Патриша Сканлън
Градско момиче (7)

Шеста глава

Карълайн Стейси стъпи предпазливо на кантарчето в ъгъла на спалнята, пое си дълбоко дъх и погледна надолу. Погледна втори път. Петдесет и девет килограма! Досега тази седмица беше отслабнала два килограма. Доволна обви ръце около раменете си. Само почакай Мартин О’Брайън да я види в джинси, дръвник смотан…

Омразата й към Мартин О’Брайън беше дълбока и изгаряща. Дори и вратите на Рая да се затворят под носа й, тя няма никога да му прости за болката, обидата и ужасното унижение, които й бе причинил.

Лицето й пламна при спомена за презрително жестоките думи, изречени пред негов приятел, почти преди половин година, без да знае, че Карълайн може да го чуе. Грамадна буца сланина, я бе нарекъл той. И още по-лошо, върза й тенекия за вечерта на абитуриентския бал, остави я ридаеща в една огромна рокля, подобна на чувал, за която шивачката бе процедила през зъби: подчертава заобленото ти тяло. Карълайн, която почти не уважаваше себе си, патетично й повярва, опита се да не забележи тромавата, огромна фигура, запълнила огледалото. Беше се преструвала, че отслабва; талията й наистина се бе загубила.

Настъпи девет часът. Мартин трябваше да пристигне в осем; сърцето й знаеше, че той няма да се появи. Известно време отбягваше изпълнените със съжаление и все пак засрамени погледи, които двамата й братя й хвърляха. Добре, че баща й имаше вечерни часове в местното училище. Поне не се налагаше да го слуша. Достатъчно неприятно бе, че трябваше да накара брат си Деклан да помоли един от своите приятели да отиде на абитуриентската вечер с нея.

— О, мътните го взели, Карълайн! Трябва ли? Всички приятели ще ми се подиграват — раздразнено мърмореше той.

— Умолявам те, Деклан — хленчеше тя, отчаяна при мисълта, че може да бъде единственото момиче в класа, което няма с кого да отиде на абитуриентския бал. Защо не е като другите момичета, самоуверена и решителна, никога да не й се връзва езикът при разговори с момчета… Някои дори бяха спали с гаджетата си. Карълайн им завиждаше толкова много… нея никой не я бе целувал дори.

Но най-лошото се случи седмица след бала, на който не отиде. Пазаруваше в града, купуваше продукти за седмицата. Разгорещена, изтощена, тя замъкна чантите си нагоре по стълбите на автобуса с надеждата да намери място на втория етаж. Имаше само едно и тя уморено се отпусна на него, но с ужас установи, че Мартин О‘Брайън, момчето, което връзва тенекии на дебели абитуриентки, седи пред нея. Бъбреше с приятел и въобще не я забеляза.

Дори сега, почти година по-късно, с доста килограми по-лека и вече не ученичка, а студентка Карълайн почувства как кръвта се качва към бузите й, когато си спомни подигравателните коментари на Мартин в отговор на обвиненията на приятеля му, че се е изплашил да я заведе на бала.

— Господи, би ли искал да те видят жив с тази грамадна буца сланина?

Карълайн нямаше никога да забрави сковаващия, противен миг, в който чу да я описват така жестоко. Червена като домат, тя слезе една спирка по-рано, за да не се налага да се срещне лице в лице с него, и пое по дългия път до дома. С натежало сърце, тлъста, тя с мъка закрачи към къщи, там се заключи в спалнята, съблече се гола и се погледна в огледалото.

О, боже, каква гледка! Тлъстините й висяха отвсякъде подобно на огромни късове лой, бяла и да, приличаше на буца сланина. Облече си широката трикотажна нощница — убиец на страстта, и се мушна в леглото в пет часа, баща й и двамата братя, които пристигнаха малко след това за вечерята си, бяха изумени.

Карълайн се усмихна на спомена. Облече си пеньоара и тихо се измъкна от спалнята, със задоволство забеляза, че приятелката й Девлин все още спи на другото легло. Сега ще й донесе закуска в леглото в отплата. Ако не беше Девлин, тя никога нямаше да стигне толкова далеч.

Бързо постави парченца бекон, салам и домати на грила, достатъчно количество за един човек. Преди време би се насладила на пържени филийки за закуска. Сега грейпфрут и една филийка черен хляб я устройваха напълно. Жестоките думи и приятелството й с Девлин бяха превратната точка за нея, мислеше тя, докато чакаше закуската да стане готова. През последната година животът й определено се промени към по-добро. Ръцете й се плъзнаха по тялото. Ей богу, преди беше толкова дебела!

Надебеля преди четири години, след смъртта на майка си.

Майка й почина, когато Карълайн беше на четиринадесет години и оттогава тя бавно, постоянно и неумолимо си проправяше път през тъгата чрез ядене. Най-малкото дете, единствено момиче в семейството. Реално трима мъже доминираха в къщата — баща й Тони, учител по математика, и Деклан и Деймиън, двамата й братя. До смъртта на майка си беше доста щастлива. Стеснителна и тиха, Карълайн обожаваше жизнерадостната си, добра майка, която винаги беше до нея при нужда, която винаги изтъкваше малките й постижения и която я караше да се чувства значима и обичана. Когато на Карълайн й се появи менструацията за първи път, тя бе много горда, защото майка й каза окуражително: Сега си вече жена, момичето ми, и ние имаме нови общи неща. Карълайн почувства как пораства с три метра. Майка й се отнасяше с нея почти като с възрастен и двете се забавляваха доста. Денят, в който отидоха да купят първия й сутиен, бе изключително весел. Ева Стейси бе едра жена, а пробната в магазина — доста неустойчива. Докато Карълайн се бореше с непознатите закопчалки и презрамки, Ева се облегна на стената и пробната се разлюля несигурно. Ева и Карълайн се спогледаха, обзети от ужас, но малко след това избухнаха в смях, който можеше да се чуе в целия магазин за бельо. Продавачката въобще не намери случката за забавна. Ева обичаше центъра на града и пазаруването. Всяка събота майка и дъщеря се отправяха по магазините. В неделя ходеха на откритите пазари.

