Патриша Сканлън
Градско момиче (23)

Двадесет и втора глава

Една вечер те седнаха пред стаята на бащата на Люк, докато сестрите се грижеха за него. Темата за рискованото бизнес начинание на Девлин дойде най-сетне за обсъждане. От това, което Люк й бе казал, той очевидно бе солиден бизнесмен с инстинктивен нюх за добрата възможност. Самоук, той бе напуснал училище на седемнадесет и бе тръгнал по моретата. Няколко години бе обикалял света и бе натрупал достатъчно пари, за да инвестира в земя и имоти. Отишъл в Лондон, инвестирал в няколко доходни бизнес начинания и никога не се обърнал назад. Пътуваше редовно между Лондон и Дъблин и все още притежаваше няколко имота около Дъблин.

Когато Девлин му каза за своята идея, той се заинтригува и те прекараха часове в обсъждане на проекта.

— Знаеш ли — изрече той замислено, — ти ще обслужваш богатите, диктуващи модата кръгове, но аз мисля, че трябва освен това да се погрижиш и за младите запътили се към върха жени, които цял ден се трудят усилено в офиса и имат нужда от място да се отпуснат и починат, да се поддържат във форма и други подобни. Има много такива наоколо. Нола ходеше в един клуб в Лондон през цялото време.

Коя е тази Нола, зачуди се тя. Това бе вторият път, в който я споменаваше.

— Хммм… Прав си — усмихна му се. — Това е много добра идея, Люк. Всъщност оня ден тъкмо четях статия, която казваше същото. Хотелският бизнес тъкмо започва да се занимава с тези забързани като Америкън експрес жени. Може би градът има нужда точно от това. Можем да се погрижим и за двата типа хора, а може би просто ще отворя клуб специално за жени, нещо като „Храма“ в Лондон.

Люк усети едно особено чувство на победа, докато гледаше лекия оттенък на розово да заменя ужасната бледнина от лицето на Девлин. Имаше искрица оживление в изразителните й сини очи при обсъждането на тази нейна мечта и бавно, но сигурно той започваше да си проправя път през сдържаността, зад която тя толкова успешно се криеше.

Люк никога не бе срещал жена, която да го заинтересува толкова много, както Девлин. Не можеше да го обясни. Не се шегуваше като й каза, че е толкова красива, колкото и умна. Притежаваше бърз, интелигентен ум и те с часове можеха да си говорят за бизнес, но когато темата станеше лична, тя се отдръпваше зад бариерата и старото, нещастно изражение се появяваше отново. Изпитваше силно желание да я накара да се смее, да заличи болката в очите й. Много нощи лежеше буден и се чудеше как той, светският мъж Люк Райли, може да бъде толкова обсебен от нея. За него това бе ново изживяване, и то доста тревожно. Беше възнамерявал известно време да не се обвързва с никого след скъсването на връзката си с Нола Хенлън, ръководител Личен състав на голяма лондонска строителна фирма. Упоритата, силна амбиция на Нола най-накрая разруши любовната им връзка. Не че Люк не разбираше стремежа на приятелката си да успее. Разбираше го. Той, измежду всички хора, знаеше какво е да имаш цели и амбиции и й бе давал кураж и съвети, колкото можеше, но му се струваше, че с всяка нейна стъпка нагоре по стълбицата на успеха, тя ставаше по-безмилостна и по-груба.

— В службата мислят, че съм кучка — често му се оплакваше тя така, че той я съжаляваше.

Нола притежаваше власт над хората и ликуваше от това. Можеше да прехвърля из целия Лондон служители от един клон на строителната фирма в друг, нещо, което правеше доста често, без да я е грижа, че личният живот на хората можеше да е драстично повлиян. Трябваше да се сменят жилища, да се пътува на по-дълги разстояния. За нея служителите бяха пионки на шахматната дъска, а не хора с чувства.

— Добре е за тях, държи ги нащрек, Люк — спореше тя с него, когато той й посочваше тези неща. — Ти си прекалено мек. Не зная как успяваш в бизнеса.

— Успявам — казваше той спокойно, — защото имам много верни, силно мотивирани служители, които работят здравата за мен, защото аз се грижа за тях и се отнасям към тях с уважение.

— О, млъкни — сопваше се тя.

— Ако не ти харесват мненията ми, не ме питай — рязко отговаряше Люк.

