Скот Мариани
Наследството на Армадата (17)

17

От вратата се излизаше на малка уличка. От тесния проход, който я свързваше с главната улица, духаше студен и влажен вятър и носеше изсъхнали листа и боклуци. Фланаган побутна Бен в обратна посока.

— Колата е натам — обади се Гари и махна към улицата.

— Не ни трябва кола — отвърна шефът на групата. — Първо ще поразходим нашия човек да се запознае с обстановката, а после ще му покажем какво се случва с устатите типове като него, които задават прекалено много въпроси.

— Какво ще кажеш за това, войниче? — попита Шон.

— Ще кажа, че допускате грешка — отвърна Бен. — Но все още имате време да я поправите.

— Няма да си толкова нафукан, когато черният ти дроб увисне навън — изръмжа Фланаган и леко го мушна в гърба с острието на щика. После направи пауза, сякаш очакваше Бен да изпадне в паника. Когато това не се случи, той добави: — Можех да те изкормя още в кръчмата, но не ми се щеше хората да чистят след теб.

— Много разумно от твоя страна — рече Бен. — Не е зле да помислиш и за тая клечка за зъби, която си опрял в гърба ми. Предупреждавам те, че много ще боли, когато докторите започнат да я вадят от задника ти.

— Какви ги дрънка тоя скапаняк, мамка му? — учуди се Шон.

— Аз продължавам да мисля, че трябваше да изчакаме и останалите — мрачно рече Гари.

— Ще бъдат тук всеки момент — увери го Фланаган. — Навреме, за да помогнат при изхвърлянето на това копеле на боклука. — Той махна към контейнера на колела в края на уличката, преливащ от торби. Редом с него се виждаха още няколко метални кофи с ръждясали капаци. — Е, това е достатъчно — добави той, сграбчи Бен за яката и го залепи за близката стена. Пръстите му побеляха върху ръкохватката на щика. — След две секунди ще си мъртъв. Ако имаш да казваш нещо, сега е моментът да го направиш!

— Заколи го като прасе, Франк! — възбудено подвикна Шон.

Фланаган пое дълбоко въздух. Очите му проблеснаха от прилив на енергия, ръката с ножа се стрелна към гърдите на жертвата.

Реакцията на Бен беше светкавична. Разнесе се остро металическо стържене. Вместо гърдите на Бен острието прониза тънък стоманен лист. Очите на Фланаган се разшириха от смайване и се заковаха върху кръглия капак, който Бен беше грабнал от кофата за смет наблизо, използвайки го като щит. Острият връх на щика и сто и трийсет килограма мускулна сила зад него с лекота го пробиха. Още преди Фланаган да осъзнае какво се случва, Бен рязко завъртя импровизирания щит, изтръгвайки заедно с него и оръжието.

В следващия миг капакът се стрелна обратно към смаяния престъпник.

Стоманената дръжка бе предназначена да придържа щика към дулото на пушката, но тежестта я превръщаше в доста солидно оръжие. Тя улучи устата на Фланаган, разкъса устните и продължи седем-осем сантиметра навътре, преди Бен да дръпне капака обратно заедно с щика.

Фланаган издаде пронизителен вик, политна назад и вдигна ръце към устата си. Между пръстите му бликна кръв, на асфалта изтракаха червено-бели късчета от натрошените му зъби.

Бен заби ръба на капака в основата на носа му — достатъчно силно, за да го просне по гръб.

— Ти беше прав, Фланаган — задъхано подхвърли той. — Защо онези добри хора в „Спининг Джени“ да чистят мръсотията ти?

Точно според очакванията му Шон атакува пръв. Той измъкна сгъваема палка от вътрешния джоб на якето си, тръсна я да се разгъне и полетя напред, издавайки грозен вик. Бен избягна удара, препъна го и биячът се заби със страшна сила в близката стена. Горната част на черепа му влезе в директно съприкосновение с тухлите и изтрещя като зелка, разцепена от дървен чук.

Още преди безчувственото тяло на Шон да се свлече на земята, в ръката на Гари се появи наточена отвертка, която се стрелна към гърлото на Бен. Той отскочи встрани и му нанесе саблен удар с ръба на дланта си. Разнесе се остро пропукване и китката на Гари увисна. Отвертката изтрака на асфалта. Бен заби лакът в слънчевия сплит на бандита и въздухът шумно напусна дробовете му. После го сграбчи за мазната коса и го засили към земята с лицето надолу.