Майка й беше най-добрата й приятелка и когато почина внезапно на петдесет и една от сърдечен удар, Карълайн се почувства опустошена. Нейната скала, нейната солидна крепост си бе отишла и тя се почувства самотна, както никога досега.

Баща й, обзет от скръб, изгуби надежда за живота, когато светът се срути около него. Той бе така уловен в собствената си тъга, че не забеляза какво донесе смъртта на Ева за Карълайн. Не видя нарастващото нещастие, пълната й липса на самоувереност. Всичко, което виждаше, бе, че има добра дъщеря, която се грижи за къщата, храни него и момчетата, не ходи на танци и пиянски забави като някои от неговите ученици хулиганчета. Не му хрумна, че на нея може би й се ходи на танци от време на време, че й се иска малко собствен живот, какъвто имаха братята й. Той бе доволен, защото вечерята му се сервираше, можеше да отиде на бира в девет, после да се върне у дома и да решава кръстословицата си.

Братята й неволно взимаха пример от баща си и се отнасяха с нея сякаш е майка заместничка, очакваха да има ядене, когато са гладни, дрехите им да са изпрани и изгладени. Понякога й даваха малко пари и смятаха, че са чудесни. Не че не я обичаха; по свой собствен начин я защитаваха. Просто не мислеха за нея като за личност. За тях тя бе сестра ми Карълайн, стеснителна и дебела, понякога успяваща да ги смути пред техни приятели.

Така тихо и без да се оплаква Карълайн се грижеше за тримата мъже в семейството, поддържаше техния беден, но уютен дом в Марино чист и подреден, доколкото е възможно, ходеше на училище и се опитваше да се подготвя добре за изпитите.

За да компенсира за всичко, което й липсваше в живота, Карълайн си хапваше. Заради загубата на майка й, заради изискванията към нея, заради страданията в училище, заради всички нередности в живота й — списъкът беше безкраен. Единствената й радост бе яденето. Изяждаше огромни закуски, правеше си двойни сандвичи за обяд, добавяше бисквитки и шоколад през междучасията в училище, а у дома поглъщаше огромни порции за вечеря. Колкото по-нещастна се чувстваше, толкова повече ядеше и килограмите се трупаха. До момента, в който чу и никога не забрави обидата на Мартин О’Брайън. Тя бе най-дебелото и най-нещастното момиче на света.

Тогава се появи Девлин Дилейни и я взе под свое покровителство.

Миризмата на цвърчащ бекон извади Карълайн от унеса, тя бързо и пъргаво подреди закуската от грила в чиния, постави чинията върху подноса, на който вече бе подредила купа с овесени ядки и сок, и се запъти към спалнята. Сънената и рошава Девлин я поздрави.

Карълайн погледна със завист приятелката си, русата й коса чувствено се виеше около загорелите рамене и малките добре оформени гърди, едва покрити от хубавата нощница. Да е стройна и самоуверена като Девлин, все пак две години по-малка от нея, беше тайната мечта на Карълайн. Никога не бе преставало да я учудва, че Девлин, гадже на Деклан, се заинтересува от приятелство с дебелото, старомодно момиче, което представляваше тя преди. Благодарение на Девлин стигна толкова далеч и отслабна така много.

Деклан се запознал с нея на танците на ръгби клуба. Прибра се вкъщи напълно полудял по красивата блондинка, с която се сприятелил, и Карълайн слушаше възторжените му думи със завист. О, да бъде така желана от някого! Тази блондинка очевидно имаше всичко, което липсваше на Карълайн: красиво лице, хубава фигура, обаятелен характер. Тя почувства необичайна за нея неприязън към непознатото момиче. Когато Деклан доведе Девлин у тях, сърцето й се сви. Тя наистина беше красива! Без съмнение беше и надменна. Та нали баща й беше управител на банка и семейството й живееше във Фоксрок.

Това съвсем не отговаряше на истината. Нямаше и капчица надменност у Девлин. Карълайн просто не можеше да се стеснява пред кипящото от енергия, бъбриво момиче.

Денят, в който Карълайн дочу обидните забележки на Мартин, Деклан и Девлин отидоха на танци заедно. Девлин остана за през нощта и чу как Карълайн ридае, заровена във възглавницата си. Девлин успя мило, но неотстъпчиво да стигне до дъното на страданията на момичето, беше ужасена и реши, макар че Карълайн патетично и със зачервени очи се опита да се преструва, че въобще не я е грижа, да направи нещо за Карълайн Стейси и отношението на семейството й към нея.

Първо убеди Карълайн да се запише в „Елегантна линия“.

— Хайде, да го направим, Карълайн, чух някои от съученичките си да говорят добри неща за клуба, точно това ще ни помогне да се поддържаме във форма — тактично й говореше Девлин.

