Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
City Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Патриша Сканлън

Заглавие: Градско момиче

Преводач: Ваня Кацарска

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД

ISBN: 954-701-116-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/923

История

  1. — Добавяне

II
Историята на Девлин

Петнадесета глава

Девлин наблюдаваше как нейната двегодишната дъщеричка спи в ръцете й, дългите черни мигли хвърляха сянка върху малките розови бузки, ореолът от красиви златисти къдрици бе мек и копринен до загорялата ръка на майката. За първи път от месеци насам бебето изглеждаше така добре и здраво.

Седмицата, прекарана в Рослар, премахна от лицата на майката и на детето измъчената, нездрава бледнина, наследство от живота им в панелния блок. На Девлин й се искаше яростно да разцелува бебето, това малко ценно вързопче, донесло й толкова много тревоги и радости. Със съжаление реши да не я буди. Лин беше доста буйно дете, когато е будна, а те имаха още доста да пътуват.

Улови погледа на Кейт в огледалото и се усмихна. Ако не бе леля й, тя никога нямаше да се измъкне от блатото на лишения и депресия, в което бе затънала. За първи път през последните три години бремето на грижите се смъкна от плещите й и тя потъна в удобната черна седалка на голямото пежо, почивайки си под топлите слънчеви лъчи. Пътуваха към Уексфорд, към нов живот, здравословен живот сред богатия морски въздух, където дробовете на дъщеря й, източник на безпокойства, когато живееха в Белимън, нямаше да са засегнати от градския, изпълнен със смог въздух или от нездравословната отоплителна система, с която трябваше да живеят във високия си панелен апартамент.

Разбира се, не само трудности имаше в Белимън, нали там Девлин намери много добри приятели и, още по-важно, откри резерви в себе си и сила на характера, които не подозираше, че притежава. В Белимън тя остави завинаги последните частици безгрижно детство. В Белимън Девлин Дилейни се превърна в силна, решителна жена и сега поемаше отново, за да създаде нов живот за себе си.

Облекчение бе да напусне родния си град, въпреки че изпитваше болка при мисълта да се раздели с Карълайн и Меги. Какви приятелки доказаха, че са те; оказваха й пълна подкрепа, изваждаха я от черните депресиращи настроения, които понякога я обгръщаха; въпреки че в живота й тогава имаше не само мрак. Съществуваха и страхотни моменти на забавления и смях, боричкане, гъделичкане, сърдечен смях също както в старите дни. Приятелките бяха толкова важни; голямото приятелство бе нещо, което трябва да се отглежда и цени. Девлин знаеше, че в лицето на Карълайн и Меги имаше най-добро приятелство. Времето и тревогите го бяха доказвали неведнъж. Те не се изнизаха, когато се появиха трудностите. Бяха точно до нея и винаги ще бъдат, приемаха я такава, каквато беше. С тях нямаше бариери. Но освен Карълайн и Меги, нищо друго не я задържаше в Дъблин — въобще нищо.

Милите се изнизваха, отдалечаваха я от града и стария живот, мислите й блуждаеха назад, през изминалите три години. Три години на натрупване на опит, несъмнено. Усмихната, тя си спомни първите месеци на своята бременност и как по една чиста случайност си намери работа в първокласен здравен център в Кенсингтън. Вероятно отчаянието й бе дало такъв кураж.

Усмихна се широко, като си спомни как стана.

 

 

След като напусна клиниката за аборти, Девлин си повика такси, запази си стая в Лондонската Тара, изяде една огромна закуска и отиде да пазарува. В Кенсингтън имаше фантастични магазини и бутици, на Девлин не й отне много време да си избере шикозен бял ленен костюм. Полата беше права, а добре ушитото сако бе с малки подплънки на раменете и три четвърти ръкави. Нямаше нужда да облича нещо под сакото и то красиво подчертаваше тена й. Чифт бели високи обувки, чантичка, нейната златна верижка на врата, малко парфюм — и бе готова. От огледалото я гледаше една изискана жена. Направи си прическа във фризьорския салон на хотела и знаеше, без всякаква суета, че изглежда съвършено облечена и изтънчена… точно подходящия човек за работата на администратор в Кепитъл, най-хубавия център за здраве и фитнес в Лондон.

