Скот Мариани
Наследството на Армадата (29)

29

Адресът върху откъснатата страница от бележника на Форсайт се намираше в Гранада, Андалусия, дълбоко в южната част на Испания. Бен го откри на картата и призна, че Бътлър е имал всички основания да нарече отшелник човека на име Хуан Фернандо Кабеза. Историкът беше избрал за свой дом едно място високо в планината Сиера Невада, на солидно разстояние източно от град Гранада и притежаващо всички качества да бъде наречено един от най-затънтените краища на Европа. Името му все още фигурираше в уебсайта на бившия му университет, придружено от кратко описание на различни научни постижения, публикации и награди. Кабеза беше роден през 1966 г., а от снимката, публикувана в сайта, гледаше сериозен мъж с остри черти и необичайна за испанец руса коса и сини очи. За Бен не беше трудно да го запомни.

След няколко часа сън в колата той хвана първия самолет от „Гетуик“ за Малага — летището, което беше най-близо до крайната му цел. Два часа по-късно вече се намираше на испанска земя. Побърза да наеме един фолксваген туарег. Главата му се пръскаше от болки, не беше хапнал почти нищо през последните два дни, но неотклонно продължаваше напред, тласкан от могъща вътрешна сила.

Часът беше десет и осемнайсет местно време. От изчезването на Брук бяха изтекли повече от петдесет и девет часа.

Последното му посещение в Испания се изчерпваше с кратка, но изпълнена със събития визита в Саламанка миналия септември. Тогава времето беше горещо и задушно, но този път термометърът на таблото показваше минус четири, а когато подмина Гранада и стигна подножието на Сиера Невада, спадна с още два градуса. Бен се намираше на точно сто и трийсет километра източно от Малага.

Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-рядък ставаше трафикът. Скоро се оказа съвсем сам на пътя и в продължение на километри виждаше единствено безкрайните заснежени гори със смесена растителност — предимно дъб и бор. Наложи се няколко пъти да спира, за да провери точното си местоположение. Веднъж за малко не блъсна планинския козел с извити рога, който изскочи от крайпътните храсти и невъзмутимо пресече пътя на метри от колата. А с височината самият път се стесняваше все повече. На места беше покрит с дълбок и почти непроходим сняг и ставаше все по-стръмен. После пред очите му се появиха заснежените върхове, стърчащи над облаците по един странен и почти сюрреалистичен начин.

Беше ранен следобед, когато Бен най-сетне зърна къщата, полускрита зад вековни борове. За всеки случай направи справка с картата, за да се увери, че е попаднал на правилното място. Пътят отдавна се беше превърнал в тясна пътека, почти невидима под дебелото одеяло на снега. А ако се съдеше по ниските черни облаци, щеше да продължи да вали.

Последните стотина метра до къщата бяха блокирани от ствола на бор, вероятно паднал по време на неотдавнашна виелица. Преспите около него бяха толкова дълбоки, че дори задвижването четири по четири нямаше шанс да се справи с тях. Бен слезе и тръгна през снега. Краката му потъваха до коленете, а след добре отопленото купе въздухът му се стори леден и почти непоносим. От устата му излиташе пара. Той неволно сви рамене и напъха ръце дълбоко в джобовете на якето си.

Спря до падналото дърво и се зае да чисти снега от крачолите си. И да разглежда къщата — дълга едноетажна постройка с кръгла, увита в бръшлян куличка в единия край. Иззидана от камъни, които бяха почти толкова бели, колкото снежните преспи в основите й. Наоколо растяха иглолистни дървета и ниски, но гъсти храсти. Превозно средство не се виждаше, но той предположи, че зад дървените врати на приземния гараж се крие кола или пикап. Напрегна слух и успя да долови тихата музика, която идваше от къщата, на моменти победена от свиренето на хапещия вятър. Някой си беше у дома.

Приближи се към къщата. Музиката започна да се чува по-ясно. Приличаше на Бетовен и като че ли идваше от кръглата кула.