Това бе превратната точка в живота на Карълайн. Никога няма да забрави първия си час. Облякла бе трико в синьо и розово, избрано от Девлин, в което приличаше на малко слонче, и с огромна неохота се бе качила на кантара. Почервеняла, чу как Морийн, привлекателната, добродушна треньорка, каза учтиво, но твърдо, когато стрелката спря на деветдесет и два килограма:

— Е, Карълайн, всичко това… — тя хвана тлъстините й и ги щипна леко — не е полезно за теб. Ти си интелигентно, симпатично момиче и целият живот е пред теб. Започваме сега. Заедно можем да го направим.

Карълайн бе изпълнена с решимост, когато прие диетата „Бърза загуба“, книгата „Рецепта за успешно отслабване“ и членска карта, на която бе отбелязано отвратителното й тегло — деветдесет и два килограма. Целта беше да стане петдесет и три килограма и Карълайн мрачно реши, че дори това да е единственото постижение в живота й, тя ще го направи. След изпълнената с чувство за хумор, но и със здрав разум реч на Морийн — хлябът е бомба във времето, момичета и нека да загърбим годините на безсмислено ядене и да се научим да се храним правилно отново — дойде ред на упражненията, от които Карълайн се ужасяваше. Пухтеше, пъшкаше, навеждаше и огъваше тромавото си тяло и бе убедена, че всички гледат нея. Сърцето й се свиваше от ужас все повече и повече и тя си даде дума, че вече няма да идва на упражненията. Много хора се мереха, слушаха лекцията и си тръгваха да правят упражненията у дома.

— Няма да направиш подобно нещо, Карълайн Стейси — възкликна Девлин, когато Карълайн я информира за плана си след тренировката. — Вярвай ми, Каро, никой не си и мисли за теб. Всички са прекалено заети със себе си и своите упражнения, освен това някои момичета са по-дебели от теб, така че престани с тези глупости!

Тя се убеди сама в думите на Девлин още на следващата тренировка. Беше чудесно — бе се придържала стриктно към диетата „Бърза загуба“, както й бяха наредили, въпреки раздиращите я болки от глад, главоболието и постоянно къркорещия корем. Лягаше си рано, така че да не се изкушава в кухнята, и сънуваше сметанови торти, пържени картофки и домашни кифлички с много масло, мармалад и крем. Но една седмица спазва диетата и после се понесе към клуба с цели четири килограма по-лека.

Морийн бе възхитена.

— Отлично начало, Карълайн; тръгваш добре — усмихна й се тя широко, когато момичето застана на кантара и гордо видя разликата в теглото.

Девлин дойде с нея.

— И аз мога да посещавам тренировките. Имам нужда от упражненията — заяви тя весело, когато приятелката й срамежливо я попита дали ще ходи всяка седмица или не.

Карълайн бе доволна от отговора на по-младото момиче; много по-лесно е с компания, отколкото сама. Те изчакаха дългата опашка да се премери, слушаха остроумията на Морийн, а Карълайн разгледа останалите членове на групата — жени домакини, жени, които ходеха на работа, възрастни, млади и да, някои наистина бяха по-дебели от нея — и разбра, че Девлин й е казвала истината. Всички бяха прекалено заети със собственото си отслабване или наддаване, че да гледат нея, но все пак съществуваше някакво другарство, което я топлеше и я караше да се чувства както никога досега член от група. Седмиците отминаваха, тя постепенно отслабваше, като ядеше правилно за първи път от много години насам, лека-полека започна да си говори с другите жени, които идваха на тренировките, заговаряше ги сама спонтанно, а не седеше срамежливо да чака някой друг да я заговори пръв. Беше чудесно и тя наистина започна да харесва седмичните занимания.

Девлин се усмихна доволно при вида и миризмата на закуската си.

— Мила! Какво угощение. Премери ли се тази сутрин? — сънливо попита Дев, като прекъсна нейните размишления.

— Два килограма по-малко! — отговори Карълайн и се врътна от удоволствие.

Обикновено беше доста сдържана, но не можеше да не се погледне в огледалото и да види новата приятна извивка на талията, стегнатите и доста по-малки гърди. Енергично се зае с упражненията, напрягаше се до краен предел. В началото още след две минути оставаше без дъх. Сега можеше да тренира час и да е само приятно запъхтяна. Стимулираха я мисли за изражението на лицето на Онова момче при следващата им среща, въпреки че не го бе виждала много отдавна.

Следващите шест месеца пазеше диета и тренираше, но все по-стройната й фигура оставаше скрита под старите размъкнати пуловери. Девлин и Деклан, макар и все още приятели, престанаха да излизат заедно по взаимно съгласие, ала Девлин продължи да поддържа връзка с Карълайн, окуражаваше я да напредва. В замяна Карълайн помагаше на Девлин, която учеше за матура, да се справи със синус, косинус и тангенс. Беше трудно, тъй като Девлин въобще не бе впечатлена от красотата на елементарната тригонометрия.

Странно бе как се бяха сприятелили, двете бяха с твърде много различни характери и с напълно различен начин на живот. Все пак на Карълайн й се струваше, че въпреки непрекъснатите излизания и много приятели, Девлин беше мъничко самотна. Тя бе едно дете в семейството си, а Карълайн поне имаше момчетата. Те не бяха от голяма полза, но все е по-добре да има някой вкъщи, когато се прибере, отколкото да няма, както често се случваше на Девлин. Майка й и баща й изглежда винаги бяха навън.

