Патриша Сканлън
Градско момиче (18)

Седемнадесета глава

Докато Девлин стоеше на палубата на леко полюшващия се кораб, който плаваше към Дъблин, а слънчевите лъчи рисуваха по ранното утринно небе, тя почувства странна смесица от емоции. Сякаш преди цяла вечност бе пътувала в обратната посока, много по-незряла, много по-егоцентрична от днес. Днес всичко бе насочено към спящото дете в ръцете й. Погледна усмихната към главицата с бяла шапка. Явно морето понасяше на дъщеря й, тя спа през цялото пътуване.

Корабът се плъзна спокойно покрай смарагдовозеления и бледоморав, покрит с пирен, нос Хоут. В далечината можеше да види характерните, двойни, в червено и бяло комини на фона на ясното, ранно утринно небе. Сърцето й леко, особено трепна, когато завиха към Дъблинския залив и величествено преминаха покрай фаровете Пулбег и Норт Бул, които пазеха входовете към река Лифи. После продължиха нагоре, между Саут Уол и Бул Уол, простиращи се като две дълги, приветстващи ги ръце, които ги приближаваха към целта им. Прибираше се у дома, в родния си град със своята дъщеричка, град, който въпреки леко повехналата атмосфера, престъпността и грозотата, винаги подръпваше най-нежните струни на онези, които го напускаха.

Вдигна глава да улови нежния, наситен със сол бриз и дълбоко вдъхна от родния въздух. Кейт стоеше на кея, за да ги посрещне, една спокойна и възхитена Кейт, доволна да ги види тях двете на родна земя. Тя моли Девлин да дойде и да живее с нея, но племенницата й бе непреклонна. Щеше да остане с Кейт, докато си намери апартамент в Дъблин, но бе решена да стъпи здраво на краката си. Няма да е честно да направи от леля си мишена за необосновани клюки в селото и освен това нямаше намерение да я товари с повече проблеми. Ей богу, Кейт бе изтърпяла достатъчно трудности, докато гледаше съпруга си по време на дългото му и фатално боледуване.

Не! — помисли си тя бързо. Трябва да приеме отговорността за своя живот и този на Лин. Все пак на първо място нейната безотговорност и егоизмът й създадоха проблемите й. Кейт не я притисна; имаше достатъчно време. Поне любимата й племенница си бе у дома, където можеше да я посещава от време на време. Сърцето й се радваше да види силата на характера и новата, така очевидна зрялост на Девлин. Преди това тя бе мило, но незряло момиче, малко себелюбиво, свикнало винаги да постига своето. Сега Кейт видя една непоколебима и замислена млада жена, готова да си пробива сама път в живота. Девлин и Лин щяха да останат във фермата седмица или две, преди да се установят в града. Те двете се нуждаеха точно от свежия, здравословен бриз на Рослар, за да изчезне този изпит и блед вид на лицата им. След като веднъж бе взела решение за нещо, Кейт не си променяше мнението и всъщност Девлин беше доволна, че не трябва веднага да се справя със задачата да си намери жилище.

Девлин все още не беше казала на баща си за плановете си да се върне у дома. Ще изчака, докато се установи някъде, и после ще му звънне. Засега тя просто бе доволна да се предаде на прелестното глезене на Кейт. Какво блаженство бе да се събуди в удобното легло на леля си, където спеше, заровена в меките пухени възглавници, върху снежнобели чаршафи ухаещи на лавандула, с екстравагантно протегнати ръце и крака. Толкова различно от малкия й диван в Лондон. Лин също бе спала добре, рядък случай. Трябва да е от морския въздух, с благодарност размишляваше майка й, подавайки глава от прозореца и вдишвайки дълбоко от този богат, с дъх на море въздух.

