Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

35

Навремето бил част от специалния екип, сформиран за залавянето на прочутия Скат и изправянето му пред правосъдието. В началото провели няколко сравнително успешни акции срещу организацията му, заловили неколцина негови помощници и блокирали част от ключовите му канали за доставка на дрога. Действали съвместно с паравоенни формирования, за да локализират и унищожат местата за производство на кокаин. В един момент в килиите на Националната полиция в Богота били заключени точно трийсет и двама от гангстерите на Серато.

Но залавянето на самия шеф приличало на лов на гущери — хващаш ги за опашката, но те я оставят в ръката ти и изчезват, след което им пониква нова. На мястото на всеки арестуван наркодилър се появявали по двама други. Всеки опожарен цех за производство на кокаин просто изниквал на друго място — по-голям и по-продуктивен.

Серато реагирал, като обявил война на полицията и организирал бързи, безпощадни и, за съжаление, високоефективни акции, свързани с подкупи, заплахи и убийства. Двама от колегите на Нико били взривени в колите си, паркирани пред домовете им; трети бил отвлечен от някакво нощно заведение в Богота, кастриран и разпънат на кръст; неколцина други се изкушили да вземат пари и започнали да компрометират следствието чрез кражби и подмяна на веществени доказателства, подавайки фалшива информация в ръководството на полицията.

В рамките на година екипът се разпаднал, от малките и трудно постигнати победи над могъщата империя на Серато не останало нищо. Същевременно самият Скат успял да си изгради солидни връзки с високопоставени държавни служители, които били колкото влиятелни, толкова и корумпирани. Изпращал проститутки на висши полицейски началници, а след това ги рекетирал.

В крайна сметка операцията била провалена. Активните участници в нея останали само трима: Нико и партньорът му Фелипе Моралес, както и една жена на име Лаура Гарсия. И тримата получили оферти за подкуп, а след като отказали, били засипани със заплахи. Отказали да се подчинят на тайнствената заповед на началниците си за прекратяване на разследването и продължили да работят по него в свободното си време, убедени, че всеки момент ще стигнат до пробив.

И това наистина се случило. Енрико Гомес, бивш приближен на Серато, който имал достатъчно причини да се раздели с групировката, обещал да им предостави информация, доказваща връзките на Серато с неколцина известни политици. В замяна предателят поискал огромна сума, но Нико, Фелипе и Лаура били толкова ентусиазирани, че моментално я обещали. Били сигурни, че колумбийските власти с готовност ще им я предоставят.

Именно този ентусиазъм ги провалил. Само двайсет и четири часа след предоставянето на новите улики полицай Гарсия била отвлечена от дома си, изнасилена многократно и убита с изстрел в главата. Наложило се ченгетата да я идентифицират по пръстовите отпечатъци. Същия ден Моралес се разминал на косъм със смъртта. Хвърлената в дома му запалителна граната го оставила с ужасни белези по цялото тяло, а лявата му ръка била ампутирана.

Междувременно Нико Рамирес получил телефонно обаждане от разтревожената си съпруга Валентина, която го информирала, че децата не са се прибрали от училище. Малко по-късно обезобразените тела на осемгодишния Карлос и десетгодишната Даниела били открити в съседната на полицейското управление уличка. Жестокият троен удар прекратил операцията веднъж завинаги.

— Това беше краят — прошепна Нико, стиснал здраво кормилото.

Колата се спускаше по продължителния наклон към Гранада. До Монтефрио имаше още много път, а оловните облаци обещаваха нов силен снеговалеж.

— Всичко свърши. Нямаше как да остана повече в полицията, а и изобщо в страната. Емигрирахме в Тексас при първата възможност, която се разкри пред нас.

— Какво стана с жена ти Валентина? — попита Бен.

— Цяла година не си говорихме — въздъхна Нико. — Аз се напивах до забрава, исках да умра. А Валентина не правеше нищо. По цял ден спеше. Една сутрин се събудих променен. Сякаш излизах от кома. Зарязах бутилката и започнах да тренирам. Вдигане на тежести, фитнес… Ей такива неща. Просветна ми какво трябва да направя. Но не и Валентина. Душата й беше изгоряла. Продължаваше да се влошава и аз осъзнах, че няма да се справя сам. Докторите ме затрупаха с различни диагнози. В момента лежи в някакъв санаториум в Ел Пасо. За нея се грижат прекрасни хора, които твърдят, че един ден… — Колумбиецът подсмръкна и вдигна ръка да избърше сълзата, която заплашваше да се търкулне по бузата му. — … че един ден Валентина ще се възстанови и отново ще намери себе си. Твърдят, че наистина има шанс.

