Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

51

Денят преваляше. Над Сан Томас бяха увиснали тъмни облаци. Тежките дъждовни капки забарабаниха, докато Бен безцелно се луташе из градчето. После, сякаш по команда, от небето се изсипа поредният опустошителен порой. Улиците бързо се превърнаха в кални реки. Русокосият чужденец беше единственият, който не потърси укритие от стихията.

През последните няколко часа Нико беше под грижите на любезния и отзивчив доктор Роча, който с помощта на сестра си Граша управляваше единствения медицински пункт на стотици километри наоколо. Когато Бен предаде приятеля си в ръцете им, Нико беше изгубил много кръв и беше почти в кома. Докторът установи, че острият като бръснач нож беше опрял в бедрената артерия. От пробиването й и бързата смърт го бе спасил един милиметър.

Отстраняването на ножа и зашиването на дълбоката рана се оказаха дълга и сложна процедура, след която пунктът остана почти без консумативи, а самият доктор Роча изглеждаше толкова изтощен, колкото и пациентът. Граша смени превръзката на ръката на Нико, мръщейки се на шевовете на Бен, но без да каже нищо. А самият Бен остана доста време край леглото на спящия си партньор, след което излезе навън в опит да събере мислите си на чист въздух. Сега продължаваше да крачи под поройния дъжд, мокър до кости. В металното шише бяха останали няколко капки уиски и той жадно ги погълна.

При предишни мисии по спасяване на похитени хора никога не беше търсил помощта на властите. Беше против принципите му и здравия разум. Но този път май нямаше друг изход. За провеждане на операция на толкова огромна площ щяха да са необходими мащабни действия по земя и въздух.

А и беше длъжен да отчита присъствието на Серато. Дори половината от историите на Нико да бяха верни, това пак би означавало, че някогашният наркобарон има връзки с местните власти. Какво би се случило, ако едно добре организирано издирване действително успееше да открие Брук жива?

Бен отдавна беше запознат с механизмите на корупцията, чиито размери в Латинска Америка далеч надхвърляха тези в най-опасните части на Африка и Близкия изток. Беше наясно, че за човек с влиянието на Серато ще бъде детска игра да уреди куршум в главата на Брук още преди да е напуснала джунглата. И в неговата собствена, разбира се, ако отново се изпречи на пътя му. От всичко това следваше, че една молба за помощ от страна на официалните власти почти сигурно означаваше да й подпише смъртната присъда. Налагаше се да изиграе картите си с изключително внимание, защото при провал резултатът щеше да бъде същият. Ситуация без печеливш вариант. При условие че тя все още беше жива.

Дъждът продължаваше. Бен забави крачка и спря в десетсантиметрова кална локва. Вниманието му беше привлечено от ламаринената постройка от другата страна на улицата, която се явяваше единственото питейно заведение в Сан Томас. А той спешно се нуждаеше от нещо по-солидно от онези няколко капки в манерката.

Както и при предишното му посещение, вътре беше почти празно. Същият мрачен тип бършеше плота със същия мръсен парцал. На масата в ъгъла седяха двама мъже, които водеха на висок глас някакъв спор на испански. Бен седна на бара и си поръча най-силното питие, което се предлагаше. Барманът му поднесе безцветна течност в чаша с многобройни отпечатъци от пръсти. Питието приличаше на водка, но се оказа два пъти по-яко. Бен го глътна на екс и поиска още едно, този път двойно.

— Хей! — подвикна единият от мъжете на масата в ъгъла. — Ти ли си това, шефе? А пък аз си мислех, че вече си станал храна на някой крокодил!

Бен бавно се обърна. Оказа се, че това бе Пепе, собственикът на старата лодка. Компания му правеше един чистокръвен индианец, а масата пред тях беше отрупана с празни бирени бутилки. И двамата бяха доста наквасени. Бен възнамеряваше да стори същото и със сигурност щеше да го постигне много по-бързо с прозрачната течност в чашата си.

— Ела при нас, шефе — изфъфли Пепе. — Ще изпием по едно в компанията на братовчед ми Кайо.