Беше видяла обявата за работа в едно списание за здравето, което прегледа в клиниката, и реши, че ще я устрои напълно, докато се роди бебето.

— Не е необходимо да интервюирате други; аз съм точно човека, когото търсите — информира тя слисания началник на отдел Личен състав, с когото бе поискала да се срещне без предварително уговорена среща. Изброи внушителните си квалификации за работата и даде името на Колин за препоръки.

Помоли жената да й позвъни в „Тара“ с решението си и прекара следващия ден, седнала до телефона, поболяла се от нервно напрежение, освен това неловко осъзнаваше, че отсядането в първокласен хотел и похарчването на голяма сума пари за скъпия й костюм са направили голяма дупка във финансите й.

Почти бе изгубила надежда някой да й се обади, когато телефонът иззвъня и госпожа Арнолт, управителката на здравния център, й каза величествено, че ще се радват да я назначат след получаване на препоръките й.

Размекната от облекчение, Девлин позвъни на Колин и му каза, че напуска и единственото нещо, което очаква или иска от него, е заслужената добра препоръка.

Той хладно я попита за адреса, на който да я изпрати. Въобще не спомена бременността или аборта и Девлин бе също толкова спокойна и студена като него. Колко малко почтеност имаше в него… Той беше безкрайно егоистичен, безкрайно плосък човек и тя се бе излъгала да мисли, че е влюбена в него! Е, това беше един епизод в нейния живот, дал й урок, и тя няма да направи същата грешка отново.

Две седмици по-късно Девлин, заобиколена от хладни мраморни стени, седеше на администрацията на луксозния център Кепитъл. Наистина беше първокласен: само много богатите можеха да си позволят разнообразните съоръжения за здравето, красотата и отслабването. Имаше собствен фризьорски салон, терапевти по красотата, диетолози, инструктори по аеробика и здравни служители. Много хора от чужбина, докато бяха в Лондон, идваха да се възползват от услугите му и тя разпозна няколко известни личности, които се записваха, за да ги поглезят и удовлетворят капризите им.

Тази приятна работа отговаряше на открития й характер, а спокойната обстановка й помогна да облекчи леко разнебитените й нерви. За щастие успя да си намери жилище недалеч от работното място на сравнително разумна цена. Заплатата й беше отлична, но тя спестяваше по-голямата част от нея, защото само след няколко месеца щеше да има да храни още едно гърло.

В периода между получаването и започването на работата Девлин се върна у дома. Когато Лидия откри, че в края на краищата тя не е направила аборт и възнамерява да задържи бебето и да живее в Лондон, последва страхотен скандал.

— Защо ще го задържаш? Добре, роди бебето в Лондон, но, за бога, дете, дай го за осиновяване!

— Не искам да го дам за осиновяване! — развика се Девлин, стигнала на края на търпението си. — Не искам то да има моята съдба, да се чуди кои са истинските му майка и баща, да се чувства виновно, както съм аз сега, защото не съм ваша и чувствам, че съм излъгала надеждите ви.

Девлин беше почервеняла от емоциите, ръцете й бяха здраво стиснати в юмруци.

— За бога! Не повишавай глас, Девлин, цялата улица ще те чуе — сряза я Лидия.

— Да вървят по дяволите съседите, чуваш ли ме? Майната му на това какво мислят съседите! Да вървят в ада, хич не ми пука! — Девлин крещеше вече, а вътре в нея горчивината и възмущението се бореха с обидата и отчаянието.

— Девлин Дилейни!

Възклицанието на майка й дойде едновременно с бързия рязък шамар по бузата на Девлин.

— Ооо! — гласът на Девлин се превърна в слисан шепот.

— Няма да слушам този мръсен език в къщата си, госпожице! Това ли е благодарността към баща ти и мен, след всичко, което направихме за теб? От нищо не си била лишавана, Девлин, от нищо!

— Тук грешиш, мамо. — Девлин вече беше спокойна. Знаеше, че е безсмислено да спори с Лидия. Мирогледът на майка й беше толкова тесен, че не можеше да види отвъд границите на какво ще кажат хората и клюките за нейната бременност.

Две ярки петна се появиха на бузите на Лидия.