Споровете им ставаха все по-чести, Нола бе отново повишена и оставаше все по-дълго в офиса. Работата напълно доминираше през цялото време и те прекарваха все по-малко и по-малко часове заедно. Това, което го бе привлякло в началото към нея — ентусиазма й, енергията, желанието за успех — най-накрая стана причина за тяхната раздяла.

Люк притежаваше същите черти, но имаше и нежност, която на нея напълно й липсваше. Знаеше, че тяхната връзка никога няма да е приоритет номер едно за нея, докато не постигне всичко, към което се стреми в кариерата си, и той трябваше да се възхити на нейната праволинейност. Имаше много познати бизнесмени, които не бяха така праволинейни като нея. Но той самият имаше нужда от повече в тяхната връзка, отколкото тя можеше да му даде, и така те се разделиха.

Ето сега тук беше Девлин Дилейни, която не само имаше интелигентността и амбицията на Нола, но и уязвимост и състрадание, които бившата му приятелка никога нямаше да притежава. Девлин го интересуваше така, както никоя друга жена досега.

Една вечер, докато седеше в 737, който летеше напряко на Ирландско море, идеята започна да се оформя в главата на Люк. Дългият му загорял от слънцето пръст замислено потриваше тъмната брадичка, върху която вечерта бе хвърлила своите сенки. Той не забеляза възхищението в очите на привлекателната стюардеса, която му подаваше питието, само промърмори учтиво благодаря, докато факти и числа пробягваха през бързия му ум. Лека усмивка се изписа на строгите устни. Късметлийка! — помисли си стюардесата със завист и прие поражението, наблюдавайки го как вади бележник и листи от куфарчето си и започва да пише.

Състоянието на баща му нито се бе подобрило, нито се бе влошило и той просто седеше търпеливо до болничното легло и държеше тънката старческа ръка в своята. Девлин бе там, когато пристигна, седеше до баща му, тъга изпълваше очите й, докато бършеше потта от лицето на възрастния мъж. Погледите им се срещнаха и Люк почувства прилив на благодарност — и още нещо — към крехкото момиче с огромни, блестящи, синьо-зелени очи, което се усмихна, като го видя.

— Ще се видим по-късно — прошепна тя и го остави сам с баща му.

После, когато посетителите на Девлин си бяха тръгнали и нощната сестра започна да дърпа пердетата и да разнася вечерята, те седнаха в нейната стая и тя му съобщи, че ще я освободят от болницата след около седмица. Физическите й наранявания са заздравели добре, независимо от емоционалните травми.

— Ще търся заем. Мислиш ли, че ще успея? — попита тя.

Люк не каза нищо известно време, после заговори уверено:

— Ами, Девлин, от думите ти разбрах, че със сигурност имаш приемлива допълнителна гаранция, имуществото, оставено от леля ти, както и обезщетението, което ще получиш от застрахователната компания. — Той се усмихна. — Знаеш така добре, както и аз, че за бизнеса, който се надяваш да започнеш и за клиентите, които се надяваш да привлечеш, ще са ти необходими хубав централен имот и страхотно много пари, за да го оборудваш, да наемеш персонал и да го декорираш. Режийните ти разноски ще бъдат големи и честно… — Той спря, като че ли бе несигурен как да продължи.

— Продължавай.

— Не мисли, че те покровителствам, Девлин. Уверявам те, че не е така, но не зная дали имаш достатъчен опит да убедиш някой банков управител да ти даде необходимите за теб пари. Искам да кажа, ако наистина искаш да имаш най-доброто, а по мое мнение за планирания бизнес нищо, освен най-доброто, няма да свърши работа.

Девлин го погледна сериозно. Въобще не смяташе, че той я покровителства. Просто беше напълно откровен, а това бе едно от нещата, които й харесваха у него. Освен това и на нея й бе хрумнала същата идея. Люк се прокашля.

— Слушай, Девлин, знаеш ли старата поговорка Сговорна дружина планина повдига!? Мисля, че имаш чудесна бизнес идея и със сигурност ще те разбера, ако искаш да я осъществиш сама. Но ако решиш да ме приемеш за съдружник, аз имам едно място на Стивън Грийн, което би било идеално за целта.

Той се изправи, широкоплещестото му тяло бе внушително в черното си кожено яке, старателно изгладени сиви панталони обвиваха дългите му крака. До него Девлин се почувства като джудже.