Бен не беше склонен да приеме поканата, още повече че двамата на масата очевидно водеха някакъв спор. По тази причина се задоволи да им се усмихне и да вдигне чашата, след което им обърна гръб и потъна в собствените си мисли. Беше решил да се обади в британското посолство в Лима, но се съмняваше, че покритието на мобилните оператори стига чак до Сан Томас. Може би беше по-добре да се свърже с Джеф Декър, да го запознае със ситуацията и да го накара той да направи връзка с посолството. Амал също трябваше да бъде информиран.

Пиянският спор на масата в дъното избухна с нова сила.

— Ама че гадна работа — промърмори Пепе.

— Нали ти казах? — сви рамене Кайо и надигна бутилката пред себе си. — Само ти предавам това, което чух от приятеля ми Анхел. Слуховете тръгнаха още рано сутринта…

— Мамка му — въздъхна Пепе. — За колко убити говорим?

— Анхел казва двайсет, ама може да са и повече. Всички от племето сапаки.

— Но Анхел е муранахуа, нали? Откъде знае тогава?

— От неколцина сапаки, които се появили в селото му рано сутринта и разказали за избитите си роднини. Предупредили муранахуа за това, което се случва. Цялата област трепери от страх.

— Мамка му — повтори Пепе. — Някой трябва да се размърда, човече.

— Кой? — изсумтя Кайо. — Ченгетата? Правителството? Забрави. Това е положението. На кого му пука за няколко избити индианци? Ние сме нищо!

— Зарежи тези глупости! — размаха ръце Пепе. — Все някой може да направи нещо. Не е добре, когато всеки свива рамене и не си мърда пръста!

— Индианците ядат дървото поколения наред, човече — мрачно отвърна Кайо. — Какво могат да направят? Да започнат война?

— Нали имат пушки?

— Не, тези нямат. Сапаки не се докосват до огнестрелно оръжие. Имат само лъкове и стрели. И тръбички за духане.

— Нищо чудно, че са ги прецакали. Ако бяха посрещнали мародерите с някоя и друга карабина, нещата едва ли щяха да се развият по този начин. Но лъкове и стрели? Няма как да стане. Времето на инките отдавна е отминало и човек трябва да се съобразява с новите условия.

Братовчедът унило махна с ръка.

— Нищо не се е променило, всичко си е както преди — изфъфли той. — Победата ще бъде за ония с нефта, които ще вземат всичко, както испанците едно време. А ако не са те, ще бъдат дървосекачите, животновъдите или бог знае кой друг. Но тази вълна няма кой да я спре, братовчеде.

— Скапана работа — поклати глава Пепе. Настъпи кратка пауза, по време на която и двамата посегнаха към бутилките. — Между другото, какво са търсили сапаки при муранахуа? Баща ми познаваше неколцина от тях — те не обичат да контактуват с други. За пръв път чувам, че са слезли толкова надолу по течението.

— Дошли са за серум. Поне така твърди Анхел.

— Ухапване от змия?

— Не, човече, от паяк. Белият проповедник отишъл при тях с лодката си. Според Анхел въпросът бил на живот и смърт.

— Проповедникът? Още ли е жив дъртият пръч? — Двамата се разсмяха. — И откога сапаки се нуждаят от серум? Нима техните мехлеми вече не действат?

— Действат, разбира се — отвърна Кайо. — Но сапаки са убедени, че не могат да лекуват белите. Такава им е религията.

— Значи проповедникът е бил ухапан от паяк?

— Не, човече. Нищо не може да ухапе железния му задник и да остане живо. Ухапана е някаква бяла жена.

— Да не би дъртият пръч да си е намерил жена? Майтапиш се, нали?

— Не, човече. Проповедникът няма жена. Имам предвид жената, която са намерили в джунглата.

— Туристка?

— Не знам, а и Анхел не каза нищо — сви рамене Кайо. — Знам само, че са я намерили.

— Умряла ли е?

— Не и до тази сутрин. Иначе не биха дошли да търсят серум.

— Прав си — важно кимна Пепе.

После двамата едновременно вдигнаха глави, усетили чуждо присъствие. Не бяха разбрали кога Бен се е изправил до масата им. Сега стоеше и ги гледаше.

— Хей, шефе! — разцъфна в усмивка Пепе. — Радвам се, че най-накрая реши да се включиш в компанията.