И Гари излезе от строя. Тялото му рухна на асфалта и остана там. Бен го прескочи и тръгна към Фланаган, който беше успял да се надигне. Устата на едрия мъж се беше превърнала в червена дупка. Изтичащата от нея кръв цапаше ризата му. Закрепил се горе-долу в изправено положение, той обърна гръб на Бен и се запрепъва към главната улица.

Бен нямаше нищо против да го пусне, но не веднага.

— Върни се обратно, Фланаган — повика го той. — Имам нужда от готиния ти телефон, защото очаквам обаждане от господаря ти. Трябва да се разберем как ще получа това, което искам.

— Майната ти! — изкрещя през рамо Фланаган и хукна да бяга.

Бен вдигна капака от земята, измъкна щика и го хвана за острието с палец и показалец. Стоманената халка в долния му край го правеше труден за хвърляне, но той добре знаеше, че при това упражнение е важна не тежестта, а точната преценка на разстоянието и броят на завъртанията във въздуха. Бен замахна. Острието проблесна във въздуха и се заби в лявото бедро на Фланаган, който се просна по очи и започна да вие от болка, правейки безуспешни опити да докопа оръжието и да го измъкне от тялото си.

Бен се приближи до него и понечи да каже нещо, но в същия миг се разнесе грохот на автомобилен двигател и остро скърцане на спирачки. Ванът поднесе и спря в началото на алеята, отрязвайки евентуалния му път за бягство.

Вратите се отвориха. От предната изскочиха трима души, още толкова от задната. Всички с изключение на един бяха въоръжени с бейзболни бухалки и мачете. Последният размахваше полуавтоматичен пистолет. Зад колата се появи още един мъж, който водеше едър и свиреп на вид доберман на метална верига.

— Хванете го! — извика на пресекулки Фланаган, който продължаваше да лежи на асфалта. — Убийте мръсното копеле!

Трима некадърни кретени с един нож бяха едно, но тези насреща несъмнено бяха друга работа, прецени Бен. Доста години го деляха от времената, когато щеше да се хвърли срещу подобна армия, без много да му мисли. Но сега беше остарял и помъдрял, освен това трябваше да се погрижи и за Брук. Ако тя все още е жива, едва ли ще има някаква полза от размазаното му тяло, в което за всеки случай щеше да има най-малко два куршума. Той се обърна и побягна обратно по уличката, подминавайки кофите за боклук и сгърчените фигури на Шон и Гари. От двете му страни се редяха залостени врати и счупени прозорци, заковани с нашарени от графити дъски. Зад гърба му се разнесоха гневни викове, придружени от тропот на крака. Пуснат ли кучето, всичко ще приключи много бързо, помисли си той.

После изведнъж се озова в лабиринт от пасажи, които водеха в различни посоки между къщите. В напукания цимент бяха забити метални колчета, вероятно за да попречат на местните хлапета да надуват моторите си из тесните алеи. Пред очите му се появи разклонение. Без да губи нито секунда, той се втурна надясно, а след няколко метра зави наляво, където почти се сблъска с голяма строителна платформа, блокираща почти цялата широчина на пасажа. Върху нея бяха струпани части от стари скелета, колове за огради и най-различни отпадъци. Непосредствено зад платформата имаше някаква врата. Жилището вероятно беше необитаемо, съдейки по дебелите дъски, заковани върху нея, и обраслите с бурени стъпала.

Тропотът зад гърба му се приближаваше. Преследваха го двама, а може би трима мъже. Останалите явно бяха поели в друга посока, с надеждата да го пресрещнат. Кучето не се чуваше. Вероятно беше с втората група.

Бен се плъзна покрай платформата, мушна се във входа и притисна гръб в дебелите дъски. Зад ъгъла изскочиха двама мъже. Единият беше въоръжен с огромно мачете, другият държеше пистолет.

— Продължавай! — дрезгаво подвикна той на по-младия си колега. — Не може да е отишъл далече.

Двамата профучаха рамо до рамо покрай платформата. Никой от тях не разполагаше с време, за да регистрира неясната сянка, която изскочи срещу тях. Разнесе се глух тътен, който отекна между високите стени. Двамата преследвачи литнаха във въздуха. Отлепили се едновременно от настилката, краката им безпомощно заритаха в празното пространство, а телата им се стовариха на цимента.