Докато гледаше към панорамата от синьо небе, зелено поле и зеленикавосиня вода, Девлин за първи път от началото на бременността си се почувства наистина отпусната. Наблюдаваше как един ферибот прави изящна широка дъга в залива под нея, докато се приготвяше да акостира на кея. Като дете нейното огромно удоволствие бе да гледа корабите, които идваха и си отиваха. Голямата й награда бе да й позволят да остане, докато светлините се появят в нощта, когато великолепната извивка на кея и виадукта заблестяваха магически като искряща, ослепителна огърлица в кадифената нощ. Светлините на Уексфорд започваха да блещукат през залива, закъснял влак изтрополяваше недалеч, подобно на огромна светулка, която хвърля сенки от осветените си вагони върху леко полюляващите се храсти покрай железопътната линия, пресичаща фермата на Кейт.

След това вълшебният миг: две печални изсвирвания от сирените на кораба, избълване на дим и корабът се отдалечаваше от кея, с всичките му заблестели светлини приличаше на една плаваща коледна елха. Малката Девлин гледаше, докато и последната светлина биваше погълната от нощта. Последният й спомен обикновено бе как вече с натежали очи Кейт я завива, целува я и я гушва, което й помагаше да заспи с усмивка.

Дори сега, вече възрастен човек, вълшебството беше все още там. Тя бе наблюдавала кораба, преди да си легне, гледала бе широкия жълт лъч на фара Тъскар ритмично да обикаля небето и морето и дори докато си лежеше, неговият лъч все още леко галеше картината на Дева Мария, която висеше над леглото й, на всеки шестдесет секунди. Заспа с мисли за времето, когато Лин ще е достатъчно голяма, за да бъде омагьосана като нея.

Някои неща не се променят никога, помисли тя щастливо на следващата сутрин, докато вдишваше незамърсения от смог въздух. Спа добре и сега се чувстваше готова за всичко. От прозореца на спалнята си можеше да види как мъжете събират сено. По-късно ще заведе Лин на полето за първата й среща със селските околности.

Съблазнителният аромат на цвъртящ бекон се разнесе нагоре по стълбите и Девлин нямаше нужда от втора покана. Не след дълго се нахвърли върху закуската от тънки резенчета бекон, наденица, кървавица и лебервурст, домати и пресни гъби, както и върху хрупкавия, домашен, черен хляб, намазан с пълномаслено масло. По дяволите холестерола, помисли тя — сякаш беше умряла и пристигнала в рая.

Прекараха две идилични седмици, правейки дълги разходки по лъкатушещите, криволичещи пътеки или долу по брега, Дев играеше с дъщеричката си, която гукаше от удоволствие, когато пенливата, прииждаща вълна мокреше крачетата й. Девлин прекарваше часове, загледана в бебето си. Все още й беше трудно да повярва, че това малко, извиващо се вързопче енергия е част от тялото й, нейна собствена кръв и плът. Миниатюрните пръстчета сграбчваха пръстите на Девлин по време на храненето и веднъж, докато си мислеше за Лидия, Девлин почувства как съжалението взима връх над горчивината. Може би ако Лидия беше държала в ръцете си собствено дете тя щеше да бъде различна жена.

Прекалено скоро стана време да се изправи отново пред реалността. Тя взе влака до Дъблин, като остави бебето на грижите на леля си. С доста смесени чувства отиде до съответната служба за социални помощи и обясни, че е самотна майка без средства и жилище. Попълни необходимите формуляри и се почувства напълно заклеймена. Дамгосана. Поруменяла, тя напусна сградата, усещаше се почти плаха. Момичето зад гишето бе много приятно наистина, но попълването на формуляра, с който трябваше да поиска майчинските помощи почти съсипа душата й.

Девлин знаеше, че много хора, включително една много известна дама политик, вярваха, че момичетата забременяват нарочно, за да получат тези помощи. Това мнение бе често пускано по радиото с надменен, уверен в правотата си тон. Колко самодоволни бяха, колко укорителни!

Девлин вече знаеше при попълването на формуляра, че никога отново няма да съди хората. Не хвърляй първия камък щеше да бъде нейно мото до края на живота й.

