Патриша Сканлън
Градско момиче (12)

Единадесета глава

Въпреки всичко Меги свикна с Ню Йорк и се радваше на лудешкия темп на живот в града, който никога не спи. Тя хареса и светлините, и шума, и движението. Караха я да се чувства възхитително жива и част от стремителния, туптящ пулс на града. Имаше толкова много неща да се правят и толкова много места да се видят.

В началото живееше в общежитието към болницата, където работеше, а колко различен бе животът от организираната система, с която бе свикнала вкъщи. Нямаше такова нещо като да се записваш на влизане и на излизане. Никой не бляскаше с фенерче в стаята ти да види там ли си или не. Приятели, приятелки, роднини можеха да остават през нощта — накратко отнасяха се с хората като със зрели възрастни и независимият дух на Меги избуя от такова отношение. Работата в отделенията беше предимно по групи. Докторите и консултантите се отнасяха с медицинските сестри като с равни, а приносът на сестрите се считаше за толкова важен, колкото и на докторите. Животът на медицинска сестра в „Сити дженеръл“ беше предизвикателен, благодарен и изтощителен. Меги считаше, че съботните нощи в Бърза помощ в Дъблин бяха зле, но необикновено голямата вълна на травми, с които се сблъска през първата нощ със спешни случаи в Ню Йорк, беше невероятна. Самоубийства, потенциални самоубийства, полудели морфинисти, наркомани с див поглед, болни от СПИН, жертви на престъпници, нямаше край. Силите й бяха опънати до краен предел, но тя се справи и на другата сутрин си легна грохнала, но въодушевена.

След два месеца в района Мъри Хил в Източен Манхатън си взе малък апартамент в обновена сграда, даван под наем от медицинска сестра, която отиваше да работи една година в Калифорния. Беше добре според предлаганите в Ню Йорк жилища. Имаше малка, отделна кухня, отделна баня и мъничка като кутийка ниша за трапезария. Имаше изглед към река Ийст Ривър и тунела Куинс Мидтаун танъл, Меги седеше вечер на големия плетен стол и гледаше безкрайната върволица коли, които се виеха към тъмната дупка, вход на тунела, на път за Куинс и луксозните квартали на Лонг Айлънд^[1]. Тя обичаше да слуша воя на корабните сирени и тътена на двигателите на различните речни кораби, които бълваха пара нагоре-надолу по тъмната река. Наемът беше висок, но Меги смяташе, че си заслужава да се измъкне от лудешкото обкръжение на болницата. Харесваше общежитието, но да живее там означаваше никога да не се откъсва от болницата. Сега поне имаше свой апартамент, можеше да отдели служебния от личния си живот и въпреки че харесваше работата си, винаги бе много доволна след приключването на деня да вземе метрото или автобуса или, ако не е много изморена, да се разходи до жилището си с изглед към реката. То беше удобно, приятно боядисано в пастелно розово и синьо, а най-важното имаше климатик. Освен това сградата имаше вътрешна видеосистема, което от гледна точка на безопасността бе чудесно, тъй като броят на престъпленията в Ню Йорк ставаше зашеметяващ. Меги не виждаше много другите хора в блока. Мъжът в отсрещния апартамент излизаше и се връщаше в най-странни часове; вероятно работи на смени, реши тя. Момичето в апартамента до нея, Джесика, работеше в рекламна агенция на Медисън авеню и винаги я поздравяваше.

Не след дълго Меги започна да се ориентира добре. Беше почти невъзможно да се загубиш в Манхатън, а щом веднъж опозна пътната мрежа, нямаше никакви проблеми. Улиците вървяха от север на юг, прочутото Пето авеню беше разделната линия между Източен и Западен Манхатън и всички улици и булеварди се пресичаха на прави ъгли. Освен това не беше далеч от сградата на ООН; след като тя попаднеше в полезрението й, значи не бе далеч от къщи.

Реши, че ще изследва всяка частица от града. Но първо трябваше да разучи собствения си район. Откри, че само няколко пресечки по-нагоре, в сградата на ООН могат да се получат безплатни билети за общото събрание и може да се обядва в определени часове в ресторанта на делегатите, който бе с изглед към великолепни градини и Ийст ривър. Тя неведнъж се отдаваше на това удоволствие.

Докато живееше в Ню Йорк, храната придоби съвсем ново значение за Меги. Ако не изразходваше толкова много енергия в отделенията, тя наистина щеше да се върне като една много дебела дама. Опита от всичко; хотдог, понички с шоколадова глазура, ягодов кейк, яйчени рулца, патица с шамфъстък, говеждо сукияки^[2], южняшко пържено пиле, пай от тиква. Всеки ден нова наслада!

