Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

16

Вътрешността на пъба беше тъмна и мрачна. Клиентите се изчерпваха с неколцината мъже на масата в дъното, приведени над халби гинес. Прозорците почти не пропускаха светлина, въздухът миришеше на застояла бира. И на цигарен дим. По пода бяха разпръснати фасове. Явно никой не си беше направил труда да почисти след поредния среднощен запой, когато дреболии като забраната за пушене на обществени места престават да имат значение. Това беше добре дошло за Бен, който се настани на бара и механично запали една от своите голоаз.

Барманът, едър мъжага на около трийсет, престана да лъска половинлитровата халба, която държеше в ръце, и му хвърли войнствен поглед.

— Тук не се пуши, приятелю.

— Ясно — кимна Бен и дръпна за пореден път от цигарата. — А уиски пие ли се? Искам едно двойно.

— С лед ли?

— Както дойде.

Чашата изтрака върху надрасканата повърхност на плота. Бен я грабна и я пресуши на един дъх. Алкохолът опари гърлото му и продължи надолу, принуждавайки го да си припомни, че не беше ял почти нищо през последните два дни. Поръча си още едно, но благоразумно поиска и пакетче чипс.

— Не съм те виждал тук — хладно подхвърли барманът, вероятно не само заради запалената цигара.

В заведения като „Спининг Джени“ клиентите с английски акцент автоматично се приемаха за врагове, независимо колко голяма сметка правеха. А когато човек като него влезеше в свърталище на републиканци, все едно че негър се появяваше на сборище на ку-клукс-клан. По тази причина Бен умишлено беше оставил сака си в колата. Присъствието на една толкова типична за армията вещ положително щеше да се приеме като червен флаг, развян пред очите на бик. Или може би нахлупената барета с инициалите на специалните части. Бен не се вълнуваше особено от провокациите, но все пак трябваше да прекрачи прага, за да обясни какво го е довело тук.

Хвърли фаса на пода, закова тежък поглед в лицето на бармана и обяви:

— Търся един човек на име Дойл. Фъргъс Дойл.

Барманът се намръщи. Разговорът на масата в дъното бързо секна. В кръчмата се възцари дълбока тишина. Няколко души се обърнаха да го погледнат.

— Какво каза? — вдигна вежди барманът.

— Фъргъс Дойл — повтори Бен. — Трябва да го открия и реших, че твоето заведение е подходяща отправна точка.

— А мога ли да знам защо го търсиш? — попита с напрегнат глас едрият мъж.

— Предлагам да не започваме тази игра — намръщено го изгледа Бен.

— Какво общо имаш с Фъргъс Дойл?

— Искам да си поговоря с него.

— За какво?

— Не ти трябва да знаеш.

— Тук никога не е пил човек с това име — отсече барманът, направи кратка пауза и посочи чашата му. — Най-добре е да си изпиеш това и да отидеш да търсиш приятеля си на друго място.

— Не съм казал, че ми е приятел — отвърна Бен. — И ще изпия още едно.

Барманът опря лакти на бара, погледна през рамото на Бен към масата в дъното, а след това насочи вниманието си към него.

— Слушай ме внимателно, защото нямам намерение да повтарям — тихо, но настоятелно каза той. — Съветът ми е да си тръгнеш веднага, още преди да си си отворил пак устата.

— А защо?

— Защото, ако си я отвориш пак, ще имаш големи неприятности. На твое място бих побързал да изчезна оттук.

— Тъкмо започна да ми става приятно — рече Бен.

— Давам ти съвет — сви рамене барманът. — Умният мъж ще се вслуша в него, а глупакът ще го игнорира.

— Още едно от същото — рече Бен и побутна празната си чаша към него.

— Погребението си е твое — промърмори барманът, напълни чашата му и побърза да се оттегли в другия край на бара.

В пъба се възцари гробна тишина. Пиячите в дъното мълчаливо се обърнаха към халбите си. Бен отпи от третото си уиски и сдъвка малко чипс, после вниманието му беше привлечено от мършав дребосък с късо подстригана посивяла коса, който извади телефона си и започна да набира текстово съобщение, използвайки двата си палеца едновременно. Разговорът около масата се възобнови. Барманът отново се залови да лъска чашите.

Малко преди Бен да довърши пакетчето с чипс, изпращачът на есемеса се надигна от масата, кимна на компанията и с енергична походка се насочи към вратата. Един от приятелите му се обърна за миг към бара, срещна погледа на Бен и побърза да отмести очи.

Не след дълго отвън спря някаква кола. Входната врата се отвори рязко и в кръчмата се появи сивокосият писател на есемеси, придружен от трима изключително яки типове, двойно по-едри от него. Всички бяха намръщени. Дребният кимна с брадичка по посока на бара, сякаш да каже „ето го“.

— Оттук поемаме ние — изръмжа мъжът в средата на тройката.

Беше прехвърлил петдесетте, висок около метър и деветдесет, с конструкцията на мечка гризли. Наполовина лой, наполовина мускули, с черти на изгубил твърде много битки кикбоксьор.

— Изчезвайте! — добави той на кльощавия и махна с палец към вратата.

