Патриша Сканлън
Градско момиче (28)

Двадесет и седма глава

До първата им годишнина от сватбата Карълайн получи още няколко жестоки побоя. Загрижен, както винаги, за общественото мнение, Ричард никога не нараняваше лицето, но тялото й бе на прицел и всеки път тя трябваше да се дотътря до кабинета на доктор Коул.

Опита се да анализира какво предизвиква побоите, обаче не можеше да разгадае тенденцията, въпреки че с идването на менструацията й той винаги ставаше напрегнат и нервен. Заведе я на гинеколог, който я увери, че няма физическа причина да не може да забременее и просто трябва да изчака. Съпругът й отказа да си прави тестове. Няма нищо нередно с мен, заяви й безцеремонно.

— За бога, Карълайн! — вбесен й каза Ричард един ден. — Хиляди жени зачеват всеки ден. Защо ти да не можеш?

— Вероятно ако имам съпруг, който да ме обича и да ме люби истински, а не да имаме бързи пет минутки от време на време, аз също бих успяла — отговори му дръзко тя.

Лицето на Ричард почервеня, той се обърна настрани и стисна здраво ръце.

— Аз наистина те обичам — изрече с равен глас.

— Ами по доста особен начин го показваш — промърмори Карълайн.

— Съжалявам, Карълайн. Ти не разбираш…

— Защо не опиташ и не ми обясниш? Господи, Ричард, аз съм ти съпруга, а не някаква непозната — тя почти плачеше, полудяла от желанието да опита и да разбере истинските му чувства към нея.

Той въздъхна дълбоко, стоеше с гръб към жена си.

— Моля те, Ричард! — молеше го тя. — Нищо ли не означава нашият брак за теб?

— О, за бога, Карълайн! — Гласът му бе особено отчаян, от което сърцето й се сви. — Карълайн, аз…

Телефонът иззвъня. Резкият, остър звук прониза крехкия миг на общуване помежду им. Те се взираха един в друг и Карълайн инстинктивно разбра, че моментът е загубен. Тъкмо щеше да й каже нещо; нещо, което можеше да обясни нещастната им връзка. Тя прокле човека от другата страна на линията. Беше Чарлз Стоукс. Карълайн безмълвно подаде слушалката на съпруга си. Откакто се ожениха, Чарлз не бе приел поканата й да ги посети и тя го виждаше само на различни събирания, които посещаваха. Той никога не се чувстваше съвсем удобно в нейната компания и разговорите им бяха тромави и неловки.

Веднъж, след един от побоите на Ричард, те отидоха в О’Дуайърс да пийнат след някакъв концерт. Заведението бе пълно и трябваше да стоят прави. Карълайн носеше широка дреха от шифон с дълги ръкави, за да прикрие наранените си ръце. Ричард я остави с Чарлз, а той си проправи път през тълпата да поръча нови питиета и докато стояха и учтиво разговаряха, някой мина близо до нея и закачи ръкава й, който се дръпна над лакътя. Карълайн премигна и бързо закри грозните жълти и морави петна по ръцете си, но Чарлз ги бе видял и възкликна сподавено.

— Паднах — излъга момичето бързо.

— Сигурна ли си? — напрегнато попита той, сините му очи се взираха в нея.

— Раз… Разбира се — заекна тя смутена.

— Ричард ли ти направи това?

Неговата прямота и усетът за нещата я изумиха. Инстинктивно разбра, че той, тъй като познава Ричард по-добре от нея, макар тя да бе омъжена повече от година, се досеща, че е способен да бие жена си.

— Моля те, Чарлз! Не искам да говорим за това — изрече нещастно тя, знаеше, че е безсмислено да лъже. Знаеше от думите на съпруга й за своя приятел, че Чарлз го познава по-добре от всеки друг. Може би Ричард дори бе споделил за побоите.

— Искаш ли да поговоря с него? — дрезгаво попита той, но в гласа му се долавяше съчувствие.

Значи Ричард не се бе доверил на приятеля си.

— Не! Не, моля те, недей! Може да…

— Добре — бързо се съгласи Чарлз, като видя съпругът й да си проправя път към тях. — Но моля те, ако някой път ти… ти се страхуваш да не започне да те бие отново, обади ми се.

— Ооо! — Неговите думи я изненадаха, защото досега тя мислеше, че Чарлз не я харесва. После измърмори: — Благодаря. Може би няма да се случи отново.

— Е, моля те… ако имаш нужда от помощ, обади се — повтори той настоятелно, докато Ричард ги приближаваше с питиетата.

Не е необходимо да се споменава, че съпругът й я би отново, но тя не се обади на Чарлз, нито успя да се довери на Девлин, завърнала се в Дъблин, нито пък на Меги. Просто не можеше да им каже за провала в брака си. Как копнееше да има куража да си тръгне от този безплоден брак. Но се страхуваше.

Нищо материално не й липсваше и много хора й завиждаха. Дългите години на робски труд у дома при семейството бяха приключили. Живееше в луксозна мансарда с всички съвременни удобства, за които една жена може да мечтае. Пред външния свят тя имаше съвършен брак… Как може просто да си тръгне от всичко това? Ако трябва да стъпи на краката си сама и да се издържа, дали ще се справи? Освен това всички ще знаят, че се е провалила в брака, а разводът бе почти толкова голямо клеймо, колкото и това да си стара мома.