Източна петдесет и девета улица беше отправната й точка. В свободните дни напускаше апартамента, вървеше няколко пресечки до Петдесет и девета и тръгваше оттам. Понякога просто се разхождаше по нея, докато стигне до Сентръл парк или пък вървеше до Трето авеню, Лексингтън, парка или Пето авеню, определяше си един район и го разучаваше, минаваше от долната източна страна до горната западна, накъдето я отведеше настроението й. Обичаше да се скита по Медисън авеню, покрай известните Максим и Шестдесет и първа, нагоре по Шестдесет и втора улица и зяпаше витрините на луксозните бутици, пълни с дрехи на Джорджо Армани, Валентино и други първокласни модни дизайнери, за които само бе чела досега. Гледаше богатите, спокойни купувачи, които се шляеха нагоре от едната страна и надолу по другата, понякога следвани от шофьори с лимузини, чиито купета преливаха от дузини нови покупки.

Веднъж, точно пред Сакс на Пето авеню, наистина видя Джаки Онасис, зашеметяващо елегантна в сив костюм Барбъри, очите й скрити зад големи тъмни очила. Меги опита да не се зазяпва. Спомняше си посещението на президента Кенеди в Ирландия; въпреки че беше още малка по онова време, все още помнеше онзи ужасен ноемврийски ден, когато майка й, ридаеща, й съобщи за смъртта му в Далас. Шокирана, че вижда майка си да плаче, Меги се изплаши много.

— Ще дойде ли лошият човек да застреля и нас? — с безпокойство попита тя, сърцето й започваше да бие силно.

— Ааа, не, скъпа, но кажи една молитва за душата на Джон Ф. Кенеди и за горките му съпруга и дечица — отговори майка й и взе молитвената броеница.

Сега, докато наблюдаваше тази прочута жена на живо, си спомни колко очарована бе като дете от голямата книга за живота и смъртта на Президента, която имаха у дома в Уиклоу. Често при дъждовно време Меги седеше свита в големия фотьойл пред бумтящия огън и обръщаше бавно страниците, а малкото й куче Недсер кротко похъркваше до краката й. Сега си спомни тези дни и носталгията леко я жегна. Можеше да усети меката козинка на Недсер между пръстите си, можеше да чуе тихото, леко потропване на дъжда в стъклото на прозореца и да усети силния, остър аромат на борови дърва, които пращяха и пукаха в пламъците на огъня. Колко хубаво би било само още веднъж да е отново малко момиченце и да прелиства голямата черна книга със снимки на лъчезарната Джаки като Първа дама. Сега тя притежаваше огромно достойнство и Меги, осъзнавайки втренчването си в нея, сгълча себе си за лошите обноски.

В неделните следобеди обикаляше с приятели антикварните магазини в Гринуидж, поглъщаше уникалното обкръжение, което бе едно от най-вълнуващите места в Ню Йорк. Те сядаха отвън пред О’Хенри на ъгъла на Четвърта западна улица и Авенюто на Америките, пиеха бира, ядяха печени миди, подправени с чесън, и гледаха света, минаващ покрай тях. Всичко беше толкова ново, толкова вълнуващо, толкова различно от вкъщи.

Сандра и Дженифър, две от петте момичета, дошли в Америка, се преместиха в Лос Анджелис и често се опитваха да убедят Меги да отиде при тях на западния бряг и макар че тя обичаше да прекара няколко дни там, предпочиташе Ню Йорк. Ел Ей, въпреки своята спокойна атмосфера, не бе особено привлекателен за Меги, животът там й изглеждаше почти нереален.

А въпросът с наркотиците беше нещо друго. Беше ходила на купони, където кокаинът и други треви бяха съвсем свободно на разположение и да се ползват беше нещо съвсем обичайно, както пиенето на вино. Тя знаеше, че Сандра често смърка кокаин. Дженифър каза на Меги, че цялата заплата на Сандра отива за наркотици и самата Меги можеше да види как личността на колежката й се променя коренно в резултат на навика. Взимаше хапчета, за да достигне кулминация, и други, за да излезе от нея, а понякога бе толкова неадекватна, че на Меги й бе трудно да повярва, че все още не са я изгонили от работа.

Веднъж, на купон в Дъблин, от любопитство Меги бе изпушила една цигара с марихуана, после беше позеленяла и повърна. Оттогава нататък се придържаше към здравословна храна и Гинес, пренебрегвайки настояванията на другите да опита малко трева. Меги бе виждала толкова много жертви на свръхдоза, че нямаше никакво желание да експериментира. Мислеше, че Сандра е луда да се забърква с наркотици, и твърдо й го заяви, когато я хвана да смърка кокаин по време на посещението си в Лос Анджелис един уикенд. Тя беше виждала и издайническите следи от инжекции във вените, което показваше, че се боцка.

— Ти си луда, Сандра! Потърси помощ, преди да стане прекалено късно, или ще провалиш живота си! — молеше Меги другото момиче.

— Спокойно, Мег, толкова си старомодна, въобще не се забавляваш — отговори упоеното момиче и на Меги й се прииска да я удари, защото бе така глупава и безотговорна.

