Скот Мариани
Наследството на Армадата (53)

53

Кръгът бързо се стесняваше. Бен, Нико и Пепе бяха принудени да се притиснат плътно един до друг, за да избегнат острите върхове на копията и стрелите, насочени в тях. Силни ръце измъкнаха фенерчетата от ръцете им. Едно от тях стигна до водача, който започна да го разглежда, насочил лъча в краката си. Беше по-възрастен от останалите, с доста отпуснат корем. Тялото му беше нашарено с някаква естествена червена боя, от ушите му висяха мъниста, а носът му беше пробит от голяма халка. Очевидно беше човек с високо положение в племето. Може би не вожд, но близък негов помощник, получил правото да бъде командир на отряда.

Индианецът насочи фенерчето към тримата пленници и изкрещя нещо на подчинените си. Бен улови острия тон, въпреки че не знаеше нито дума на кечуа. Нико също.

— Изглеждат доста ядосани — промърмори колумбиецът.

Бен напъха ножа с кокалена дръжка под колана си и вдигна ръце.

— Говори им, Пепе! — изсъска той. — Кажи им, че няма да им причиним нищо лошо.

— Според мен изобщо не им пука, човече — промърмори Нико. — Хей, я по-полека с това нещо, братко! — подхвърли той на индианеца, който замахна с копието си срещу него. — Имаш ли идея как да ги укротим, Бен?

Преди да потърси отговор на въпроса, Бен забеляза как очите на командира се плъзгат надолу към колана му. Последва истинска канонада от крясъци и резки жестове.

— Какво казва?

— Мисля, че пита откъде имаш този нож — колебливо отвърна Пепе.

Бен сведе поглед към ножа Брака.

— Кажи му, че съм го взел от един от хората, които нападнаха племето му. И предлагам да му го подаря.

— Не знам дали ще успея да му кажа толкова много неща, но ще опитам — кимна Пепе и отново подхвърли няколко думи на възрастния мъж.

Този път ефектът им беше значително по-голям. Индианецът спря поглед върху Бен и дълго го гледа изпод вежди. След безкрайно дългата пауза той направи знак на един от бойците си, който изтича до Бен, измъкна ножа от колана му и го поднесе на шефа си. Настъпи още една дълга пауза, по време на която по-възрастният мъж изследваше острието на ножа с безкрайно внимание. После отново насочи фенерчето в очите на Бен и го огледа още веднъж, все така внимателно. Накрая се обърна към бойците си и изръмжа някаква заповед.

Копията се сведоха надолу, лъковете се отпуснаха, а кръгът бавно се разшири. Нико изпусна шумна въздишка на облекчение.

— Май ще се наложи да чакаме тук — подхвърли Пепе, успял частично да разгадае следващата команда.

Възрастният индианец подбра неколцина от подчинените си и ги поведе през гората. Придвижваше се между дърветата с лекотата на елен въпреки наглед тромавата си фигура.

— Какво ще чакаме? — учуди се Нико.

— Предполагам, че скоро ще разберем — отвърна Пепе.

Останалите с тях индианци ги наблюдаваха под светлината на фенерчетата, въпреки че със сигурност щяха да ги виждат не по-зле и на тъмно. Бен се възползва от отстраняването на непосредствената опасност, за да ги разгледа. Всички с изключение на един-двама имаха дълги и гъсти черни коси. Татуировките по лицата им изглеждаха стандартни, а телата им бяха боядисани или в червено като това на водача, или в черно. Оръжията им бяха истински произведения на изкуството, изработени от дърво, кожа, върви, пера и камък. Индианците не изглеждаха особено впечатлени от факта, че Желязната епоха все още не е стигнала до тях. Може би защото добре изостреното парче камък можеше да проникне до жизненоважни човешки органи не по-зле от стоманата.

Минутите бавно се точеха. Най-накрая командирът изскочи от храсталаците, следван от своите хора. Абсолютно изневиделица, с лекото разклащане на няколко листенца. Ножът вече не беше у него. Пепе напрегна слух да разбере какво говори, а след това се обърна към Бен.

