Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

22

Южна Америка?

Отне й известно време, за да преодолее шока. Когато главата й най-сетне се проясни, тя предприе кратка обиколка на луксозния апартамент, нейната златна клетка, опитвайки се да разбере какво, по дяволите, се беше случило с нея. В един момент беше на кратка почивка в Донегал, а в следващия, без никакви обяснения, изведнъж се бе озовала на другия край на света.

Трудно й беше да изхвърли от съзнанието си онова, което бяха сторили на Роджър Форсайт; а още по-трудно — да прогони ужасните спомени за края на бедната Сам. Очите й се насълзяваха в момента, в който пред тях изплуваше лицето на мъртвата й приятелка.

Беше ясно, че Форсайт е бил мишената на похитителите. Или по-скоро куфарчето, закопчано за китката му. А Сам и Брук просто се бяха оказали на неподходящото място в неподходящото време. Сам заради работата си, а Брук просто поради лош късмет.

Но защо тогава бе тук? Защо убийците на приятелката й я бяха докарали в тази вила? Или по-скоро замък?

Дрехите, с които беше облечена в момента на отвличането, бяха изчезнали. Тънката златна верижка беше единствената й собственост освен голата кожа. Тя отново я окачи на шията си. И си помисли за Бен. Къде е, с какво се занимава в момента, как ще реагира на новината за изчезването й?

Внимателно надникна през прозореца с разбития капак. Апартаментът се намираше на първия или на втория етаж на огромна, наподобяваща крепост къща. Трудно беше да определи дали нагоре има още етажи. Под прозорците й имаше градина, аранжирана с безупречен вкус. Кашпите с красиви цветя бяха навсякъде, а пространството беше оградено от каменна балюстрада. Отвъд нея, в ниското, се виждаха десетки мъже.

Дори да беше в състояние да отвори запечатаните прозорци или просто да закрещи през дебелите стъкла, тя си даваше сметка, че няма смисъл да търси помощ от тези хора. Всички те носеха автоматични оръжия, пъхнати в коланите или преметнати през рамо. Придвижваха се на групички по двама-трима, изпълнявайки тайнствените си задължения. Брук беше една добре пазена пленница.

Тъй като нямаше какво друго да прави, тя се опита да преброи въоръжените пазачи. Всички бяха латиноси и доколкото можеше да определи от разстояние, на възраст между двайсет и трийсет години. Всички бяха въоръжени с пистолети или военни карабини, а някои и с двете. Не носеха униформи, но не беше трудно да се установи, че са част от дисциплинирана и добре ръководена организация. Това я накара да си помисли за военна база.

От постройката насреща, която очевидно изпълняваше ролята на хангар или гараж, на два пъти излязоха превозни средства и се насочиха към преградения с бариера портал — явно единствения вход и изход на комплекса. Открит джип с трима мъже и масленозелен военен камион с брезентово покривало на каросерията. И в двата случая въоръжената охрана на портала вдигаше бариерата и отваряше тежките врати, а след това ги затваряше обратно. За един кратък миг Брук успя да зърне тесния прашен път, който изчезваше в тъмнозелената джунгла.

Беше преброила осемнайсет мъже, когато зад вратата долетя някакъв шум, и тя побърза да отскочи от прозореца. В ключалката беше пъхнат ключ, изтрака резе. Затаила дъх, Брук гледаше как дръжката бавно се спуска надолу. Очакваше всеки миг в стаята да нахлуят въоръжени мъже. Не й се искаше да мисли какво ще се случи след това. Огледа се с разтуптяно сърце, търсейки някакво скривалище. Но вече беше късно.

Вместо въоръжени похитители в стаята се появиха две чернокоси жени с мургава кожа, облечени в униформи на камериерки. По-ниската беше на средна възраст и имаше широки бедра. В ръцете си държеше кашон, чиито размери бяха малко по-големи от кутия за обувки. По-високата беше поне с двайсет години по-млада, слаба и гъвкава, с огромни кафяви очи. Приличаха си. Явно бяха майка и дъщеря. Влязоха в стаята, разменяйки си тихи реплики на португалски.

Португалски?, помисли си Брук. В Бразилия ли съм?

Зърнали Брук до прозореца, двете жени изненадано млъкнаха. После забелязаха счупения капак на пода и в очите им се изписа ужас.

Брук ги гледаше, без да мигне.

— Аз Консуела — срамежливо се представи по-възрастната жена, когато изненадата отмина. После махна към дъщеря си. — Това Пресентасион.

Брук не отговори. Консуела остави кутията на масата и вдигна капака. Сред тънката хартия проблесна нещо синьо.

— Ти обличаш това — каза тя на разваления си английски и заби показалец в кутията.

Жените изглеждаха безобидни и доста смутени от неочакваната компания. Далеч повече от самата Брук. Особено Пресентасион, която я гледаше със страхопочитание и не можеше да свали очи от лицето й. Брук направи малка крачка към тях и подозрително надникна в кутията. Синьото вътре се оказа някаква сатенена дреха. Консуела я извади и внимателно я разгърна върху гърба на близкия стол. Оказа се прекрасна и очевидно много скъпа рокля. В кутията имаше още бельо и чифт обувки с високи токчета, близки по цвят с роклята.

— Ти обличаш — повтори Консуела.

— Няма да стане! — тръсна глава Брук. — Ти сигурно се шегуваш.

Жената посочи косата и лицето й, после и нощницата. Брук се почувства почти гола. Изведнъж й се прииска да се покрие с нещо.