— Какво, за бога, говориш? Погледни стандарта на живот, с който си израснала. Джери ти купи кола за осемнадесетия ти рожден ден. Ходила си на почивки в чужбина, получи най-доброто образование. Какво още можеш да искаш?

Девлин погледна към елегантната жена, която стоеше пред нея, идеално гримираното й лице беше с объркано и ядосано изражение. В гласа на младото момиче нямаше острота, само изпълнена с копнеж тъга, когато каза тихо:

— Исках някой да ме обича. Исках майка, която да ме целува и гуши и да ме кара да се чувствам специална. Аз ще направя това за детето си.

Очите на Лидия станаха неуверени. След това се обърна и тръгна към вратата на салона. Изрече сковано:

— Не съм такава жена, Девлин, направих най-доброто, което можах. И ако задържиш детето, ще живее ли то само от целувки и милувки? В живота са необходими много повече неща. То трябва да бъде хранено и обличано. Какво ще му кажеш, когато попита за баща си? Как мислиш, че ще му осигуриш такъв живот, какъвто ти получи? Винаги си била вироглава, винаги ще бъдеш. Аз просто си измивам ръцете от цялата работа. — Тя хвърли на Девлин един особен поглед. — Същата като твоята майка си, ако това може да ти е някакво успокоение — заяви Лидия, преди да напусне стаята.

Девлин седеше в подредения с вкус салон в оранжево-розово и кремаво. Значи това беше то! Лидия си измиваше ръцете от цялата работа. Няма смисъл да оставам тук, реши тя мрачно. С решително стиснати устни затвори входната врата зад себе си и потегли към Сендимаунт. Звънна на баща си и се уговориха да обядват заедно, като по време на обяда тя тихо му каза за плановете си.

— Моля те, остани в Дъблин, ще те подкрепям, миличка — умоляваше я той.

— Не мога, тате. Аз сама трябва да стъпя на краката си. Не се притеснявай — знаеш, че ще използвам възможно най-добре предоставилите ми се възможности, освен това мисля, че Лондон наистина ще ми хареса.

Горкият Джери! Той бе притиснат между Лидия и нея самата, искаше да направи най-доброто и за двете. Накара я да му обещае, че ще поддържа връзка с него, после бързо написа чек и го подаде.

— Не мога да го взема, тате! — започна да протестира Девлин, изумена от сумата. Три хиляди лири.

— Можеш и ще го направиш. — Тонът на Джери беше съвсем твърд. — Един баща може да даде на дъщеря си каквото си поиска, не желая да ти липсват пари, миличка. Радвам се, че си решила да задържиш бебето. Надявам се то да ти донесе толкова много радост, колкото ти на мен.

— О, тате! — Девлин не можеше да говори. Буцата в гърлото й беше голяма колкото топка за тенис. Той я прегърна силно, след това тръгна обратно за банката и Девлин вече не се чувстваше толкова самотна.

Карълайн също посрещна вестта, че Девлин ще задържи бебето, с изключително облекчение.

— Постъпваш правилно, Девлин. Зная, че е така. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

— Не зная. Надявам се, Каро. Малко ме е страх — призна си Девлин.

Пред Карълайн не трябваше да надява маската на смелостта, както пред баща си. Сега, след като беше изгорила мостовете след себе си, започваше да се чувства много уязвима.

— Ти никога не се страхуваш от нищо, Девлин! — решително заяви Карълайн, но прегръдката й беше по-топла, а бузите й бяха влажни.

Девлин продаде колата и стереото си, опакова дрехите, книгите и най-любимите си вещи, организира полета до Лондон и нямаше нито минута да мисли за бъдещето си — което беше по-добре. Тя пристигна на летище Хийтроу в събота вечер, отиде в апартамента, направи си чаша чай и легна веднага. Започваше работа на другия ден в девет часа.