— По всичко личи, че ще ни допуснат в селището си.

— А пък аз си мислех, че американските имиграционни власти имат най-строгите правила — нервно се ухили Нико.

Тръгнаха през джунглата. Скоро между дърветата проблеснаха светлини, очертаващи контурите на схлупени колиби. Около тях се движеха неясни фигури. Хората възбудено разговаряха помежду си и сочеха към тримата странници, появили се от джунглата. Около тях бързо се събра тълпа от мъже, жени и деца, която ставаше все по-шумна.

Поведоха Бен, Нико и Пепе към най-голямата колиба, разположена в центъра на селището. В момента, в който се промъкнаха през ниския отвор на входа, Бен видя, че е бил прав в предположението си за поста, заеман от командира. Истинският вожд на племето седеше на резбован стол с лице към входа, заобиколен от неколцина мъже и жени. Те, както и бойците, бяха полуголи, но вождът беше облечен в шарена мантия. Тя заедно с украшенията на лицето и тялото му очевидно подчертаваше неговото обществено положение. Колибата се осветяваше от пламъците в огнището. Димът излиташе през кръгла дупка в покрива, а във въздуха се носеше приятната миризма на изгоряло дърво.

Командирът на отряда очевидно реши, че пленниците са достатъчно незначителни и трябва да паднат на колене пред вожда. Бен се подчини на прозвучалата като лай заповед, внимателно коленичи на отъпканата пръст пред огнището и почтително наведе глава. Нико и Пепе направиха същото. В колибата продължаваха да прииждат обитатели на селото, които образуваха плътен кордон около пришълците и ги оглеждаха с огромно любопитство. Част от тях очевидно очакваха да ги видят разчленени, но другите просто зяпаха.

Бен вдигна глава. Младата жена, която беше измъкнал от лапите на Луис Брака при вчерашното клане, стоеше изправена до вожда и оживено му обясняваше как този непознат я беше спасил от изнасилване и смърт. Подобно на повечето жени от племето, тя също беше облечена с нещо като памучен саронг около талията, изрисуван с ярки бои. От време на време блестящите й очи се спираха върху лицето му. Вождът внимателно слушаше, стиснал назъбения нож с две ръце. По неизвестни причини това оръжие им правеше огромно впечатление.

После вождът вдигна ръка и в колибата се възцари пълна тишина. Оглеждайки пленниците с открито презрение, той насочи ножа на Брака към Бен и заповяда:

— Е, добре, нека чуем и твоята история, приятел. Но гледай да звучи достоверно.

Всички очи се втренчиха в Бен. Той заговори бавно на испански, подбирайки старателно думите си. Най-напред обяви, че той и неговите приятели нямат никакво намерение да причинят зло на племето сапаки, и благодари на вожда, че ги е допуснал в селото. После добави, че е изминал дълъг път, за да открие изчезналата си любима, а търсенето го е довело до тук.

— Не мога да преведа всичко това — промърмори Пепе. — Казах, че знам само няколко думи, а не целия им проклет език!

— Нека ти помогна в превода, синко — обади се непознат глас.

За огромна изненада на Бен акцентът му сякаш идваше от графство Корк. Той рязко се обърна към входа на хижата, където се беше изправил висок и сух, леко приведен бял мъж, очевидно наближаващ шейсетте. Яркосини очи, разрошена сребриста коса. Ризата и панталонът му в цвят каки със сигурност бяха по-възрастни от Джуд, сина на Бен.

— Вие трябва да сте проповедникът — каза Бен.

— Точно той — кимна ирландецът. — Отец Падриг Сколи на вашите услуги. Боже, колко отдавна не бях говорил английски — добави с усмивка той и приятелски кимна на вожда. — А сега на работа. Тоя тук се казва Тупак и може да бъде голям мръсник, но според мен ще промени поведението си в момента, в който започне да разбира.