Понякога Карълайн оставаше да пренощува у Девлин и се бе срещала с госпожа Дилейни. Тя бе грациозна, елегантна, но на Карълайн й направи впечатление, че у нея няма нищо майчинско. Не бе като нейната майка — мила, любяща и забавна. Колко приятни и весели мигове имаха Карълайн и майка й по време на седмичните набези в града, които обикновено завършваха с кино и после ресторант на О’Конъл стрийт, където двете похапваха любимото ядене на Карълайн — мешана скара с пържени картофки. Девлин и майка й не ходеха никъде заедно, факт, който изумяваше Карълайн, докато не се срещна с Лидия Дилейни.

Приятелството между двете момичета постепенно се задълбочи и Девлин сподели за проблемите с пиенето на Лидия. Понякога, когато положението у тях ставаше прекалено лошо, Девлин оставаше при Карълайн за ден-два, докато бурята отмине.

Карълайн обичаше Девлин да пренощува у тях. Тя винаги се стараеше да изчисти и подреди къщата идеално, пъхаше ризите на момчетата в гардеробите им, за да не се виждат, криеше многобройните учебници на баща си в раклата под дивана, а когато чуеше звънеца, бързо пръскаше освежител за въздух, за да прикрие тежката миризма от лулата на баща си, проникнала във всяко ъгълче и цепнатина. В сравнение с луксозното жилище на приятелката й къщата на семейство Стейси бе функционална и бедна, но Девлин сякаш никога не го забелязваше и след време Карълайн престана да се безпокои от това.

Скоро след като се сприятелиха, Карълайн стана студентка в историко-филологическия факултет в Белфилд. Първия ден хвана автобус номер десет от О’Конъл стрийт към университета и се почувства едновременно развълнувана и уплашена. Около нея седяха други студенти, бърбореха оживено и гледаха напред към новото си приключение. Защо не е като тях, помисли си отчаяна. Защо всяко ново приключение бе такава голяма травма за нея? Някои от момичетата в автобуса бяха дошли от различни кътчета на страната и се установяваха да живеят в непознати апартаменти и квартири. Как им завиждаше за свободолюбивия дух, за ентусиазма им да скъсат връзките, които ги дърпаха към дома. Ако тя трябваше да напусне сигурността на дома си, да отиде в непознат град и да се оправя сама, щеше да умре от страх, несъмнено.

Първите й седмици в университета бяха особени и обезсърчителни. В гимназията имаше график на часовете, а тук програмата бе свободна и това бе съвсем ново приключение за нея. Заедно със стотици други зайци се чудеше дали ще успее да се оправи сред обширния комплекс на Юнивърсити колидж Дъблин, където щеше да остане и да търси знанието три години.

Университетът бе известен с многобройните си студенти от различни етнически групи и националности и Карълайн седеше в ресторанта и през стъклените му стени наблюдаваше колегите си със завист, изпълнена с леко недоумение. Изненадваха я някои особени дрехи, които студентите носеха с такова чувство за неповторимост. Сигурно е чудесно, помисли тя, когато видя момиче с тъмночервени ски панталони и яркооранжева риза, да имаш такава увереност в себе си, че да носиш подобни крещящи дрехи. Гледаше оживените групички, които се събираха до таблата за обяви, и се чудеше към коя да се присъедини. Драмсъставът, както и групите по литература и история, бяха най-популярни, но тя не можеше да събере кураж и да се приближи към тях.

Дискусиите я очароваха. Представяш ли си да застанеш пред препълнен салон и да говориш свободно и убедено, по който и да е дискутиран въпрос! Това беше нейната мечта; често в претъпкания автобус към Белфилд тя си представяше как се е развихрила и изнася решаващата реч и приема с благодарност бурните ръкопляскания на публиката. Няколко пъти след лекциите отиде с колегите си да пийнат в барчето на университета. Почувства се нещастна, защото изглежда всеки познаваше някого. Музиката бе силна и неразбираема, миризмата на цигари и алкохол се пропиваше в косата и дрехите, а и сякаш не си заслужаваше да се блъска през плътно долепени тела, за да достигне до бара. На затваряне сред веселите, освободени от грижи млади хора тръгваше слухът за купон в апартамента на еди-кой си и те се преселваха към вълнуващия, малко западнал квартал Ретмайнс. Карълайн отиде на няколко такива събирания, но мисълта да се напие или дрогира, или да легне с някое момче я ужасяваше; тя винаги седеше на тръни, не успяваше да се забавлява и най-накрая престана да посещава подобни места. Така че ходеше на лекции в огромните, безлични зали, но студентският обществен живот и лудостта я отминаваха. Понякога Девлин се отчайваше от нея.

— Честна дума, Каро! Водиш робски живот. Сутрин отиваш в колежа, цял ден часове, връщаш се да сготвиш за баща ти и момчетата, после учиш цяла нощ. Пропиляваш си младостта! — раздразнено възкликваше тя. Девлин не позволяваше ученето за матурата да й попречи на нейния обществен живот.

— Ти си така различна, Дев — опитваше да се извини Карълайн. — Както и да е, татко ще припадне, ако излизам всяка вечер, освен това някой трябва да свърши домакинската работа.

— Защо точно ти? — тихо попита Девлин. Карълайн не можеше да отговори.

Към края на третата, последна година в колежа Карълайн се остави да я убедят да отиде на събиране на класа от гимназията. Фигурата й вече бе съвсем слаба, почти момчешка, на малкото й триъгълно лице изпъкваха големите кафяви очи с тъмни мигли. Девлин я замъкна да подстрижат и оформят непокорната й черна коса и фризьорката, една от най-скъпите в Дъблин, я разглежда дълго, внимателно, промърмори нещо подобно на Одри Хепбърн, спукай се от завист и тогава се впусна да я фризира.

