Скот Мариани
Наследството на Армадата (58)

58

— Бижутата бяха в Руми — спомни си Брук. — Ако Серато ги е намерил, вероятно вече пътува насам.

— Тези хора са издръжливи като стари ботуши — отвърна Бен. — Не се знае дали Руми изобщо му е казал нещо.

— Аз познавам Серато по-добре от теб, Бен — поклати глава тя. — Виждала съм с очите си на какво е способен.

— Тя е права, човече — обади се Нико. — Ако Серато го е спипал, няма начин да не проговори. Спокойно можеш да забравиш техниките за поведение при разпит, на които са те учили в армията. Никой не издържа, включително и най-твърдите.

Тримата се бяха отделили заедно с Пепе в дъното на лечебницата. В другия край лежеше отец Сколи. Останал без сили след продължителното бягство през джунглата, той спеше дълбоко. Край него бдяха Тика и Куси. Тика тихо плачеше за Учу и изчезналата й приятелка Часка. Всички бяха наясно, че няма да ги видят повече.

— Всичко това означава, че той вече се придвижва насам — каза Брук. — Вероятно с всичките си хора, с бързи моторници. Самата аз преброих някъде към трийсет въоръжени мъже, но може и да са повече. Всяка минута ще бъдат тук.

— Няма да е толкова скоро — поклати глава Пепе. — Аз познавам тази река. Виж това… — Използвайки острия връх на мачетето си, той проследи една дълбока пукнатина в пръстения под на колибата. — Тук сме ние — маркира една точка той, — а тук е приблизително мястото, където свещеникът твърди, че са били нападнати. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— По реката е много по-далече, отколкото по суша — кимна Бен.

— Километри, при това доста. А те не познават терена толкова добре, колкото отецът. Минавайки напряко, той е спечелил много време пред тях. Бих казал, че дори да са сломили Руми, принуждавайки го да говори, те ще бъдат тук най-рано след час. А може би и след два.

— По-добре премести лодката си нагоре срещу течението и я скрий добре — посъветва го Бен.

— Час или два не са чак толкова много — обади се Нико. — За съжаление, времето не е единственото нещо, с което не разполагаме. С какво ще се бием, по дяволите? С лъкове и стрели?

Бен се замисли за момент, после се изправи.

— Трябва да поговоря с Тупак.

* * *

Навъсеният Васкар го въведе в колибата. Вождът беше сам. Пепе, Нико и Брук влязоха след него, последвани от неколцина разтревожени членове на племето. Във вътрешността изведнъж стана тясно. Индианците гледаха с очакване Бен и Пепе, застанали най-отпред.

— Войната е близо — започна Бен. — Ти поиска помощта ми срещу тези хора. Дойдох да ти кажа, че я имаш. За съжаление, без оръжие сме обречени. Няма как да ги спрем. Разбираш ме, нали?

— Ние имаме оръжие — отвърна Тупак, изчакал превода на Пепе.

Бен поклати глава и махна към една красиво украсена тръбичка за духане на стената.

— Аз уважавам вашите традиции, но тези неща, които използвате от векове, са абсолютно недостатъчни срещу автоматично оръжие.

— Те нямат думи за „автоматично оръжие“ — отбеляза Пепе.

— Ей това е същността на скапания ни проблем! — отчаяно въздъхна Нико.

— Питай го имат ли някакви други оръжия в селото — рече Бен. — Пък било то и някой счупен пищов.

Тупак са замисли за момент, облизвайки устните си. След кратко колебание опря длани на коленете си и бавно се надигна. Тръгна навън и им направи знак да го последват. Няколко крачки по-нататък имаше още една колиба — по-дълга и по-тясна от нормалните. Когато влязоха вътре Бен разбра защо е така — тя не беше за живеене, а по-скоро нещо като личен склад на вожда.

Тупак се зае да размества разни кошове и денкове. След известно време изсумтя и направи знак на Бен да се приближи. Пред него лежеше стар и очукан дървен сандък, дълъг около метър и шейсет и наполовина широк и дълбок.

— Казва, че това нещо било на баща му, а преди това и на дядо му и прадядо му — започна да превежда Пепе.