— А има ли?

— Не знам. Може би. Вече седем години ходя при нея с тази надежда, но не виждам никакво подобрение. В добрите дни просто лежи и мълчи. Не знам какво чувства, какво мисли. А в лошите… Е, лошите дни са си лоши. Не й дават нищо метално, защото се страхуват, че ще си пререже вените. В такива моменти съм сигурен, че иска да умре.

— Съжалявам — промълви Бен.

— И аз съжалявам, човече. Заради мен се стигна дотук. Заради скапаната ми професия. Бях толкова надъхан да спипам онзи боклук, че забравих за семейството си. А сега ми остава само да се моля за нея. Тя е всичко, което ми остана на този свят. Предполагам, че ако някога се оправи, аз също ще бъда всичко за нея. — Нико извърна глава да го погледне. — Сега разбираш ли защо нямам право да изгубя живота си? Ако не беше Валентина, изобщо нямаше да ми пука. Но просто не мога да я оставя в това положение.

Бен бръкна в джоба си и му предложи една цигара.

— А не ти ли минава през ума да се откажеш от тази вендета и просто да започнеш да се грижиш за нея? — попита той. — Какво ще стане, ако нещо се случи с теб?

— Ти би ли го направил? — остро го погледна Нико. — Би ли зарязал всичко, за да се прибереш у дома?

Бен издуха облаче режещ дим от черния голоаз.

— Не — призна той. — Щях да се чувствам точно като теб. Щях да искам смъртта на Серато и на хората около него. Бих отрязал главата на всеки, който се опита да ми попречи.

— Бъди спокоен, той ще умре! — мрачно го увери Нико. — Извън грижите за Валентина през последните седем години не правя нищо друго, освен да планирам премахването на тоя hijo de puta. — Той избухна в дълга серия ругатни на испански.

— Седем години са много време за преследването на един човек — отбеляза Бен.

— Прав си, но Рамон Серато не е някой, когото можеш да хванеш като пеперуда. Няколко пъти се връщах в Колумбия, възстановявах старите си контакти, разпитвах разни хора. Но се оказа, че само си губя времето. Него просто го нямаше. Сякаш се беше разтопил във въздуха. Говореше се, че е излязъл на светло. Сякаш копелето изведнъж бе решило, че вече не иска да бъде наркобарон, и бе тръгнало по нов път. Никой не знае къде е. А ако знае, не иска да каже. По тази причина се върнах в Ел Пасо. Продължавам да поддържам връзка с Фелипе. Полицията няма полза от еднорък инспектор, а грозните белези по лицето му отблъскват всеки потенциален работодател. Живее с инвалидната си пенсия в едно скапано апартаментче и единственото му занимание е да се рови в интернет с надеждата да открие някаква следа от Серато.

После, това беше преди около три години, Фелипе се обади с новината, че Серато е напуснал Колумбия и се е преместил хиляда и петстотин километра на юг, в Перу. Някъде в басейна на Амазонка, близо до границата с Еквадор. Говорим за безкрайна джунгла, която поглъща всякакви наченки на цивилизация. Фелипе научил това от някакъв разочарован от Серато бандит, който се навил на дребна сума, за да пропее. Но информацията бе изключително оскъдна. Аз обаче продължавах да се надявам, че ще открия мръсника. Не знам защо, но… Хванах първия самолет за Лима, там купих възможно най-евтината кола и поех към място, наречено Чачапояс.

В продължение на девет дни просто обикалях от градче на градче и от село на село. До повечето от тях нямаше дори пътища. Най-накрая се натъкнах на един шофьор в местна компания за хранителни продукти, Мигел, който ми разказа за някакъв богат колумбиец, построил истински палат в джунглата на няколко километра от селцето Сан Томас. До там най-лесно се стигало по реката.

И тъй, аз намерих един пилот на хидроплан, който се съгласи да ме закара до там. Кацнахме в Сан Томас и започнахме да търсим къщата на Серато. Открихме я случайно, насред джунглата, когато вече се бях отчаял и започвах да си мисля, че онзи Мигел ме беше пратил за зелен хайвер. Оказа се огромно имение, оградено с високи стени и охранявано от цяла армия гардове — като някаква шибана военна база. Прелетяхме един-два пъти над нея, преди да привлечем вниманието им. Беше достатъчно да се уверя по какъв начин се охранява този „спазващ законите гражданин“. Беше абсолютно невъзможно да се стигне до него. Всеки, който дръзнеше да се приближи към портала, щеше да бъде разстрелян като куче.

