Скот Мариани
Наследството на Армадата (45)

45

Нощта встъпи в правата си. Температурата рязко спадна. Тъмната джунгла сякаш заплашваше да ги погълне, докато подскачаха и се люшкаха по тесния зелен тунел, осветен от мощните фарове. Онези препятствия, които пикапът не можеше да заобиколи, просто бяха смазвани от огромните колела.

Ловната пътека се оказа по-трудна, отколкото изглеждаше в началото. Но когато Бен започваше да си мисли, че извиващата се във всички посоки и абсурдно тежка за преодоляване полоса ще свърши в някой сипей без изход, тя изведнъж се разшири и опря в друг, много по-широк и по-добре поддържан път. Той също беше изпълнен с неравности, които не позволяваха придвижване с повече от петдесет километра в час, но след тестовете за издръжливост на пътеката му се стори като истинска магистрала. Нико го позна веднага, тъй като вече беше минавал по него с някогашната си таратайка, и влезе в ролята си на навигатор.

Така изтече един час. Срещите с други превозни средства бяха истинска рядкост. Пейзажът се менеше често — понякога гъста джунгла, понякога голи, обсипани с камъни хълмове, сред които се мяркаха самотни ферми или изоставени полуразрушени сгради. След поредния остър завой Бен забеляза, че партньорът му насочи вниманието си към платото вдясно от пътя. От тежкото му мълчание ставаше ясно, че гледа към мястото, откъдето беше изстрелял куршума, убил Алисия Серато.

— Никога не съм плакал за тях, знаеш ли… — промърмори Нико. — Имам предвид Даниела и Карлос, моите мили дечица. Една сълза не съм пролял. — Тъжният му смях бързо заглъхна. — Ти си първият, на когото го казвам.

Бен замълча. Нямаше какво да отговори.

Малко по-късно до слуха му долетяха тихи прещраквания. Нико си играеше с револвера, вкарвайки в барабана тежките патрони 357-и калибър. После го завърташе, изваждаше ги и започваше отначало. Беше виждал хиляди мъже, които успокояваха нервите си по този начин, а и самият той го беше правил. Но тази нощ той трябваше да се съсредоточи върху целта си. Съществуваше само предстоящата акция.

Независимо от нейния изход.

Без да пророни нито дума, той протегна пакетчето голоаз, в което бяха останали три цигари. Нико издърпа една, той си взе друга. Запалиха в мълчание. Оранжевите огънчета бяха единствената светлина в кабината. Бен измъкна плоското шише от задния си джоб и го разклати. Течността вътре беше на дъното. Предложи го на Нико, но колумбиецът поклати глава и той го прибра, без дори да развинти капачката.

— Отбий в онази просека — обади се минути по-късно колумбиецът, сочейки към едно място вляво от пътя. Бен се подчини и пикапът заподскача по неравностите. — А сега спри — заповяда Нико, след като изминаха около три километра нагоре. — От тук нататък продължаваме пеша. Имението се намира на запад и е заобиколено от непроходима джунгла.

— На какво разстояние?

— Около час, може би малко повече.

Бен изгаси мотора и фаровете. Слязоха от пикапа и нарамиха екипировката си под бледата светлина на луната, която проникваше през дърветата. Провериха оръжията си за последен път, после включиха фенерчетата и потеглиха. Нико крачеше пръв.

Нощната джунгла кипеше от живот. Цвъртенето и жуженето на невидими птици и насекоми около тях беше толкова силно, че поглъщаше мекия шум от стъпките им по влажната, покрита с мъх земя. В един момент Бен усети силен удар в гърба, вдигна пушката и рязко се обърна с пръст на спусъка. Оказа се, че ударът беше дело на гигантско летящо насекомо — нещо като бръмбар, с крила с размерите на горска птица.

Преходът продължи около час, както беше казал Нико. С приближаването към целта куцукането на колумбиеца се усили, напрежението явно обземаше цялото му тяло. Бен изпитваше горе-долу същото. Двамата непрекъснато се оглеждаха и напрягаха слух да различат нещо необичайно сред монотонното бръмчене на насекомите. Спираха при всяко пропукване на съчка или шумолене на листа, което би сигнализирало за приближаването на някой от патрулите на Серато.