Карълайн безмълвно наблюдаваше напълно непознатото момиче в огледалото. Наистина ли беше тя? С новата филирана прическа, която се спускаше около лицето й и правеше очите да изглеждат големи, тя придоби хлапашки и все пак изискан вид. След първоначалния шок Карълайн бе изключително доволна. Девлин превърна излизането им в истински празник. Отидоха да обядват в Уестбъри. Карълайн за първи път влизаше в луксозния хотел и докато внимателни сервитьори взимаха поръчките им, тя се облегна назад на стола и въздъхна щастливо.

— Това се казва живот, Дев! Представяш ли си да мога да се чувствам така освободена всеки ден? Ще ми хареса.

— Трябва да го правиш по-често, Каро — възрази приятелката й, искаше й се Карълайн да стане по-самоуверена и още по-важно да придобие самочувствие за собствената си значимост като личност. На Девлин й достави удоволствие да гледа как Карълайн се наслаждава на вкусните ястия. Приятелката й обикновено пазаруваше на Хенри стрийт, в другия край на града, никога не се осмеляваше да отиде на юг от река Лифи, но днес Девлин бе решена, че тя трябва да се разпусне. Ето защо я заведе в скъп фризьорски салон. Прическата й струваше тридесет лири, но си заслужаваше всяко пени. Сега щеше да я заведе да купят изключителен тоалет за събирането на класа.

— Защо се усмихваш? — невинно запита Карълайн.

— О, на нищо — небрежно отговори Девлин. — Хайде, изпивай си кафето и да тръгваме да ти купуваме рокля.

Тази вечер, облечена в прилепнала по тялото мека черна ангорска рокля, обточена с ярко кралско синьо по деколтето, за да не бъде толкова строга, Карълайн застана пред огледалото и се вторачи в отражението си с благоговение. Нямаше я вече дебелата, отпусната буца сланина отпреди три години. Вместо нея от огледалото я гледаше една дребна, стройна, елегантна, изтънчена дама. Девлин почти танцуваше из стаята от удоволствие.

— Господи, Карълайн, зашеметяваща си! Фигурата ти е толкова нежна, погледни си лицето. Бих искала да имам скули като твоите! — Тя се намръщи за миг. — Какъв срам за онзи О’Брайън Лайното, който те изостави.

— Девлин! — Карълайн винаги се шокираше от прямотата на наставничката си.

— Ами Каро, това напълно описва кретена — каза Девлин, като въобще не съжали за описанието си на момчето, което бе вързало тенекия на Карълайн през онази фатална нощ преди толкова много време. Нагласи колието изящно около красивата шия на Карълайн и продължи твърдо: — Мило момиче, ако отсега нататък те видя облечена в дрехи, различни от прилепващи по тялото ти, ще те убия! — Засмя се. — Всъщност, сладур, виж какво ще направя, за да съм сигурна, че няма да облечеш отново онези широки дънки и пуловери.

Отвори вратата на гардероба и измъкна куп от дразнещите я дрехи.

— О, почакай, Дев! Не може! Та аз нямам какво друго да обличам.

Девлин кимна сърдито.

— Е, време е да си купиш нови. Ей, богу, за какво се бъхтиш тук?

Карълайн трябваше да се съгласи, въпреки че не обичаше, когато Девлин коментираше отношението на семейството й към нея. Знаеше, че по свой собствен начин баща й я обича и разчита на нея; той просто не си бе помислил, че дъщеря му има нужда от нови дрехи. Откакто съпругата му почина, той просто не се интересуваше от нищо, а момчетата бяха прекалено заети със собствения си живот, че да се тревожат за нея. Освен това мисълта да се откаже от верните си, стари, широки дънки и пуловери предизвикваше леко присвиване в стомаха заради неясното чувство за паника. Те криеха новата й стройна фигура и тя можеше да се спотайва в тях. Все още не бе готова да изложи на показ новото си тяло. Фигурата й се бе изменила значително, но момичето както винаги нямаше никаква самоувереност.

— Слушай, Дев, имам само още два месеца до завършването. Като си намеря работа, ще си купя цял нов гардероб. Става ли?

Девлин с неохота върна обратно плячката си.

— Но ще дойда с теб — предупреди я тя, докато двете слизаха надолу да кажат довиждане. Бащата на Карълайн вдигна глава над вестника и очите му леко се ококориха.

— Много си хубава. Не закъснявай прекалено — меко я предупреди той.

— Няма — увери го тя.

На Карълайн не й се ходеше много на среща на випуска: тя въобще не бе популярна в училище, беше прекалено срамежлива и затворена, за да я забележи някой, а заради килограмите никога не бе спортувала с останалите или посещавала училищните танцови забави. Монахините се държаха мило с нея, след като майка й почина, често я питаха как се справя и как е баща й. Освен тях всичко останало в училището бе кошмар за нея и дори сега се сгърчваше от ужас при някои от спомените от училищните дни.

Едно от най-неприятните преживявания бе Денят на влюбените. Страданието да влезе в класната стая и да чуе злобния въпрос на едно ужасно момиче колко картички по случай Свети Валентин е получила беше непоносимо. Една година, отчаяна, тя си изпрати Валентинка, но дори и тогава, в последния момент куражът я напусна и тя я остави да стои на дъното на чантата, докато траеше традиционното разпитване.

Защо отиваше сега на тази среща на класа? Защо се остави Девлин да я убеди да отиде?