От службата за социални грижи я препратиха към общежитие за самотни майки и я осведомиха, че ако остане там известно време, доста бързо ще получи жилище от общината. Тя отиде на посочения адрес, уреди всичко, върна се в Рослар и взе Лин. Настаниха се там на следващата вечер. Няколко пъти през немногото седмици, които прекара в общежитието й се искаше да преглътне гордостта си и да приеме предложението на Кейт. Въпреки че строеното безразборно старо общежитие бе чисто и функционално, липсата на уединение и учрежденската атмосфера почти влудяваха Девлин. За да избяга, тя ставаше рано, хранеше и обличаше себе си и бебето и се разхождаше през целия ден, кърмеше Лин в умивалните на хотелите, когато бе необходимо. Не се бе свързала с Карълайн или Меги, предпочиташе да изчака, докато се установи някъде, защото в сърцето и душата си знаеше, че Меги ще настои да остане при тях, а тя може да няма сила на волята да откаже. Ако остане при Меги, ще е необходимо повече време, за да получи жилище, защото вече няма да се счита за бездомна.

Един следобед Девлин буташе количката по любимите си от ученичество места, Крафтън стрийт и Уиклоу стрийт, и почти се блъсна в млада жена, идваща насреща. Другото момиче бе толкова заето в разговора с приятелката си, че не гледаше къде върви.

— За бога! Не може ли да гледате къде ходите!

Нещо смътно познато имаше в резкия, превзет глас и Девлин овладя язвителния отговор, който й беше на езика. Не може да бъде! Вярно бе! О, господи, защо тя, измежду всички хора?

Инстинктивно Девлин пъхна лявата си ръка в джоба на якето. Никога не бе могла да понася Жералдин Райън, която бе толкова превзета, че пишеше името си с Ж, а не с Дж. Шумно, нахакано, прекалено самоуверено момиче с ограничен интелект, без съмнение съученичката, която не се ползваше с одобрението на останалите. Въпреки че дрехите й бяха безумно скъпи, Жералдин нямаше абсолютно никакъв стил. Девлин понякога се бе чудила дали момичето не е далтонистка. Тяхната групичка доста се бе кикотила при появяването й в най-невъзможни цветови комбинации. Падаше си по мохерите и вероятно имаше около двадесет разноцветни пуловера, с които бе зашеметяваща. Веднъж, когато Жералдин обяви високо, че ще си купува скъп бански за предстоящата си ваканция в Гърция, Джинет, приятелка и съученичка на Девлин, измърмори язвително Без съмнение мохерен! и Девлин избухна в необуздан смях.

Тя бе руса при последната им среща, а сега косата й имаше един особен червеникавооранжев оттенък, заради който Девлин не я бе разпознала веднага. Какво ще каже Девлин за Лин? Откакто беше забременяла, това бе първата среща с някой познат. Не трябваше ли да остане в Лондон в края на краищата, за да си спести този вид болка? Всички тези мисли преминаха през ума й, докато се взираше в суровото, силно гримирано лице на другото момиче.

Погледът на Жералдин мина право през Девлин! Сякаш тя не съществуваше. Извинете! — каза рязко, минавайки покрай нея, и отново се впусна в красноречието си.

Девлин остана с отворена уста. Не я беше познала! Кисела усмивка мина по устните й. Цялото й сърцебиене бе за нищо. Девлин, обута в дънки, с коса вързана назад на конска опашка, не приличаше на облечената в скъпи, модни дрехи Девлин, която бе ходила на училище заедно с Жералдин. Тя се бе променила… Жералдин не беше…

— Както казах на Александра, аз съм изправена пред вземането на решения за линията на действие, които ще повлияят… — долетя по вятъра до Девлин и тя не можа да не се усмихне. Същата стара Жералдин, същите стари глупости, аз… аз… аз… винаги аз. Гледаше как другото момиче със своята виненочервена тафтена блуза и жълтеникава пола минава през светите порти на Браун Томас. Девлин забеляза, че носи сватбена халка. От високото, кльощаво, тъмнокосо момче, с което излизаше преди ли беше? Остроумците на класа ги бяха кръстили Уорзъл Гамидж и Сали и това им подхождаше!