После Нико изведнъж застина, вдигна ръка и изключи фенерчето си. Бен направи същото. Известно време останаха напълно неподвижни, изчаквайки очите им да се нагодят към тъмнината. След това бавно се промушиха през храсталаци и пред тях блеснаха далечните светлини на имението. Сърцето на Бен изведнъж се качи в гърлото. Устните му се раздвижиха в безмълвна молитва. Дано да е тук, господи! Да е жива и здрава някъде там, на една ръка разстояние от него. Тогава единственото препятствие между тях оставаше някакъв садистично жесток и обладан от мания за величие бивш наркобарон, заобиколен от личните си бодигардове и двайсет-трийсет тежковъоръжени главорези.

Но ако не е…

Ако се сбъднат най-ужасните му страхове…

В такъв случай някой щеше да плати много висока цена.

Всъщност тази цена при всички случаи щеше да бъде платена.

Външната стена на охранявания периметър беше на сто метра от тях. Растителността пред нея беше старателно почистена, а няколкото близко разположени постройки отвъд бяха осветени от млечнобялата светлина на мощни прожектори, окачени на високи пилони. На триста метра вляво от укритието на Бен и Нико се виждаше малко по-светлата черта на тесния път, който водеше към портала.

Двамата разкопчаха раниците си и ги хвърлиха на земята. Бен дръпна ципа на джоба с мунициите и натъпка джобовете си с патрони. Докато Нико правеше същото, той вдигна бинокъла пред очите си, огледа видимата част от пътя, а после и самия портал.

— Колко човека каза, че охраняват входа? — тихо подхвърли той.

— Достатъчно, за да спрат цял отряд морски пехотинци — навъсено отвърна Нико. Дишаше тежко, тъй като адреналинът в организма му вече достигаше пределните норми.

Бен мълчаливо му подаде бинокъла. Колумбиецът погледна през него само за миг, после го свали. В очите му се четеше дълбоко недоумение.

— Шибаният портал изобщо не се охранява! — възкликна с дрезгав шепот той. — Вратите са широко отворени!

Бен отново пое бинокъла и внимателно започна да оглежда стените от двете страни на портала.

— Е? — напрегнато прошепна Нико.

Бен не отговори. Увеличението беше достатъчно, за да покаже, че основната сграда в имението всъщност е една модерна хасиенда с многобройни арки и балкони. За разлика от нея спомагателните постройки наоколо бяха значително по-скромни, но белите им стени придаваха на комплекса вид на средиземноморски курорт, издигащ се сякаш по чудо сред безбрежната джунгла. Той се вгледа в осветените прозорци, но не забеляза движение зад тях. После се оттегли няколко крачки назад и отново насочи бинокъла към последния етаж на резиденцията.

Вниманието му беше привлечено от дебелите решетки на трите прозореца, закрепени със солидни болтове към външната стена. Беше виждал достатъчно подобни места, за да различи без проблеми помещенията, определени за пленниците. После Бен присви очи, дишането му спря за една безкрайно дълга секунда. Защото забеляза следите от черен дим около прозорците с решетките. Подобни следи имаше както по-нататък на същия етаж, така и край два от прозорците над тях.

Това бяха следи от пожар. Сериозен пожар, който, доколкото можеше да определи, беше започнал именно в помещенията с решетките. Пламъците очевидно бяха потушени, но мебелите и обзавеждането вътре би трябвало да димят още дълго време. Но от прозорците не излизаше никакъв дим. Което означаваше, че пожарът е бил загасен преди много часове.

Затаил дъх, Бен насочи бинокъла надолу, към вътрешния двор между сградите. Все още не виждаше никакво движение. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на насекомите. Резиденцията и спомагателните постройки изглеждаха абсолютно празни.

— Тук нещо не е наред — промърмори той към Нико. — Нещо се е случило.