— Чуй ме — бе казала приятелката й. — Изглеждаш страхотно. Поеми си дълбоко дъх и влез в стаята. Кажи им, че учиш ядрена физика или нещо подобно. Накарай ги да те забележат. Лесно е!

Девлин, разбира се, нямаше никакви проблеми с подобни срещи.

Карълайн бавно се приближаваше към хотел Грешъм, където щеше да се състои тържеството, и чувстваше как цялата й самоувереност се изпарява. Пеперудки, големи колкото слонове, пърхаха в корема й. Напълно в неин стил ще е да припадне и да направи шоу, помисли тя с отвращение към себе си и спря да се погледне в една витрина.

— Изглеждаш добре — увери тя себе си.

Видя как един хулиган я зяпа, стисна чантичката си и забърза по О’Конъл стрийт. Слънцето започваше да залязва, мъглявите му розови отблясъци омекотяваха грубите фасади, осветени от неонови светлини по главната улица на столицата. Започваха да се образуват опашки пред театър Савой. Карълайн се почувства самотна, докато гледаше мъже и жени да се държат за ръце, да се смеят и разговарят, да се забавляват от рошавия уличен музикант, който свиреше весели мелодии. Карълайн продължи напред, пое си дълбоко дъх, изкачи стълбите и се намери в елегантното фоайе на хотел Грешъм. Атмосферата на изтънчена елегантност я успокои, гледаше как сервитьори с бели сака наливат кафе от сребърни чайници в чашки от китайски порцелан за дами, които изискано пиеха кафе. Улови отражението си в блестящо огледало и забеляза, че въпреки вътрешния й хаос, изглежда спокойна и сдържана. Повдигна леко брадичка, опита да накара краката си да се задвижат и влезе в залата, където щеше да се състои празненството.

Жуженето от бурни клюки проглуши ушите й, тъй като тридесет и пет жени, които не се бяха виждали три години, се опитваха да споделят всичко преживяно.

— И знаеш ли нещо друго? Беше бременна в третия месец, когато се омъжи…

— Не говориш сериозно, Валери! Та тя беше такава света вода ненапита!

Е, Вал не се бе променила, помисли си Карълайн. Все още гризе цървулите на другите. Преглътна с мъка, взе чаша вино от сервитьор, който изглеждаше отегчен, и си проправи път към другия край на стаята. Все още никой не я бе разпознал и тя бе доволна, че може само да бъде слушател.

— Не е ли кучка Памела? Представи си, да направи подобно нещо на най-добрата си приятелка. Не мога да повярвам…

Любопитството на Карълайн се възбуди! Какво бе направила Памела на Тереза? Очевидно не си говореха. Тереза беше в другия край на стаята и гърбът й демонстративно бе обърнат към бившата й най-добра приятелка. Карълайн се премести към прозореца, мина покрай друга групичка бърборещи млади жени.

— Я погледнете Диърдри! Виждали ли сте нещо подобно на нейната коса? Черните й корени се забелязват оттук. Прилича на проститутка! А чухте ли за Нуала? Ей я там до вратата. Живее с Ейлийн. Те са лесбийки! Представете си само!

Вълна на възбуда премина при последната новина.

— Имаш предвид онзи голям сноб Ейлийн Кори? Леле, чудя се как ли го възприемат в нейните интелигентни среди!

Изблик смях последва тази хаплива забележка. Карълайн се опита да потисне усмивката си. Много добре си спомняше Ейлийн Кори. Най-превзетото момиче, което като го попитат къде живее, отговаряше хладно — Дънбойн, интелигентна среда. Класът доста се хилеше на думите й, които съвсем не бяха оригинални, а взети от интервю с един ирландски писател. За Ейлийн беше характерно винаги да се опитва да направи впечатление. Значи Нуала и Ейлийн живееха заедно. Е, това не влизаше в работата на никого. Личният им живот си бе техен. Идеята за хомосексуалността им не дразнеше Карълайн, както другите се бяха раздразнили. Въпреки че беше стеснителна и затворена Карълайн притежаваше зрялост и толерантност, които я правеха най-безпристрастния човек.

— Чувам, че Мойра и Мишел са емигрирали. Честно, ако трябва да отида на още едно прощално тържество, ще се разплача — чу тя тих глас.

Карълайн се усмихна. Тихият глас бе на Ан Морел, едно от малкото момичета в класа, с които бе прекарвала известно време през деня в училище, но беше прекалено стеснителна, за да отиде да й се обади, а очевидно никой не я разпознаваше.

Значи Мойра и Мишел емигрирали. Не беше изненадващо. Поради масовата безработица това беше единствената възможност за много млади хора, в много семейства вече имаше по някой емигрант. Дори брат й Деклан бе сред хилядите кандидати за една от ценните американски визи, определени за Ирландия. Какво ще прави самата тя, ако не си намери работа… Карълайн не смееше и да си помисли. Ще трябва да получава помощи за безработна.

Глас отдясно привлече вниманието й и тя почувства стария познат ужас, когато разпозна грубия, носов глас на Рут Сондърс. Рут беше глашатаят на класа, винаги в центъра на вниманието с парливото си, саркастично остроумие, което често бе настъпвало Карълайн по мазола. Рут бе злобният й мъчител на всеки Свети Валентин. Доставяше й саркастично удоволствие да я поставя в неловко положение и за миг на Карълайн почти й се стори, че се намира пак в голямата просторна класна стая в зеления коридор на Еклис стрийт.

— Не виждам Слончето Нели, а вие? — подигравателно попита тя. — Вероятно е влязла в манастир.