Сандъкът беше украсен в индиански стил, но Бен веднага отбеляза, че не е бил направен тук, в Перу, или където и да било другаде в Латинска Америка. Това си беше чиста проба стандартен сандък за муниции на Британския кралски флот, изработен най-малко преди две столетия.

Вождът се наведе и вдигна капака. В сандъка лежеше тънък цилиндър с дължина около метър и половина, увит в парче плат. Вождът го взе в ръце и го изправи до себе си. Разнесе се тежък металически тътен. Тупак дръпна опаковката и му го подаде.

Бен премигна. В главата му изплува нещо, прочетено някъде из старите исторически книги: по време на войната за независимост на Перу британското военноморско разузнаване започнало мащабна акция за дискредитиране на вековното испанско управление в страната. Някъде около 1815 г. фрегатите на Кралския флот акостирали на източното южноамериканско крайбрежие, а предметът, който държеше в ръце, беше една от реликвите на онова време. Един господ знаеше как е стигнал чак тук, в непроходимата джунгла, но фактът си беше факт.

Дълга пушка кремъклийка, известна още като мускет. Остър като бръснач кремък, тежък затвор с датата 1801-ва, гравирана на специалната медна табела. Навремето този мускет бил стандартно въоръжение на войниците и моряците в цялата Британска империя, популярен с прякора „Кафявата Бес“. Въпросната „Бес“ можеше да изстрелва тежащо една унция оловно топче, което било в състояние да откъсне човешки крак от разстояние двеста метра. При залпова стрелба от всяко нормално бойно формирование така можел да бъде унищожен цял пехотен полк на противника. Ръдиард Киплинг дори беше написал поема за него.

Но…

Бен просто нямаше думи. Нико имаше, за разлика от него.

— Ти майтап ли си правиш с нас? — изръмжа към вожда той. — Какво можем да направим с това старо желязо?! Може би да замеряме мръсниците с него?

— Не ни върши работа — поклати глава и Бен, усетил как сърцето му се свива. — Ако имахме още петдесет такива, с достатъчно барут и сачми, плюс време да научим бойците да ги използват, може би щяхме да попроменим съотношението на силите. Но само с един мускет…

Усетил негативната реакция, Тупак сбърчи вежди, а изражението на гордост върху лицето му бързо се стопи. Ръката му направи нетърпелив жест, устните му процедиха няколко думи.

— Казва да погледнете и това — промърмори Пепе.

Бен му подаде мускета и последва вожда към дъното на склада, където имаше купчина стари одеяла и изсушени кожи. Тупак ги отмести, възползвайки се от светлината на малка факла, запалена от един от бойците. Бен се наведе да погледне и очите му се разшириха от учудване при вида на редиците отворени бурета.

— Исусе Христе! — прошепна той.

Беше много доволен, че не избра този момент, за да запали последната си цигара голоаз. Ако го беше сторил, колибата, а вероятно и цялото село щяха да литнат във въздуха, оставяйки след себе си само един гигантски кратер насред джунглата.

— Изгасете тази факла, веднага! — извика той, потопи ръка в едно от буретата и грабна шепа от черната едрозърнеста субстанция, която се оказа толкова суха, колкото в деня на производството си. — Знаеш ли какво е това, Тупак?

Вождът отговори с няколко изразителни жеста, мърморейки нещо под нос.

— Казва, че помага за разпалването на огъня — преведе Пепе.

— Бас държа, че е така — отвърна Бен. — Това е барут. Експлозив. Прави бум.

Тупак дръпна няколко одеяла, под които се показаха варели, пълни догоре с лъскави сиви топчета. Бен взе едно и го разтърка между пръстите си. Муниции за „Кафявата Бес“. Чисто олово, два сантиметра в диаметър. Във варелите имаше хиляди от тях.

Умът му превключи на високи обороти.

— Ела да ти кажа нещо, Нико — подхвърли той, дръпна приятеля си встрани и зашепна в ухото му.

Брук започна да си пробива път между индианците.

— Какво има, Бен?

— Олеле майко! — ухили се Нико. — Ти наистина си един много откачен мръсник! Но идеята е добра. Може да проработи, но при условие че времето ни стигне.

— Значи няма какво да губим — отвърна Бен.