Нико замълча и сви рамене.

— Постепенно си дадох сметка, че вместо да рискувам да проникна в имението, трябва да го чакам да излезе от там. Върнах се в Сан Томас, поговорих с някои от местните хора и бързо открих, че никой не желае да говори за имението на Серато, сякаш то изобщо не съществува. С изключение на един тип на име Роберто, с когото се запознах в кръчмата. Беше механик, който си вади хляба с дребни поправки. Надушил причините за появата ми, той ме предупреди, че ако продължавам да се мотая из селото и да задавам въпроси, местните ченгета ще ми видят сметката. Оказа се, че половината от тях са на заплата при Серато. А след това ми разказа за някакъв стар и шантав ловец, който живеел в колиба насред джунглата, на по-малко от километър от селцето. Имал за продан най-различни оръжия, но бил доста опасен. Тръгнах да го търся и го открих. След което се озовах пред дулото на пушка, от другата страна на която стоеше възрастен индианец с безумен блясък в очите. Показах му американски долари и той поомекна, но мина доста време, преди да се съгласи да ми продаде едно от своите оръжия.

Най-накрая получих възможност да започна истинския лов. Размених колата си за една стара раздрънкана каравана, с която стигнах до края на пътя. Организирах си нещо като лагер, в който оставах през деня, а нощем тръгвах да бродя наоколо. Опасно занимание — или ще настъпиш някоя змия, или ще те изядат комарите. На два пъти за малко да ме спипат патрулите на Серато, които обикаляха имението двайсет и четири часа в денонощието.

— Но така и не успя да влезеш вътре, нали? — подхвърли Бен.

— Направо е невъзможно — поклати глава Нико. — Особено пък за сам човек. Дори не успях да стигна до стената… Хей, я пак ми подай телефона. Искам да хвана тоя Кабеза.

Няколко секунди по-късно въздъхна и поклати глава.

— Не отговаря. Къде ли се е запилял тоя задник?

— Продължавай — кратко рече Бен.

— Така изтече близо седмица. После ми свършиха провизиите и бях принуден да се върна в Сан Томас. Бях адски потиснат. Реших, че ще остана още два дни, а след това ще се махна. Нямаше смисъл да продължавам така. Но докато карах бричката обратно към скривалището си, изведнъж видях голям конвой от автомобили, движещи се в обратна посока. Джипове и пикапи следваха един черен мерцедес. На задната седалка видях мъж и жена. Мъжът се обърна и погледна през страничното стъкло. Беше той, Серато. По това време вече познавах околността като петте си пръста и бях наясно, че ако мина напряко през гората, ще мога да изпреваря конвоя, който трябваше да преодолее поредица от остри завои. И да заема удобна позиция на някоя от височините край пътя.

И тъй, хукнах нагоре по сипеите с пушката помпа в ръце. Залегнах и се прицелих миг преди черният мерцедес да изскочи от завоя на около четиристотин метра от мен. Бях убеден, че ще мога да стрелям. Но сърцето блъскаше в гърдите ми, ръцете ми трепереха и трудно удържаха пушката. Освен това конвоят вдигаше облаци прах, а слънцето се отразяваше в стъклата и ме заслепяваше. Натиснах спусъка едва след като бях сигурен, че го държа на мушка. Видях как колата се люшва встрани, забавя ход, а след това с рев поема напред. Грабнах пушката, скочих обратно в таратайката и натиснах газта. Бях адски възбуден. Крещях и псувах на глас, абсолютно сигурен, че съм му видял сметката. Но по-късно се оказа, че съм сгрешил. Куршумът улучил Алисия в гърлото и я убил на място. Ей такива работи…

Нико изхвърли фаса си през прозореца и замълча. Продължителното спускане беше на път да приключи. Колата излезе на правия и равен път между полегатите хълмове и пое с максимална скорост към селцето Монтефрио. Бен също мълчеше, давайки си сметка, че трябва да се въоръжи с търпение, за да чуе края на историята.

— След смъртта на Алисия Серато просто се окопа още по-дълбоко в имението си. Престана да пътува по земя и утрои охраната си. На няколко пъти видях хеликоптера му над джунглата и се замислих дали да не се снабдя с някое РПГ, с което да го гръмна във въздуха. Но опитите ми в тази посока претърпяха пълен крах. Гангстерите, към които се обърнах, ме предадоха на местните ченгета. Те ми конфискуваха колата с всичко в нея — пушка, оборудване, екипировка. Отново се наложи да бягам, за да си спася кожата. При следващия опит да доближа имението на Серато откъм джунглата се натъкнах на тройно повече пазачи пред портала и засилени патрули в околността. Беше абсолютно самоубийство, човече.