Гняв обхвана Карълайн. Нещастница, стои там високомерна, със самодоволна усмивка и парадира с бременния си корем, сякаш за да каже Ето, аз имам съпруг — вижте! Как се осмелява да предположи, че единствената възможност на Карълайн е да се отдаде на религиозен живот; освен това какво лошо има в религиозния живот? Някои от монахините в католическото училище бяха най-удовлетворените и щастливи жени, които бе срещала. Много от тях имаха доста по-добро образование и бяха видели доста повече от живота и света, отколкото тя или Рут Сондърс някога ще успеят.

Карълайн си пое дълбоко дъх за успокоение и се обърна с лице към стария си мъчител.

— Струва ми се, че се е присмяла кука на крива бука — невъзмутимо провлече думите си тя. — Как си, Рут?

Ужасеното изумление, грозните червени петна, избили от смущение на пухкавото лице на другото момиче, бяха едно сладко отмъщение за Карълайн.

— Ти си… аз… аз имам предвид, че ти не може да си Карълайн Стейси — започна да заеква Рут.

— Уверявам те, че съм аз — небрежно отговори Карълайн.

По дяволите, все пак не е толкова лошо, помисли си тя, когато треперенето й поотмина.

Получи огромно задоволство, когато успя тя да смути другото момиче и реши да пренесе и у дома психологическия си триумф. След годините на страдания се почувства така добре да постави в неловко положение своя противник. Небрежно отбеляза:

— Виждам, че си се омъжила, Рут. Кога очакваш щастливото събитие?

Малките като на свинче очички заблестяха и разкриха възторженото превъзходство на омъжена жена над стара мома. Рут се изкикоти пискливо.

— О, Питър ме завладя. Нали помниш Питър?

Карълайн кимна въздържано. Питър бе толкова тих, колкото рязка и деспотична бе Рут, нямаше никакво съмнение кой е под чехъла в този брак.

— Очаквам бебето след два месеца. А ти излизаш ли с някого?

Погледите им се срещнаха през завесата на взаимния антагонизъм.

— О, да — нехайно отговори Карълайн. — Приятелят ми Марк е в Саудитска Арабия в момента. Той е ядрен физик. Може би аз самата ще се присъединя към него по-късно. Кой знае? — Тя студено се усмихна на Рут. — Аз искам да направя собствена кариера. Мисля, че е много важно за една жена да се утвърди в своята област; ти не мислиш ли така?

— О, да — като ехо отвърна Рут, самочувствието й се бе пукнало като балон.

Карълайн пресуши чашата си и я остави на близката маса. Всеки миг на болезнен глад по време на диетата й си заслужаваше заради този величествен момент на наслада. Сега можеше да напусне срещата на випуска с високо вдигната глава.

— Наистина трябва да тръгвам, имам среща с един човек след малко, беше ми приятно да срещна отново старите си познати.

Карълайн помаха безгрижно и мина бавно през тълпата, осъзнаваше, че шумът бе намалял, защото другите жадно подслушват разговора им. Тя ще бъде темата на приказките щом си тръгне, но не й пукаше. Нека си говорят! Усещаше, че е компенсирала за всичките си години, когато бе дебела и нещастна. Рут й завидя… завистта личеше в очите й, а това бе най-сладкото нещо.

С високо вдигната глава напусна залата, мина през фоайето и излезе на О’Конъл стрийт, посрещна я благословеният хладен нощен въздух.

На главната улица на Дъблин винаги цареше атмосферата на възбуда през нощта. Двойки, щастливи да са заедно, вървяха ръка за ръка или се взираха през витрините на бижутерските магазини към блестящи годежни пръстени. Карълайн мина под часовника на Клери, традиционно място за среща на влюбените, и видя няколко души да чакат любимите си. Някои дискретно поглеждаха часовниците си, бръчици на безпокойство започваха да помрачават гримираните лица. Други се бяха вторачили немигащо в сградата пред тях, сякаш бе най-пленителната, която някога са виждали. Двама шляещи се младежи подразниха момиче, което очевидно чакаше от известно време: Хей, госпойце, да не са ти вързали тенекия? Лош късмет! Бузите на девойката се обагриха в яркорозово и на Карълайн й дожаля за нея. Тя прекалено добре познаваше болката, когато приятелят не идва на уговорената среща. Младо момче безуспешно се опита да скрие големия букет цветя, който носеше. Изглеждаше доста притеснен. Типичен ирландец, помисли Карълайн мрачно, а тя никога не бе получавала цветя от мъж, независимо дали е типичен ирландец или не.

Приповдигнатото й настроение започна да се изпарява, защото отново бе изправена пред факта, че няма мъж в живота й.

Кое бе това мистериозно качество у другите момичета, което привличаше мъжете? Дори Рут със своята язвителност и очи на свинче си бе осигурила едно от знаменитите същества и парадираше с голяма златна халка на лявата ръка. С палец тя потърка меката кожа на безименния пръст, където нямаше пръстен. Понякога, за известно време, си слагаше брачната халка на майка си, за да се престори, че е омъжена жена, вдигаше пръстите си нагоре към светлината и се наслаждаваше на тежестта и усещането, която й даваше. Да е сама бе най-големият й кошмар в живота. Все още лепваха позорното клеймо на неомъжените жени. И какъв ужасен термин използваха хората. Стара мома звучеше празно и позорно. Леля й и госпожа Кенинг, съседката, все я нападаха. И кога ще ни дадеш възможност да се откъснем от работата? Или още по-лошо: Излизаш ли с някого вече? Тя сериозно обмисляше да отиде на гледачка. Девлин бе ходила и бе научила, че ще се омъжи за богаташ и ще му роди три деца. Само страхът, че може да й кажат, че никога няма да се омъжи, я възпираше. Просто си представи! Да ти кажат, че никога няма да се омъжиш. Направо ще се удави тогава…