Не беше съобщила на работодателите си, че е бременна, и се безпокоеше, че ако научат, може да я помолят да напусне. Успокояваше се, че скоро ще настъпи зима и ще носи големи дебели пуловери, които ще скрият състоянието й. Бременността й отиваше: тя цъфтеше и сияеше, кожата и очите й бяха ясни и бляскави, косата й блестеше от здраве. Госпожа Арнолт й каза един ден, че е отлична реклама за центъра и че те са много доволни от нея. Девлин беше възхитена. Работата винаги я отвличаше от проблемите и помагаше да облекчи ужасната самота, която изпитваше. Лондон беше толкова голям и безличен, но пък всеки град бе такъв, така че тя реши да действа позитивно и да направи нещо по въпроса. Може да й потрябват приятели, когато дойде време да ражда.

Беше се записала на вечерен бизнес курс и постепенно, след като първоначалната й стеснителност се изпари, тя се сприятели с Дорийн, жизнерадостно, открито, изразително момиче от Западна Индия. Дорийн не могла да си позволи да отиде в колеж след завършване на гимназията, но беше решена да продължи образованието си. Работеше в пътническа агенция и се бе записала на курса с идеята да започне свой собствен бизнес. Решителността и амбициозността й изненадаха Девлин. Тя самата не се бе записала на курса с някакъв поглед към бъдещето; записа се, защото звучеше интересно, времето за провеждане на часовете беше подходящо за нея и искаше да се среща с хора, но докато научаваше все повече и слушаше Дорийн, у нея започнаха да се оформят идеи за започване на свой собствен бизнес в бъдещето. В края на краищата тя имаше дете да гледа, така че трябваше да помисли за това.

След около три месеца Дорийн спомена, че съквартирантката й я напуска, защото ще се омъжва, и попита Девлин дали иска да се премести при нея. Девлин бе изпълнена с трепет. Да живее сама в непознатия, шумен, вълнуващ град бе самотно и тъй като спестяваше усърдно, не излизаше често, освен понякога на вечеря с някои от колежките си от работа, с които се бе сприятелила.

Дорийн единствена знаеше за бременността й и фактът, че все пак й предложи да й стане съквартирантка, значеше много за Девлин. Самоуважението й, което напоследък бе доста посмачкано, започна да се възвръща и докато бебето риташе здравата в малко понадулия й се корем, тя дори започна да очаква с нетърпение раждането. Понякога говореше на детето в нея, ръцете й нежно галеха издутия корем. Дотук имаше късмет. С умело обличане успяваше да скрие наедряващата си фигура, но това нямаше да е възможно още дълго.

Девлин реши да каже на госпожа Арнолт. В края на краищата те бяха много добри към нея и тя смяташе, че не е честно да измами доверието им. Знаеше, че по закон има право да запази работата си, независимо от бременността, но не искаше да остане, ако по този начин създава проблеми за центъра. Управителката беше изненадана и внимателно погледна фигурата на Девлин.

— Е, скъпа, радвам се, че ми съобщи. Нека да си помисля — каза мило тя и Девлин прекара деня и нощта в напрежение, чакайки решението й.

На следната сутрин й се обадиха от офиса на госпожа Арнолт, която я молеше да намине при нея. Ръцете й бяха влажни от пот, когато седна пред бюрото на управителката, но се опитваше да изглежда спокойна. Госпожа Арнолт й се усмихна успокоително.

— Успокой се, Девлин! Не трябва да се безпокоиш. Решихме да те задържим. Все пак работата ти е отлична и нашите клиенти те харесват. Докато вършиш добре работата си, обличаш се елегантно и изглеждаш чудесно, няма причина да те освобождаваме. — Тя погледна момичето право в очите. — Само едно нещо, скъпа. Съжалявам, че трябва да те помоля за това, но би ли носила халка на пръста си? Може би и на теб ще ти е по-лесно.

Девлин се изчерви, поруменя от смущение. Безмълвно кимна с глава, напусна офиса, като проклинаше Колин, но преди всичко проклинаше себе си, че си бе позволила да попадне в настоящето положение. Колко глупава и неразумна е била…

Е, бе направила една голяма грешка в живота си и ще бъде изключително внимателна да не направи друга. Поне не ме уволняват, помисли тя. Перспективата за заплатата й помогна да преглътне горчивия хап на унижението.