Пиячите светкавично довършиха изветрялата бира в халбите си и побързаха да последват приятеля си. Барманът изчезна в задната стаичка, решил, че сега му е времето да подреди документите си.

Тримата мъжаги се насочиха с тежка стъпка към бара и спряха в полукръг около Бен. Скръстени на гърдите ръце. Мрачни физиономии. Май все пак имам някакъв напредък, помисли си Бен.

После ги огледа по-внимателно. Винаги трябва да има лидер. В случая това очевидно беше мечката гризли с охлузените лапи. Обувките му бяха лъснати до блясък, но черното палто не беше достатъчно голямо, за да скрие шкембето му. Вляво от него стоеше тип с рокерско яке, който си беше чиста проба орангутан: късо подстригана жълтеникава коса, дебели вежди и ръце, по-дълги от краката. Гангстер като по учебник, чакащ само една дума, за да се сбие. Мъжът отдясно беше с качулка и имаше вид на прегладнял вълк. Зализана назад мазна коса, неспокойни очи, хлътнали, надупчени от акне бузи и нервен тик, разкривяващ устните му.

— Фланаган — представи се лидерът, гледайки го със студен немигащ поглед. — Франк Фланаган. Може би си чувал за мен.

— Чувал съм — кимна Бен. — Не беше ли комик или нещо подобно?

— Много смешно — отвърна Фланаган, но лицето му остана безизразно. — След малко всички тук ще се посмеем, при това здравата. — Месестият му юмрук потъна в джоба на палтото и се появи обратно с едно блекбъри. — Току-що получих съобщение от мой приятел, който твърди, че някакъв тип разпитва за Фъргъс Дойл. — Името беше произнесено с нещо като трепетна почит, сякаш принадлежеше на светец. — Според приятеля ми тоя тип си ти!

Фланаган беше от онези хора, които си въобразяват, че не само имат дар слово, но и умеят да го използват за заплахи. Бен не беше в настроение да си губи времето, но реши засега да се включи в играта.

— Браво на приятеля ти — рече той. — Пиша му „отличен“.

— Страхувах се, че ще изтърсиш нещо подобно — отвърна Фланаган. — За твое собствено добро. Но защо човек като теб се появява тук и започва да разпитва за господин Дойл?

— Това си е между него и мен.

Кривата усмивка на Фланаган се разшири.

— Да речем, че в момента аз играя ролята на посредник — подхвърли той.

Бен спокойно издържа на погледа му.

— В такъв случай да речем, че той притежава нещо, което искам, а аз притежавам нещо, което може би ще представлява интерес за него. Предполагам, че го познаваш добре, нали?

— И още как — кимна мечокът. — Проблемът е там, че не познавам теб.

— Не виждаш ли, че е от шибаните войници? — обади се орангутанът.

— Не позна, маймуно — хладно отвърна Бен.

— Как ме нарече?!

— Няма начин да съм първият, който забелязва приликата.

— А пък ние разпознаваме гадните британски войници в момента, в който ги зърнем — намеси се гладният вълк и устната му помръдна от поредния тик. — Знаеш ли колко време сме ви гледали как насочвате автоматите си към всяка жена и всяко дете в Ълстър?

— Аз съм само човек, който е изгубил нещо — спокойно уточни Бен. — Ако Дойл ми помогне да си го върна, значи имаме бизнес.

— Ами ако господин Дойл не е склонен да прави бизнес с хора като теб? — попита Фланаган.

— В такъв случай господин Дойл ще трябва добре да си помисли.

Фланаган трепна в шеговита демонстрация на гняв.

— Това прозвуча като заплаха! — обяви той и се обърна към облещения орангутан. — На теб не ти ли прозвуча като заплаха, Шон?

— Точно така ми прозвуча, Франк — изръмжа онзи, без да сваля очи от Бен.

— Много съм разочарован — въздъхна Фланаган. — Надявах се да разрешим проблема по приятелски начин, но виждам, че ще трябва да го направим по трудния.

— Избор, достоен за съжаление — обяви с равен глас Бен.

— Не и за нас — отвърна Фланаган и протегна месестата си длан. — Скалпел, Гари.

Вълкът бръкна под якето, измъкна един щик и му го подаде. Фланаган бавно го измъкна от канията. Двайсетина сантиметра острие от закалена стомана — едно от милионите средства за убиване, произведени за армиите на различни страни, което може да се купи за никакви пари и да бъде хвърлено без съжаление, когато свърши работа.

— А сега си размърдай задника — изръмжа Фланаган и посочи с щика задния изход.

— Отиваме ли някъде? — попита Бен.

Устата на Гари се разтегли в поредния тик, а очите му нервно пробягаха по лицата на колегите му.

— Момчета! Няма ли да изчакаме и останалите?

— За какво са ни? — хладно попита Фланаган.

— Патлакът е у Джон.

— Не ни трябва патлак, за да се погрижим за това лайно! — изръмжа Фланаган. После направи знак на двамата си помощници, които сграбчиха Бен за ръцете.

Той не оказа съпротива, защото щикът изглеждаше остър, а върхът му се поклащаше на сантиметри от гърлото му. Нападателите го смъкнаха от бара и го повлякоха към задния изход.