Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

34

— Много хубава жена, нали? — подхвърли с копнеж Нико.

Бен започна да натиска миниатюрните клавиши, за да увеличи образа, но снимката бързо изгуби резолюция и се превърна в отделни купчинки пиксели, които приличаха на кубистко платно. Върна я в предишното положение и отново заби поглед в нея.

Чакай, чакай. Не беше Брук. Чертите на тази жена бяха по-различни — по-високи скули, по-плътни устни, мъничко по-издължен нос. Но двете спокойно можеха да минат за близначки.

Устата му пресъхна, главата му се замая. В погледа, който хвърли на Нико, се четеше объркване.

— Казваше се Алисия Кабрера — поясни колумбиецът. — Снимаше се в една от най-популярните в страната сапунки, а преди това — както се вижда от снимката, беше модел. На двайсет и девет годишна възраст заряза актьорската кариера, за да стане сеньора Алисия Серато.

— Била е негова съпруга?

— Той беше луд по нея. Ама наистина луд. Дълго време я преследваше с цветя и подаръци, докато тя най-сетне каза „да“. От този момент нататък я обяви за своя собственост и я показваше като някакъв трофей, докато накрая тя получи куршума, който беше предназначен за него.

— Изстрелян от теб, нали? — изгледа го Бен.

— Да, изстрелян от мен. А после си казах, че това е най-добрият начин да го нараня, след като не успях да го убия. Смъртта й настъпи моментално, а това съвсем не отговаряше на онова, което той предложи на децата ми. — Нико направи малка пауза. — Но въпреки всичко аз допуснах грешка, загина напълно невинна жена. И все още не мога да си простя. Добре знам, че и Бог няма да ми прости. Ще плащам за тази грешка, докато съм жив, а вероятно и след това.

Бен не каза нищо. Добре виждаше болката в очите на събеседника си.

— Сега вече разбра защо те питах как изглежда твоята жена, нали? — Нико посочи изображението на телефона. — От това заключих, че тя все още е жива. Серато би могъл да я убие заедно с останалите, но не го е направил. Защо? Защото иска Алисия да се върне. И нещата да бъдат както преди. Разбираш ли?

— Значи… Значи Брук е в Перу? Със Серато?!

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

— Но това е лудост! — възкликна Бен. Забелязал изражението на колумбиеца, той изведнъж усети студа, който продължаваше да пронизва тялото му.

— Лудост е — кимна Нико. — Познавам тоя мръсник като себе си. Дори по-добре. Серато е маниак. Един много умен и много коварен психопат. От тази фантазия никога няма да се откаже. Ще използва всичките си ресурси, за да я превърне в своя жена.

— В своя жена — повтори като ехо Бен.

— Знаеш за какво говоря — настойчиво го погледна в очите Нико. — Ако тя му позволи да я има, ще я задържи при себе си като някакъв домашен любимец. Но ако го отхвърли, той рано или късно ще изгуби търпение. А когато Рамон Серато изгуби търпение към някого, по-добре човекът да е мъртъв…

Бен дълго мълча. Кръвта в жилите му приличаше на ледена вода.

— Довери ми се. Познавам тоя тип. Трябва да ми повярваш.

И Бен му повярва. Въпреки че думите му звучаха напълно налудничаво. Единственият въпрос беше какво да се прави оттук нататък.

— Дай ми тоя телефон — обади се Нико. — Искам да проверя Кабеза. — Започна да набира някакви цифри и миниатюрният образ на Алисия Серато изчезна от дисплея. Опря апаратчето до ухото си и се намръщи. — Не вдига, да го вземат дяволите! А го предупредих да не мърда от телефона! — Изчака още няколко секунди и му остави съобщение: — Професор Кабеза, аз съм Нико. Нали се разбрахме да не мърдате никъде? Свържете се с мен в момента в който чуете това съобщение!

— Къде е той? — попита Бен, докато прибираше телефона си обратно.

— Наех му стая в един евтин курорт близо до Гранада. Селце на име Монтефрио. Разбрахме се, че ще е най-добре да се покрие, докато дебна поредния убиец, изпратен от Серато. Погрижих се да му осигуря всичко необходимо, но въпреки това тоя човек се държи изключително безотговорно, като последен глупак!

Нико скочи и пристъпи към огнището да провери дали са изсъхнали дрехите му. Доволен от проверката, той отметна одеялото и започна да нахлузва военния панталон и дебелата риза.

— Опитвам се да направя връзката — рече с въздишка Бен. — Защо Кабеза се е превърнал в мишена? Какво е направил?

— Ще ти разкажа всичко, но не тук. Тревожа се, че този човек не се обажда. Трябва да отида в Монтефрио.

 

 

Прекосиха езерото, без да разговарят. Стъпваха предпазливо по здравия лед, заобикаляйки отдалече дупката, в която беше пропаднала моторната шейна. После дойде ред на трудното и продължително изкачване обратно към къщата на Кабеза. Избрал най-прекия път, Бен влезе пръв, оставайки зад себе си Нико, който беше преметнал автоматичната пушка през рамо.

Снегът в основата на стените беше осеян с продълговати дупки — там, където горещите гилзи бяха попаднали в него. Двойната врата на гаража зееше отворена, крилата й се блъскаха на вятъра.

— Снегомобилът беше негов — поясни Нико, докато се насочваше към полутъмното пространство.

Вътре имаше две коли. Лъскав нисан, който изглеждаше напълно подходящ за кротък и възпитан учен, и древно субару 4×4 с гуми за всякакъв терен, прокъсан брезентов гюрук и лебедка, монтирана отпред.

— Това е моята таратайка — махна към субаруто Нико. — А сега да тръгваме, защото нямаме много време.

Беше ясно, че колумбиецът разполага със силно ограничен бюджет. Докато правеше сложните маневри да изкара колата си навън, Бен се обърна да огледа съсипания фолксваген и почти се закашля от синия пушек, който изхвърляше старото субару. Дали изобщо ще успеем да се доберем до равнината с тая развалина, запита се той. Някъде в дъното на съзнанието му се загнезди един наистина сериозен въпрос: коя европейска агенция за коли под наем ще му повери друг автомобил, след като вече беше забравил бройката на потрошените от него коли?

Но най-много се тревожеше за Брук. Къде се намира, какво прави, какво може да й се случи. Мисълта, че е затворена в леговището на някакъв полупревъртял наркобарон, не му даваше мира. Изгаряше от нетърпение да се махне от тази планина.

— Извинявай за колата ти — промърмори Нико, докато насочваше субаруто по снега към падналото дърво, което го беше принудило да измине пеша разстоянието до къщата. Бен едва сега забеляза, че то бе наполовина отрязано.

— Това е твоя работа, нали? — подхвърли той.

— А сега се налага да го отместим — избегна прекия отговор Нико, отвори вратата и посочи лебедката на предната броня. — Ще откачиш ли оная кука, човече?

Бен уви якото стоманено въже около дебелия ствол. Старият двигател издаде пресипнал вой и започна да го тегли встрани, докато направи достатъчно широк процеп, за да мине колата. Бен прибра сака си от надупчения фолксваген и седна до Нико. Колумбиецът правеше всичко възможно да поддържа прилична скорост въпреки тежките пътни условия. Докато колата бавно си пробиваше път през преспите, той използва още веднъж телефона на Бен, за да звънне на Кабеза. Отговор нямаше.

Той се намръщи, поклати глава и продължи да разказва.