Отец Сколи преведе думите на Бен на езика сапаки, който владееше не по-зле от индианците. Изражението на вожда постепенно омекна, а на мястото на подозрението се появи видимо задоволство. След като свещеникът свърши, Тупак взе думата и говори толкова дълго, че събралите се в колибата хора започнаха да шумят.

— Е, така вече е по-добре — кимна отец Сколи, обръщайки се към Бен. — Тупак е съгласен, че вие не сте жестокият убиец, когото наричат „Белия нож“, заклал дъщерята на брат му. А благодарение показанията на Канту — отецът махна към младото момиче, което Бен беше спасил и което продължаваше да преразказва историята си, като от време на време се обръщаше да му се усмихне, — той приема, че вие не сте врагове на народа сапаки и следователно можете да идвате и да си отивате когато ви е удобно.

— Моля, предайте на вожда най-горещите ми благодарности — кимна Бен. — Благодаря и на вас, отче.

— Значи няма да ни сварят на супа, нито пък да ни надупчат със стрели? — подхвърли Пепе.

— Сапаки не са това, което наричаме кръвожадни диваци — отвърна с нотка на раздразнение отец Сколи. — Макар че ако не бях аз, един господ знае на какви неописуеми изтезания можеха да ви подложат, младежи. — Той се обърна към Бен и продължи: — Няма да ви разпитвам какво ви води в басейна на Амазонка, нито пък как и защо сте успели да спасите Канту от онези лоши хора. Любопитен съм обаче да разбера какво ви е довело точно в това село. Споменахте нещо за изгубена любима, нали?

Бен усети как гърдите му ще се пръснат.

— В джунглата е била открита една бяла жена — започна в скоропоговорка той. — Името й е доктор Марсел. Тя тук ли е?

— Доктор Марсел? — повдигна вежди отецът.

— Брук Марсел. Имам снимка.

Бен усети как сърцето му всеки момент ще спре. Нима след всичко, което беше преживял, отново щеше да се окаже на погрешното място?

Следващите думи на мисионера го накараха почти да припадне от облекчение.

— Вие би трябвало да сте Бен, нали? — подхвърли той.

Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, преди Бен да успее да проговори.

— Да — прошепна той. — Искам да кажа, че аз съм Бен.

Набръчканото лице на отец Сколи се разтопи в широка усмивка.

— В най-лошите моменти на треската тя поне сто пъти пита за вас. Значи все пак сте тръгнали да я търсите, така ли?

— Тя добре ли е? — едва успя да прошепне Бен.

— Вече да — кимна Сколи. — Но защо не дойдете да се уверите сам?

Напуснаха хижата и върлинестият ирландец го поведе с широка крачка през селото. Последва ги цяла тълпа възбудени индианци, които, вече убедени, че Бен е герой, а не някакъв жесток тип, дошъл да ги избие, изведнъж проявиха интерес към странната му руса коса и очевидно изгаряха от желание да я докоснат.

— Трябва да ги извините — подхвърли през рамо отец Сколи. — Аз съм единственият бял човек, когото са виждали. И слава богу.

В другия край на селото се виждаше ниска продълговата колиба с дървена врата.

— Това е моята лечебница — поясни отецът. — Не е точно Кралската болница на Дъблин, но върши добра работа. Помагат ми две от местните момичета — Тика и Куси. В момента имам само един пациент. — Кратка пауза, после: — Тя така и не ми каза защо се е озовала сама в джунглата, а и аз не я притиснах. Ако трябва да бъда честен, предпочитам да остана в неведение. — Почука на вратата и тихо подвикна: — Брук? Будна ли си, дете мое? Имаш посетител.

Бен не можеше да се отърве от чувството, че сънува.

Отец Сколи бутна вратата на лечебницата.

Седнала на ниско легло от дърво и ратан, осветена от самотна свещ, седеше Брук. Увита в одеяло, с разрошена коса и извърнато към вратата лице, върху което се беше изписала огромна изненада. Да, това наистина беше Брук.