Бен отлепи гръб от вратата. Дългият метален кол, част от някогашно скеле, продължаваше да трепти в ръцете му. Ударът, който бе нанесъл с него, освободи огромната енергия и гняв, които се бяха трупали в гърдите му през последните два дни. Той го захвърли встрани и прибра оръжията на изпадналите в несвяст бандити. Мачетето не го впечатли и той побърза да го метне през близката ограда. Другото оръжие беше автоматичен колт 45-и калибър, доста издраскан и олющен. Вероятно част от оръжейните доставки на ЦРУ по време на Безредиците. И очевидно използван интензивно след това. Беше напълно зареден — шест патрона в пълнителя и един в цевта. Бен го пъхна в колана си.

— Може би ти си въпросният Джон — подхвърли той на досегашния му собственик.

Беше си спомнил думите на Гари. Машинално изчисли, че разполага с десетина секунди преди появата на останалите. Премести безчувствените тела до близкото колче, опря ги в седнало положение от двете му страни и сръчно завърза ръцете им около него, използвайки парче бодлива тел, което измъкна от купчината отпадъци. Това беше груба и набързо свършена работа, но те нямаше как да се освободят, без да оставят половината от кожата си по ръждивите бодли. После, отброявайки секундите, използва парчета от дрехите им като импровизирани кърпи, с които им запуши устите. Плесна няколко пъти с ръце, за да се почисти от прахта, и се приведе над тях.

— Не мърдайте оттук, скоро се връщам.

Измъкна колта от колана си, вдигна предпазителя. Миг по-късно се появиха останалите четирима. Зърнали оръжието в ръката му, те се заковаха на място. Доберманът оголи зъби и започна да се дърпа на веригата си.

Бен зае стойка за стрелба в средата на уличката и се прицели в кучето.

— Ако сега пуснете Фидо, довечера ще трябва да организирате погребението му — предупреди той.

Четиримата го гледаха, без да помръднат. Водачът стискаше здраво веригата. Бен остана доволен от това поведение. Той много обичаше кучета — включително и онези, които бяха готови да го разкъсат на парчета. Не би искал мозъкът на добермана да оплиска цялата алея.

— Къде е Фъргъс Дойл? — попита той.

— Кой си ти, да те вземат мътните? — избоботи единият от мъжете.

Бен беше убеден, че няма какво повече да измъкне от тези типове. Притежанието на пистолета автоматично поставяше Джон на високо място в тяхната йерархия. А той вече нямаше друг избор, освен да отговаря на въпросите му. Бен беше изгубил достатъчно време с останалите горили или обикновени биячи.

Майната му, рече си той и пристъпи към най-ефективния начин за разчистване на палубата. Колтът затрещя в ръцете му. Един, втори, трети изстрел. Отначало насочени леко вляво от групичката, а след това вдясно. Едрокалибрените куршуми рикошираха в стените, засипвайки преследвачите му с облачета прах и късчета мазилка. Изпаднали в ужас, те се пръснаха като пилци. Водачът на добермана отчаяно дърпаше веригата на побеснялото куче.

Бен свали оръжието. Пищенето в ушите не му попречи да чуе тропота на бягащите крака, последван от рев на двигател и пронизително свирене на гуми. Обърна се и тръгна обратно към пленниците си.

Те не бяха помръднали. Онзи, когото наричаха Джон, се оказа около трийсет и пет годишен тип с безлично лице. По-младият — пъпчив хлапак на не повече от деветнайсет, бе успял да сдъвче по-голямата част от парцала в устата си. И двамата се бореха да се освободят от бодливата тел. Спряха да го правят едва когато Бен се изправи над тях, и вдигнаха очи да го погледнат.

Той пъхна колта обратно в колана си и приклекна.

— Сега ме слушайте внимателно. Ако вие двамата искате довечера да се приберете у дома, а не в моргата, трябва да ми кажете къде мога да намеря Фъргъс Дойл. Кой ще започне пръв? Може би ти, Джон?

Посегна да издърпа парцала от устата на мъжа, но в същия миг усети някакъв натиск в тила си.

Причинен от грубия допир на студено дуло.