Какво можех да направя, освен да се прибера у дома и да се заема с организацията на нов план. Постепенно стигнах до решението да премахвам хората му един по един. Разполагах с всичкото време на света и бях готов да чакам дори трийсет години. Надявах се, че ако ликвидирам достатъчно от тях, все някой ден ще успея да измъкна Серато от дупката му и да го убия.

Прибрах се в Ел Пасо. Времето течеше, но не се случваше нищо. Бях принуден да постъпя на работа в някакъв склад, защото ми трябваха пари. Сърцето ми се свиваше при мисълта за Валентина. Започнах да си мисля, че ще е най-добре да забравя Серато и да се опитам по някакъв начин да възстановя това, което беше останало от живота ми. Но преди две седмици ми се обади Фелипе. Свързал се с някакво бивше ченге, чиито контакти можеха да ни бъдат от полза. Все още разполагаме със списък на някогашните сътрудници на Серато, които са живи и не са в затвора. Аз се върнах в Богота и организирах подслушването на телефоните им. Напълно незаконно, разбира се, но това все пак е Колумбия, нали? Начело в списъка ни беше един тип на име Сезар Кристо. Абсолютен мръсник и извратеняк, един от любимите наемни убийци на Серато преди време. Започнахме подслушването. Безкрайни часове от безполезни глупости. След което изведнъж чухме нещо невероятно. Мъжки глас се обади на Кристо посред нощ и му възложи задачата да замине за Испания и да ликвидира Хуан Фернандо Кабеза. Спогледахме се изумено, защото гласът принадлежеше лично на Серато. Самочувствието на мръсника беше толкова голямо, че изобщо не си направи труда да прибегне до някакви кодирани фрази. Всичко беше казано в прав текст: покушението, парите, указанията за дома и навиците на жертвата. Притежаваме пълен запис на харддиск.

Нико поклати глава и продължи:

— Фелипе предложи да предадем диска на властите, но аз отказах. Първо, защото информацията беше придобита незаконно и това я правеше неизползваема в съда. Второ, защото щяхме да сме мъртви още преди разсъмване, в случай че допуснем глупостта да я споделим с когото и да било. И трето, дори ако по някакво чудо Серато се озовеше в пандиза, най-много след година, преминала в пиене на шампанско и похапване на омари с шефовете на затвора, той отново щеше да бъде на свобода. Така работи системата. А аз имах по-други идеи.

— Дойде в Испания, за да хванеш убиеца — подхвърли Бен.

— Точно така — кимна Нико. — Не зная защо Серато иска смъртта на Кабеза и не ме интересува. Но фактът, че лично той е издал заповедта, сочи, че става въпрос за нещо важно. Може би толкова важно, че след като отстрани Кристо и всички след него, мръсникът може да реши да свърши работата със собствените си ръце. Ето защо взех пари назаем от Фелипе и хванах първия самолет за Испания. Едно бивше ченге знае къде да си намери оръжие. Срещу триста евро се сдобих с револвер четирийсет и четвърти калибър, зареден с патрони с кух връх. Осигури ми го някакъв наркодилър, с когото преговарях на една уличка в Гранада. После купих тая бракма и потеглих към дома на Кабеза. Пристигнах точно навреме. Пръснах противната мутра на Кристо миг преди да застреля Кабеза с тоя зиг зауер. После открих беемвето му нагоре по пътя и го избутах в пропастта в комплект с трупа му. Това се случи миналата събота.

В деня на отвличането на Брук, помисли си Бен.

— А как се държеше Кабеза? — попита той.

— Да речем, че не му трябваше дълго убеждаване да се премести на друго, по-сигурно място. Откарах го в Монтефрио и се върнах в къщата, за да изчакам следващия убиец. — Нико сви рамене и добави: — Но се появи ти…

— Между другото, камуфлажът ти беше на ниво — похвали го Бен. — Тиквата беше наистина гениално хрумване.

— Колко му е да вържа един гринго! — иронично подхвърли Нико.

Бен пропусна закачката покрай ушите си и попита:

— Сигурен ли си, че новата му квартира е безопасна?

— Очакваш нов капан, а?

— Ще бъда изненадан, ако Серато не е по петите ти. Кой друг знае за това място?