— Помисли си — довърши той небрежно и излезе от стаята.

Тя го наблюдаваше как върви като пантера. Има нещо толкова солидно и вдъхващо сигурност у Люк, мислеше момичето. Колко бе сгрешила в мнението си за него при първата им среща. Вероятно заради хормоните. Умът й претегли за и против идеята. Казаното от него бе вярно и бизнес опитът му ще бъде безценен. Идеята за имот в Грийн беше съблазнителна. Точно до търговския център, който диктуваше модата в Дъблин, не можеше да не привлече богатите граждани на столицата. От неговото виждане за клуба и от собствения й опит в Лондон тя знаеше, че той е прав за количеството пари, които ще бъдат похарчени. Девлин знаеше също, че Люк няма да направи подобно предложение, ако не е сигурен, че ще потръгне. Трябва да направят най-доброто, за да допадне на тези, които ще могат да си го позволят. Трябваше да се превърне в модно място — а за това бяха необходими пари.

Тя се развълнува. Инстинктивно знаеше, че начинанието ще потръгне, и реши да приеме предложението на Люк. С нетърпение чакаше да го види на следващия ден. Девлин свикна да очаква посещенията му. Неговите идеи я вълнуваха и тя можеше да разбере как е натрупал богатството си. У него винаги личеше известно нетърпение, като че ли се мъчеше да се освободи от някаква невидима каишка и бе готов да експлодира в действие.

Когато той най-сетне се появи следващата вечер и застана на прага й, тя го съжали при вида на мрачния, напрегнат израз на лицето му. Не бе необходимо да й казва, че баща му е починал. Изписано бе по цялото му лице. Девлин преглътна с мъка. Не искаше да мисли за това, не искаше да си припомня собствената си мъка, мъка, която бе яростно потискала през последните няколко седмици. Без да каже и дума, протегна ръце към него и усети как той заравя лице в косите й. Дълго го притиска силно, сърцето я болеше за двама им, мислите й се връщаха към Лин, която никога нямаше да държи отново в прегръдките си. Мрачно и ожесточено се опитваше да се овладее, опасяваше се да освободи емоциите, които въобще не бе изразявала след тежката загуба. Не можеше да увеличи тъгата му. Ако се разплачеше сега, нямаше никога да спре. Успя да се овладее тъкмо навреме, след малко той се отдръпна от нея и съумя да се усмихне леко.

— Благодаря ти, Девлин! Помогна ми повече, отколкото можеш да разбереш… Трябва да тръгвам да уреждам погребението. Ще се видим, когато всичко приключи.

След три дни Люк влезе в отделението с три дузини червени рози. Изглеждаше уморен: изсеченото му, изпито лице сякаш бе остаряло, сивото на слепоочията бе още по-светло, но той й се усмихна топло. Девлин също се усмихна в отговор, бузите й поруменяха като прие цветята.

— За една мила, внимателна дама — отрони той тихо. — Оценявам високо това, което направи за баща ми. Благодаря!

— Няма защо, Люк. Честно, не бе необходимо да се тревожиш когато имаш толкова много други неща да вършиш сега — каза Девлин, леко смутена, но и трогната от жеста му. Тя го погледна право в очите. — Вероятно трябва да започнеш да пестиш парите си, ако ще правим бизнес заедно. Да наемаме персонал, да го оборудваме и декорираме, ще са ти необходими много, много пари!

Сините очи на Девлин блестяха дяволито.

Широка усмивка заля лицето на Люк, когато възприе думите й. Усети как адреналинът се раздвижва из тялото му, както ставаше винаги при всяко ново начинание. Знаеше, че залагат на печеливша карта. Може би и ще успее да накара Девлин да го харесва, така както той харесваше нея. Знаеше, че ще е дълъг и бавен процес. Тя е била наранена, лошо наранена от някого или нещо. Люк изправи широките си рамене. Никога не се бе отдръпвал от предизвикателствата, а тя бе най-голямото предизвикателство, с което някога се бе срещал. Нямаше да прибързва все пак. Пресегна се за куфарчето си и каза отривисто:

— Недей само да седиш и да се усмихваш, госпожице, имаме много работа да вършим! — Подаде й химикалка и няколко бели листа и продължи усмихнато: — Да се заемаме с бизнеса, съдружнико!