Потрепери от студ, когато напусна завета на О’Конъл стрийт, за да хване автобуса си на кея, бризът, пронизващ както езика на Рут, се виеше около глезените й. Тя въздъхна, спря за момент да погледне към криволичещата, осветена от луната река. По моста Бат влакът на метрото лениво се виеше към Еймиънс стрийт, осветените му вагони блестяха в далечината. Надолу по реката свирката на кораб издаваше продължителни, ниски, виещи вопли и самотата прониза сърцето на Карълайн. Имаше нещо толкова меланхолично в този звук. Тръгна отново, мина покрай няколко младежи, бездушни и със стъклени погледи от лепилото, което дишаха.

— Имате ли някоя парица, госпожице?

Едно дете, на не повече от девет или десет годинки, протягаше ръка умолително. То беше слабо, опърпано и очевидно не добре хранено. В очите на момиченцето се виждаше поражението и приемането на съдбата и Карълайн засрамено се откъсна от собственото си униние. Тя поне имаше приличен дом, в който да се прибере, а това бе доста повече, отколкото други нещастници имаха. Даде на детето петдесет пенса, семейството й вероятно щеше да си помисли, че ги е изхарчила за питиета, и продължи да върви към автобусната спирка. Точно пред нея стар скитник лежеше свит пред прага на една врата, загрубялото му, сбръчкано старо лице бе придобило чертите на безнадеждното отчаяние. Очите им се срещнаха и всеки от тях разпозна самотата на другия.

Тя бързо го отмина, но не бе направила и няколко крачки, когато пръстите й напипаха петачката в джоба на сакото. Без да спре, за да размисли, се обърна назад, извървя обратно няколко крачки до мястото, където той седеше, наведе се и притисна парите в мръсната му ръка.

— Това е всичко, което имам, но ще успееш да си купиш ядене — прошепна тя, малко се страхуваше, че той бе наистина пияница. Никога през живота си Карълайн не бе говорила с човек като него.

Уморените стари очи, които имаха свое собствено достойнство, я погледнаха и старецът каза, като сливаше думите съвсем леко:

— Ти си добра девойка и аз много ти благодаря. Дано винаги да имаш покрив над главата си и някой, който да те топли.

— Благодаря. Довиждане. — Карълайн едва успя да измрънка отговора си, изправи се и продължи напред.

— Девойка с добро сърце — чу го тя да мърмори, докато ставаше и се заклатушка в посоката, откъдето тя идваше. Може би ще си купи още пиене, помисли момичето. Тъжно наблюдаваше трагичната, патетична фигура, старото палто се развяваше около глезените на скитника, докато той се загубваше по О’Конъл стрийт. Сигурно е ужасно да си бездомен, размишляваше тя, опитваше се да си представи какви обстоятелства бяха принудили възрастния мъж, чиито гърди хриптяха, да излезе на улицата. Е, тя даде на него и на просячето последните си пари и сега трябваше да отиде до вкъщи пеша. Докато вървеше по притъмнелите улици и внимаваше за пияници и вероятни крадци, с неудоволствие отбеляза, че Дъблин въпреки чара си може да бъде подъл и жесток град. Преди десетина години за едно убийство или изнасилване се говореше дни наред. Сега подобни събития бяха нещо обичайно, заемаха само колонка или две във вестниците, а кражбите и джебчийството се случваха всеки ден.

С въздишка на голямо облекчение тя стигна до познатото спокойствие на собствената им порта в Марино час по-късно.

Карълайн често се чудеше, докато вървеше към автобусната спирка всеки ден, какво ли бе станало със стария скитник. Чакаше отговори на всичките си заявления за работа, но си бе намерила временно място в едно от големите заведения за бърза закуска на О’Конъл стрийт. Всеки ден, облечена в раирана престилка в кафяво и бяло, и островърха шапка, раздаваше тонове бързи закуски на забързаните и гладни жители на столицата. В началото се чувстваше изключително неловко в раираната си униформа и шапка, но постепенно прозря, че хората дори не я виждаха, докато чакаха хамбургерите и пържените си картофки, тъй като бяха погълнати от собствените си мисли и тревоги. Често се чудеше защо се бе претрепвала да учи три години, но да има каква и да е работа беше по-добре, отколкото да няма никаква и поне не бе една от хилядите, които чакаха помощта за безработни. Ще кандидатства за курс, ако не си намери друга работа скоро, реши тя. Името й беше в папките на всички бюра по труда; някой някъде трябва да има работа за отлична студентка, която знае два европейски езика.

В деня на дипломирането Карълайн бе много горда. За първи път в живота си тя чувстваше, че е постигнала нещо и докато стоеше с шапка и мантия и чакаше да получи дипломата, забеляза как баща й и Девлин й се усмихват широко. След това дори отиде на купон, с Девлин за опашка. Хареса й до момента, в който един от колегите й започна да я сваля пиянски. Тя се отдръпна отвратена и той обяви на всеослушание, че тя е истинска фригидна Линда.

— Не обръщай внимание на това проклето копеле — строго я инструктира Девлин. — Ако беше трезвен, нямаше и думичка да чуеш от него, лицемерен боклук.

Все пак случката накара Карълайн да бъде още по-предпазлива с мъжете.