На Коледа беше най-зле. Дорийн я покани у тях, но Девлин не искаше да се натрапва и реши да остане в апартамента си. Баща й се обади, покани я да отиде в Дъблин и да се настани в хотел за негова сметка. Очевидно Лидия беше решена да не я допуска вкъщи. Девлин съвсем не бе изненадана, че страхът на майка й от какво ще кажат съседите засенчваше всички други съображения. Тя изпитваше съжаление към баща си, разкъсван между любовта си към нея и любовта към съпругата си. Внимателно отказа предложението и се потопи в дълбините на депресията.

Сълзи щипеха бузите й в лютия вятър, докато вървеше към апартамента си. Навсякъде около нея имаше признаци на празничния сезон, но тя извръщаше очи от пъстро украсените магазини, вълшебните, ярко осветени елхи. Трудно бе да не обръща внимание на създаващата коледно настроение музика, която подръпваше струните на душата й и носеше спомени за по-щастливи, минали Коледи, когато всичките й грижи бяха кой ще я заведе на новогодишния бал и коя рокля ще предизвика най-голяма сензация.

В деня преди коледната вечер се обади Карълайн, покани я да отиде и да остане със семейството й. Девлин бе трогната. Карълайн винаги бе до нея по своя тих, скромен начин. Отново отказа, но си поговориха известно време и след края на разговора Дев вече не се чувстваше толкова самотна. Приятелката й каза за предстоящия си годеж и Девлин се опита да внесе малко ентусиазъм в гласа си, когато я поздрави. Не можеше да разбере защо Ричард не й допада, но единствено щастието на Карълайн имаше значение, а само бог знае, че всичко, което Карълайн някога бе желала, бе да се омъжи.

Когато се прибра у дома си, там я чакаше голям колет и писмо с марка за въздушна поща от Саудитска Арабия. Възторжено разкъса хартията и откри голям пухкав халат и подхождащи чехли в красив нюанс на розовото. Шишенце с любимия й парфюм изпадна от ръкава и очите на Девлин се напълниха със сълзи от добротата на Меги. Писмото на приятелката й беше мило и окуражително и Девлин отново не можа да предотврати надигането на буца в гърлото си.

Господи, превръщам се направо в ревла, сгълча тя себе си, докато пробваше халата. Току-що отново бе започнал да вали сняг и тя гледаше как снежинките се въртят напред-назад, премахваха цялата видимост, налагаха властта си върху пейзажа. Само да можеше да изтрие миналото с лекота и да започне наново, колко лесен би бил животът тогава… Потрепервайки, тя запали газовата печка и си направи чай с препечени филийки. Беше си напазарувала за три дни и възнамеряваше да не пристъпва отвън прага на вратата през останалата част от седмицата. Колкото по-скоро свърши Коледа, толкова по-добре. Успокои се с мисълта, че вече не е в самотната си гарсониера на първия етаж. Апартаментът, в който живееше с Дорийн, беше малък и компактен, но много уютен и светъл. Взе непоколебимото решение да приеме тези няколко дни като че ли са обикновен уикенд и да се опита да забрави впилата се като пиявица на раменете й депресия. Чудеше се защо Кейт не й писа. Необичайно бе, защото леля й пишеше редовно всяка седмица. Разочарованието от липсата на писмо или поне коледна картичка я тормозеше. На Девлин й се струваше сякаш и най-малкото нещо можеше да я разстрои тези дни, отдаде го на бушуващите хормони и се настани с дълбока въздишка пред телевизора, за да избегне действителността.

През следните два дни спа до късно, не се обличаше, а само се загръщаше в новия топъл пухкав халат пред газовата печка, прещракваше телевизионните канали, когато програмите ставаха прекалено сантиментални. Нито веднъж не позволи на мислите си да се върнат към отминали коледни празници или дома и въпреки че дните някак си се влачеха, не беше толкова лошо, колкото се бе страхувала. Тялото й навакса необходимата му почивка, беше подарък за него да не трябва да става рано за работа. Видя отражението си в огледалото — несресана коса, без грим, загърната в големия си розов халат, и реши, че изглежда като огромна розова мечка, която спи зимен сън.

Вторият ден на Коледа я завари депресирана и апатична. Измъкна се от леглото около обяд, откри, че не може да прекара още един ден в непрекъснато гледане на телевизия.

Навън беше лют студ и тя се загледа в пустите улици, палецът й лениво започна да рисува по заледените стъкла на прозорците.