Животът е толкова сложен, мислеше тя, като поглъщаше нова двойна водка и гледаше нова видеокасета. Тя пиеше все повече алкохол у дома, а съпругът й бе смаян.

— Пиеш прекалено много, Карълайн. Не е добре за теб. Някой ден ще се напиеш пред наши приятели и ще ни посрамиш!

— Само за това се безпокоиш, нали? Не се тревожи, Ричард, няма да те изложа на обществено място — сряза го тя, а тонът й бе горчив.

Въпреки заповедта на Ричард да не се среща вече с Девлин Карълайн неизменно прекарваше един ден от седмицата с нея, като казваше на съпруга си, че е на гости на леля си или семейството. Той никога не й задаваше повече въпроси, напълно уверен, че тя няма да посмее да тръгне срещу неговите желания.

С Девлин Карълайн можеше да забрави проблемите си за няколко часа, а когато даде на приятелката си парите, от които тя така се нуждаеше, придоби известно самочувствие. Сякаш частица от дълга за всички години, през които Девлин я бе подкрепяла и напътствала, беше изплатена. Девлин никога не я подпитваше, но Карълайн знаеше, че тя усеща как не всичко е наред с брака й. Девлин си има свои проблеми, мислеше тя; няма да я товаря с моите. Карълайн я съжаляваше, че живее в мизерен, едностаен апартамент и гледа да скърпи двата края от помощи, но й завиждаше за пълната независимост и особено за гордостта. Никой не казваше на Девлин къде да ходи и какво да прави! Господи, Ричард беше толкова властен, дори не й позволяваше да се научи да шофира.

— Пиеш прекалено много. Няма да имам и минута спокойствие от безпокойства за теб.

Това бе отговорът му, когато тя поставяше въпроса. Отчасти е прав, предполагаше Карълайн, но преди всичко тя пиеше заради него. Само да можеше да забременее и да роди бебе… Тогава поне ще има някаква причина да съществува. С тайна завист наблюдаваше Меги, отново бременна, и Девлин; те и двете бяха погълнати от рожбите си. Понякога държеше бебето на Девлин и си представяше, че е нейно. Никога нямаше да забрави първите стъпки на Лин. Беше толкова вълнуващо да наблюдава първите колебливи, а най-накрая триумфални движения. Гордостта на лицето на Девлин изненада Карълайн. Никога не бе мислила, че приятелката й е майчински тип, но Девлин очевидно се бе променила много, откакто стана майка. Старото й наперено самочувствие бе улегнало и у нея се долавяше уязвимост, която на Карълайн й се струваше много симпатична. Никога нямаше да забрави и израза на лицето на приятелката й, когато те с Меги пристигнаха да й помогнат да се настани в апартамента.

Когато виждаше как живее Девлин, всички планове да приключи с брака си се отдръпваха като морски отлив само за да се върнат отново при следващия побой на Ричард. Веднъж, докато лежеше в краката му и викаше от болка и го молеше да спре, той падна на колене до нея и започна да плаче.

— Съжалявам, Карълайн! Съжалявам! Не зная какво ме прихваща. Какво ти причинявам? Ооо, Карълайн, мразя себе си. Само да знаеш…

Дрезгавите, сухи ридания я шокираха, независимо от нея и независимо от побоя, който току-що й бе нанесъл. Тя изрече горчиво:

— Ричард… мисля, че имаш нужда от помощ, от съвет. Моля те, нека да намеря някой да ти помогне.

Той се овладя и каза:

— Няма нищо нередно с мен. Аз… няма да се случи повече!

Това бе единственият път, в който го видя да изразява угризения за стореното, и докато бракът им се превръщаше в едно блато от страдания и отчаяние, проблемът с пиенето се влошаваше. В нищо не й вървеше. Като че ли нямаше достатъчно тревоги, че и това — една вечер идваше от автобусната спирка след седмичното си посещение при Девлин, когато двама младежи изскочиха от храстите и поискаха да им даде коженото си яке, с което бе облечена. Смаяна, тя стоеше безмълвна, с отворена уста. Това беше Клонтарф, за бога, а не улица Шон Макдермот. Никой не ограбваше хората в Клонтарф!

— Айде, давай проклетото яке, глупава кучко!

Един от тях я хвана за ръката и дръпна якето й. Свърши се за няколко секунди; секунди, които останаха запечатани в паметта й с месеци и от които сънуваше кошмари. Знаеше, че в Дъблин, както и в другите столици, има много престъпления, но някак си те винаги се случваха на другите хора. Сега с това тя влезе в статистиката, както и с всичко друго!

— Така е напоследък — каза уморено сержантът на Ричард, докато тя, зашеметена и разтърсена даваше показания. — Кожата е на мода сега. Имаме подобни инциденти всяка нощ. Ще се погрижим за това, госпожо. Идете си у дома, пийнете чай и се опитайте да забравите случилото се — додаде той мило и я потупа по ръката.

Карълайн се отдаде на пиянски гуляй, който продължи три дни.