— Само Фелипе. Можеш да бъдеш спокоен. Оставих револвера на Кабеза, макар че тоя загубеняк едва ли знае как да го използва. Много странен тип, да знаеш. Не си сваля от главата една тъпа шапка, която прилича на свинска пача. Като онази на Джийн Хекман във „Френска връзка“. Направо ме побърква! А сега не вдига и телефона си, глупакът!

— Защо Серато иска смъртта на Кабеза? — попита Бен. — А самият учен знае ли причината?

— Разбира се, че знае — отвърна Нико. — И ми разказа за какво става въпрос. Предстояла му среща с онзи англичанин Форсайт, на която трябвало да обсъдят съдържанието на някакви документи, които били открити на потъналия испански кораб. Това е всичко: документи отпреди петстотин години.

Бен си спомни какво му беше казал Саймън Бътлър за обаждането на човека, представил се като „Смит“. Дали този Смит е работил за Рамон Серато? По всичко личеше, че е именно така.

— Какво друго ти каза Кабеза? — попита на глас той.

— Че голяма част от тези документи били шифровани.

— Шифър?

— Да, както го правят шпионите. Форсайт се нуждаел от специалист по история с подходящи познания, защото бил сигурен, че тези документи крият голяма тайна. Щял да ги донесе, за да му ги покаже. Кабеза добави, че не се разделял с тях.

Куфарчето, помисли си Бен. Сега му стана ясно защо Форсайт постоянно го е носил със себе си.

— Форсайт умрял ден преди да се срещнат — каза той. — А фактът, че веднага след това Серато е изпратил убиец на Кабеза, говори, че той е държал на всяка цена да прикрие съдържанието на въпросните документи.

— И още как — кимна Нико. — Освен това Рамон Серато не му мисли много, когато се налага да премахне някого.

Главата на Бен пламна. Знаеше достатъчно за историята на шпионажа, за да бъде убеден, че шпионските мисии, тайните операции и кодираната информация са стари колкото самата война, която на свой ред е възникнала в момента, в който хората са се изправили на два крака. Но все още не можеше да разбере какво общо може да има един превърнал се в бизнесмен колумбийски наркобарон с извадените от древен кораб шифровани документи.

— Има и още — прекъсна мислите му Нико. — Кабеза каза, че не всички документи са били шифровани. Един от тях представлявал писмо от испанския крал.

— От испанския крал? — погледна го озадачено Бен.

— Правилно чу, човече. Нали знаеш, че преди години цяла Латинска Америка е била под испанско владичество? Е, по онова време кралят на Испания, който притежавал всичко, имал навика да раздава земя на своите верни хора. Десет хиляди акра тук, петдесет хиляди там. Просто ей така. Колкото по-големи били заслугите на тези хора към короната, толкова повече земя получавали. И до ден-днешен наследниците им владеят огромни части от Тексас и Калифорния. Така поне твърди Кабеза. Кой, по дяволите, съм аз, че да споря?

— Върни се на темата — нетърпеливо го прекъсна Бен. Нищо от чутото досега не го приближаваше към Брук, а той не беше долетял в Испания, за да слуша лекции по история.

— И тъй, Кабеза каза, че писмото, което искал да му покаже Форсайт…

— Онова, което е извадил от кораба?

— Да — кимна Нико. — Всъщност не било писмо, а кралски указ, скрепен с кралския печат. За поземлено дарение на някакъв верен сановник от хиляда петстотин и някоя си година.

— Какво общо има това с шифрованите документи? — с недоумение попита Бен.

— Според Кабеза човекът, който бил награден с тази земя, бил испански шпионин в Англия. Трябва да е бил дяволски добър шпионин, защото говорим за петстотин хиляди акра! — Нико леко подсвирна и с усмивка добави: — Аз дори не мога да си представя как изглеждат половин милион акра, а ти? Разбира се, тук не става въпрос за първокласни пасища, а за джунгла. Перуанска джунгла. Испанците са прогонили инките, нали така? И са станали собственици на цялата страна. Перу? Какво ти говори Перу?

— Серато живее там — отвърна Бен.

— Точно така. А ние знаем, че той е готов да премахне всеки, който му попречи да се докопа до писмото, или по-скоро всеки, който е чувал за него. Което означава, че…

— Серато иска тази земя.

— И аз мисля така. Предполагам, че го е планирал дълго време. Залагам си задника, че именно по тази причина се е преместил да живее в Перу. Документите са свързани по някакъв начин с него и той възнамерява да предяви претенции върху тази земя.

Нико се обърна да го погледне.

— А сега ти ми кажи защо един долен престъпник като Рамон Серато иска да притежава половин милион акра перуанска джунгла?