсна я Серато. — Позволи ми да вярвам на собствените си очи. — Той допи кафето в чашката от фин порцелан, докосна устните си с колосаната салфетка и погледна часовника си. — А сега ще те помоля да ме извиниш, защото ме чака работа.

Щракването на пръстите му отекна в просторния салон. Вратата се отвори и на прага се появиха пазачите.

— Моите хора ще те придружат обратно до стаята ти. За мен беше удоволствие да се запознаем, Брук. Скоро ще се видим отново.