— Ти трябва да се подготвиш — добави Консуела.

— За какво да се подготвя? — попита на португалски Брук.

Беше започнала да учи този език малко след като си бе купила виличката в покрайнините на Вила Флор и вече можеше да води елементарен разговор. Не получи отговор и реши да смени тактиката.

— Къде се намирам?

В отговор получи само два изпразнени от съдържание погледа. Нямаше как да определи дали жените не са я разбрали, или са прекалено уплашени, за да отговорят. В крайна сметка се остави да я отведат в спалнята, където я накараха да седне пред тоалетката и се заеха да оправят косата й, разменяйки си къси, набързо изречени фрази, които тя не беше в състояние да схване. Какво, по дяволите, бяха решили да правят с нея?

— Не! — решително вдигна ръка тя, когато Пресентасион се наведе над нея с голям флакон спрей за коса. — Por favor, окей? Не искам това нещо. Разкарай го оттук.

Следващият проблем беше роклята. Брук с удоволствие би я разкъсала на парченца, но в един момент си даде сметка, че всичко ще бъде по-добро от полупрозрачната нощничка, и неохотно кимна.

— Окей, дайте я тук.

Грабна роклята от ръцете на Пресентасион, взе кутията и с гневна крачка се насочи към банята.

— Това със сигурност е най-шантавото отвличане на света — промърмори на себе си тя и започна да смъква нощницата пред ярко осветеното огледало.

Няколко минути по-късно се появи обратно в спалнята. Беше облякла всичко, с изключение на обувките с високи токчета, които захвърли на леглото заедно с кутията. Нямаше да ги сложи и точка.

Усмихнати, майката и дъщерята я гледаха одобрително. Въпреки че изглеждаха леко разтревожени от неуважението й към обувките.

— Bonita, bonita! — повтаряха до безкрайност те, после Консуела се впусна в дълга тирада на португалски, от която Брук разбра единствено думата „Алисия“, спомената два-три пъти.

— Коя е Алисия? — пожела да узнае тя.

Жените си размениха нервни погледи. Пресентасион понечи да каже нещо, но майка й поклати предупредително глава.

После посочи обувките на леглото и обяви:

— Ти трябва носиш тези.

— От къде на къде? — гневно попита Брук, преминавайки на английски. — Затворена съм тук против волята си, а вие настоявате да ме накиприте като някаква шибана кукла! Защо не ми кажете какво става?

— Ти срещнеш Ел Сеньор — отвърна по-възрастната жена и отново махна към обувките. — Трябва обуеш тези.

— Ел Сеньор? Господарят? Това вашият шеф ли е?

— Да, да. Той иска тебе види.

— Окей, ще ме види — кимна Брук. — И без това искам да кажа няколко думи на вашия Ел Сеньор!

Тя грабна обувките от леглото и се насочи към вратата, следвана от притеснените жени.

В коридора чакаха трима охранители — едри и мускулести мъже, пред които босоногата Брук изведнъж се почувства като джудже. Единият държеше в ръце голяма черна автоматична пушка с дълъг сърповидно извит пълнител, а другите двама бяха въоръжени с компактни автомати. Впечатлението й, че командва онзи с пушката, се потвърдиха, когато той се обърна към единия от колегите си и с рязък тон му заповяда да махне вонящата пура от устата си.

Нещата са ясни, помисли си Брук. Базисен урок по мъжка психология: командва онзи, който държи най-голямата пушка.

Вероятно лъскавата рокля беше крачка напред в сравнение с прозрачната нощница, но тя продължаваше да се чувства гола и беззащитна под преценяващите погледи на мъжете. По тази причина преглътна гневните си въпроси и не каза нищо. Тримата се държаха дистанцирано, въпреки че не пропуснаха да я огледат от горе до долу. Но го сториха прикрито, сякаш това им беше предварително забранено.

При всички случаи бяха получили заповед да се отнасят внимателно с нея. Личеше им по очите, в които се четеше нещо повече от професионална дисциплина. Нещо, което приличаше на страх.

В тази ситуация не й помагаше нищо, което беше учила или преподавала на студентите си по темата отвличане и поведение на заложници. Инстинктът й нашепваше, че в момента не я грози пряка опасност, но един вътрешен глас я предупреждаваше, че положението й е не само странно, но и крайно несигурно.

Нещата всеки момент можеха да поемат в друга посока.

Мъжът с пушката й направи знак да го последва по широк коридор, обзаведен с антични кресла и маслени картини в тежки позлатени рамки.

— Насам — подхвърли със силен акцент той.

Докато я водеха към някаква покрита тераса, обзаведена като в холивудски филм, тя имаше чувството, че внезапно се е превърнала в нечий талисман. Картините тук бяха толкова много, че спокойно биха запълнили цяла художествена галерия. Лъскава мраморна стълба водеше надолу към следващото ниво.

Зад една от вратите долиташе музика. Някой свиреше на пиано, при това много добре, неволно отбеляза Брук. Една от фугите на Бах, която й беше позната. Май съвременните похитители ще се окажат културни хора, мрачно си помисли тя. После забеляза разведрените лица на пазачите си, които почти се усмихваха на хубавата музика. Мъжът с пушката спря пред вратата и почука. Беше й странно да гледа как едрият мъжага със заплашителна физиономия започва да се държи меко и кротко — като дете, повикано при директора на училището. Той отвори вратата и покани гостенката да влезе едва след като заглъхнаха и последните музикални трели.