Входната врата беше на каменната тераса с парапет от ковано желязо. Бен изкачи хлъзгавите стъпала и разклати звънчето, закрепено на конзола на стената. Липсата на реакция не го изненада. Музиката на Бетовен, която долиташе отвътре, беше достатъчно силна да заглуши дори пушечен изстрел. Може би Кабеза е глух, помисли си той. Завъртя топката на бравата и установи, че вратата е отключена. Открехна я и надникна в просторен хол с дървена ламперия и масивни носещи греди, подпиращи тавана над голямо каменно огнище.

— Ало? — подвикна той. — Има ли някой тук?

Никакъв признак на живот, освен музиката. Бен изтръска снега, влезе и се огледа. Ароматът на прясно сварено кафе привлече вниманието му към една отворена врата вдясно, зад която очевидно се намираше кухнята. Прекрачи прага и докосна кафеварката на печката. Беше топла също като преполовената чаша на масата редом с разтворен вестник.

Музиката продължаваше да звучи някъде от вътрешността. Бен се върна и се насочи към нея. Друга врата водеше към коридор, от който се влизаше в първия етаж на кулата. Оказа се огромна кръгла библиотека с дървени лавици, отрупани с хиляди книги и периодични издания. На крачка от малката масичка за четене имаше тясна метална стълба, която изчезваше в кръглата дупка на тавана. Бен я изкачи и се озова в малък коридор на втория етаж. Две врати, разположени една срещу друга.

Музиката идваше иззад тази вляво. Бен почука. Отначало леко, после по-силно.

— Ехо? Професор Кабеза?

Зад лакираното дърво се чуваше единствено музиката на Бетовен. Никак не му се искаше да стресне Кабеза, ако той действително се намираше зад тази врата, но от друга страна, не можеше да виси до безкрайност в коридора. Внимателно завъртя топката на бравата и прекрачи прага.

Озова се в просторна полукръгла стая, осветена както от голямата капандура на тавана, така и от френските прозорци, от които се разкриваше спираща дъха панорама на изток и запад към заснежената борова гора и острите върхове на хоризонта. По стените бяха окачени копия на исторически документи, а книгите бяха навсякъде — по пода, върху помощната масичка и голямото бюро край един от прозорците. Но вниманието на Бен беше привлечено от стола с висока кожена облегалка и фигурата на мъж, обърната с гръб към вратата.

От мястото си можеше да види само профила на мъжа и кафявите кожени боти. Седеше абсолютно неподвижен, сякаш изпаднал в транс от силната музика, насочил поглед към панорамата зад прозореца.

— Професор Кабеза?

Никакъв отговор.

— Вие ли сте Хуан Фернандо Кабеза? — повиши тон Бен.

Нищо.

Бетовен звучеше от малка, но мощна стереоуредба, монтирана в специална ракла. Изгубил търпение, Бен пристъпи към нея и я изключи.

Тишината заля стаята като студена вода. Бен се обърна към човека в креслото, очаквайки някаква реакция. Нямаше идея каква — гняв, негодувание, а може би ужас. Беше сигурен, че ще го накара да проговори, освен ако не беше получил внезапен инфаркт от неочакваната му поява.

Но Кабеза изобщо не реагира на внезапно настъпилата тишина. Заспал ли беше? Изпаднал в кома от алкохол или дрога? Мъртъв? Бен тръгна да заобикаля стола. Пред очите му най-напред изплува лявото рамо, после се появиха краката и темето. Домакинът беше облечен в бежово вълнено сако и кадифен панталон.

Бен понечи да разклати облегалката на стола, но в същия миг нещо помръдна на бюрото. Леко, почти незабележимо движение. Бен го регистрира за част от секундата, разбра какво е и прецени каква трябва да бъде реакцията му.

Настолната лампа беше изцяло от метал, с излъскана до блясък хромирана стойка. Именно в нея се отрази фигурата на мъж с оръжие в ръка. Насочено към него.