Шест месеца по-късно, след безумен разговор по телефона с Дженифър, тя отлетя до Ел Ей да идентифицира ужасно измършавялото тяло на Сандра в градската морга. Като плачеше почти неконтролируемо, Дженифър разказа на Меги как мъртвото момиче било уволнено от работа и бе завършило като проститутка по улиците на Ел Ей, отчаяна да поддържа необходимостта си от наркотици. Работела за един сводник от Пуерто Рико, който подхранвал пристрастеността й към хероина. В края на краищата бе получила свръхдоза и сега лежеше студена като лед в моргата.

Най-накрая пак Меги се погрижи да уреди да изпратят тялото й вкъщи, говори с разстроените родители на Сандра по телефона и се опита да ги утеши. Дженифър се съсипа в този кризисен момент, така че Меги я накара да си вземе отпуска и я заведе в Ню Йорк да постои с нея две седмици, докато момичето преодолее шока.

Пак Меги остана с Джийн, друга колежка от студентството, която бе депресирана и склонна към самоубийство заради аборт. Приятелят й казал, че ще я изостави, ако не направи аборт, и тя се решила на тази стъпка. Той все пак я напусна, не могъл да се справи с угризението й на съвестта. Меги изслуша излиянията й, накара я да се консултира с лекар и тайно се чудеше как две интелигентни момичета като Сандра и Джийн бяха допуснали такъв хаос в живота си. Животът не е само розов в Страната на неограничените възможности, размишляваше тя.

Беше се запътила надолу към болницата, малки струйки влага се стичаха по гърба й и леката й памучна тениска бе влажна, прилепена към тялото.

Средата на август, температурите се бяха качили до деветдесет градуса по Фаренхайт и тежката горещина правеше хората нервни и агресивни.

— Хайде, решавайте, госпожице! — озъби й се враждебно настроен уличен търговец, докато тя се опитваше да реши дали да си купи Космополитън или Нешънъл инкуайрър.

— Изгоря ти бушонът — сряза го тя на свой ред и реши да си купи списанието другаде.

Усмихна се на себе си — страхотно й се искаше да използва този жаргон, откакто го чу от една медицинска сестра в болницата. Несъмнено бе сразил човека. Той със сигурност изглеждаше обиден. Меги набута портмонето обратно в чантата си и реши, че е прекалено горещо да върви и дори да чака автобуса. Гмурна се във входа на метрото и бързо затрополи надолу по стълбите. Тъкмо бе стигнала до долния им край, когато кльощав чернокож младеж с див поглед се изпречи пред нея и извади ножче с автоматично изваждащо се острие, което й изглеждаше зле. Тя не знаеше, че Хосе Герео я наблюдава от момента, в който спря пред будката да си купи списание, и че със задоволство бе забелязал хубавата, тлъста пачка в портфейла й. Безгрижно неосъзнаваща, че Хосе Герео се боцка с хероин и има нужда да спечели бързо, за да подхрани пристрастеността си, Меги спря, затаила дъх, долу на стълбите в метрото. Младежът почти й се изхили, докато й нареждаше да му даде парите си.

Меги остана със зяпнала уста.

— Хайде, госпожо, кво се бавите? Искате ли да усетите ножа ми в ребрата си? — озъби й се той, а Меги стоеше като закована, все още в шок.

Господи! Всъщност я ограбваха посред бял ден и хората просто ги заобикаляха, с погледи обърнати настрани. Толкова често бе чувала за нападнати с цел грабеж, беше се грижила за подобни жертви в болницата и ето, сега се случваше на нея. Не можеше да го повярва.

— Давай парите сега! — Младежът направи заплашителен жест с автоматичното ножче.

Гняв закипя в нея. Едва ли бе на повече от шестнадесет или седемнадесет, малка отрепка! Мрачно зарови в чантата си и намери каквото търсеше. С разтреперан от яд и отвращение глас Меги размаха скалпел пред изненаданата физиономия на нападателя си.

— Слушай! Ти малък проклет дявол! В случай че не знаеш какво е това, нека да ти разясня. Това — тя бясно размаха инструмента пред него — е скалпел… много остър скалпел… който служи за отрязване на топките на копелета като тебе. Значи ако не искаш да станеш евнух, ще те посъветвам да се разкараш веднага!

Тя насочи скалпела в посока на най-ценното му притежание и той издаде вик на ужас. Божичко! Жената е мръднала; може би и тя е на тръни! Хосе Герео бързо премисли стратегията си. Имаше много други жени, които да ограбва, реши той, прибра ножа и се стопи в тълпата, като остави Меги да гледа кръвнишки след него.

Чак когато седна в клатушкащия се влак, който се търкаляше по линията на метрото, тя усети напрежението. Започна да трепери. Боже всемогъщи! Луда ли беше? Беше виждала как хора умират от прободни рани, нападнати на улицата от наркомани, толкова дрогирани, че не знаеха какво правят. Трябва да бе полудяла!

— Господи, какъв град! — измърмори тя на глас, ръцете и краката й трепереха от случилото се. Чернокожа жена на средна възраст я погледна внимателно и леко се отдръпна от нея. На Меги й се прииска да се разсмее истерично. Животът в Страната на неограничените възможности не беше само забавен и вълнуващ.