Патриша Сканлън
Градско момиче (35)

Тридесет и четвърта глава

Месеци наред Меги работи върху Романа. В Саудитска Арабия нейният дневник бе посял семената и въпреки че отдавна не беше чела написаното в онази гореща, прашна страна, пулсът й се усили от възбуда, докато идеите започнаха да се оформят и тя се захвана да пише отново.

Ще участва в конкурса на списанието и ще види как ще потръгне. Може да спечели и да види романа си отпечатан. Каква мисъл! Реши да основе разказа си върху живота на три съпруги с много различен произход, които се сприятеляват в клаустрофобичната обстановка на комплекса за чужденци в Саудитска Арабия. Един ден, усмихната, тя се приготви да въведе нов герой.

Айра Кингстън беше типът жена, която се парфюмира с Poison^[1]. Отиваше й! — написа тя. Меги знаеше точно кой ще е прототипът на злата жена в разказа й.

— Райя Кърби, може и да ми помогнеш да натрупам състояние — измърмори тя, докато бързо чукаше на машината.

Бавно вървеше, трябваше да намери време да твори. Самото писане не беше трудно за Меги. Идеите се лееха, но да намери време да го свърши, беше друго нещо. Тя постоянстваше, седеше на кухненската маса, а децата й си играеха в краката й или пък ако слънцето грееше, седеше на масата в двора със своята портативна пишеща машина, облечена в най-широката, най-хладна рокля за бременни, която можеше да намери, с едно око гледаше клавиатурата, а с другото близнаците. Откри, че може да пренебрегне всичкия шум и отвличането на вниманието и да се съсредоточи върху живота на жените, за които пише.

Както при предишната си бременност, тя разви токсемия и трябваше да отиде в болницата по-рано, за да предизвикат раждане.

Раждането отново беше трудно, но когато поставиха дъщеричката в ръцете й, Меги забрави всичките безпокойства и болки, докато се вглеждаше в големите сини очички, които сякаш казваха Ами ето ме и мен — не си ли заслужавам?

Известно време след завръщането от болницата Меги не се доближи до романа си. Просто нямаше време, въпреки че с Джоузи, жената за петък, нещата бяха много по-различни. Най-накрая влезе в коловоза. Новото бебе, Фиона, беше доста спокойно дете, което, слава богу, спеше през цялата нощ, не като близнаците на същата възраст. Меги я хранеше в шест часа и после пишеше, докато дойде време да направи закуската на Тери. С излизането на страниците от пишещата машина и нарастващата купчина на ръкописа Меги започна да се чувства доста удовлетворена. Поне твореше, правеше нещо, което не е свързано със семейството. Знаеше, че историята й е добра. Със сигурност някой ще я публикува!

Карълайн и Девлин бяха възхитени. Те четяха всяка част, охкаха и ахкаха при разпознаването на този или онзи и настояваха за още.

Меги беше много доволна, че Девлин реши да отиде и живее в Рослар. Щеше да й липсва страхотно, но поне тя и Лин ще положат ново начало.

Когато Меги разбра от Карълайн за катастрофата на Девлин, тя бе опустошена и обзета от чувство за вина. Все пак тя каза на Дев да престане да се прави на мъченица, да помисли за Лин и Кейт и да отиде да живее в Рослар Харбър. Може би ако беше задържала съветите за себе си, Кейт и Лин щяха още да са живи, а Девлин нямаше да страда така.

Пък и кризата на Карълайн и алкохолизма… Трябваше да накара Карълайн да й каже какво я безпокои. Може би щеше да облекчи мъките на по-младото момиче.

Какво ставаше с тях трите? Всичките имаха големи тревоги, а не можеха да си помогнат, както им се искаше.

 

 

Най-трудното нещо на света беше да влезе в отделението, където лежеше Девлин и да се изправи пред нея. Двете се прегърнаха силно. Меги не успя да скрие сълзите си, но Девлин остана със сухи очи. Не искам да говоря за това сега или когато и да е — каза тя и Меги, тъй като не знаеше какво да каже или да направи, само прегърна приятелката си.

Посещаваше я всеки ден, но Девлин никога не спомена за катастрофата или за смъртта на леля й и дъщеря й, а Меги не можеше да повдигне въпроса, макар да знаеше, че като не си изразява тъгата, Девлин си създава проблеми.

Карълайн се бе подложила на програма за отстраняване на токсините и въпреки че, изглежда, се възстановяваше и бе загубила онзи ужасен, нещастен израз, сякаш е преследвана от нещо, не искаше да говори за причината, която лежеше в основата на нейните проблеми. Каза на Меги, че някой ден ще й разкаже всичко, но не сега, все още не.

Беше труден период за Меги: двете й приятелки страдаха, собственият й брак бе разклатен от любовната авантюра на Тери с Райя, а изискванията на новото бебе и двете малки прохождащи дечица заемаха цялото й време. Но тя някак си намери сили да продължи: да посещава и подкрепя двете си най-добри приятелки, да се грижи за нуждите на семейството и дори да пише.

Тя си наложи да завърши романа до крайния срок на конкурса. Имаше мигове, в които най-малко й се искаше да седне пред машината и да пише. Откри, че си намира извинения, дори глади — нещо, което мразеше — вместо да седне пред клавиатурата. Друг път обаче си заповядваше да го направи и веднъж щом започнеше, потокът прииждаше, можеше да напише петнадесет или двадесет страници и накрая бе с изчерпана енергия, но въодушевена, тъй като животът на героите й придобиваше форма и тя започваше да мисли за тях почти като за живи същества. С огромно облекчение и чувството, че от плещите й се е смъкнал товар, Меги завърши първия си ръкопис навреме и го изпрати. Взе Карълайн, която вече бе излязла от болницата и изглеждаше много по-добре, и двете отидоха да посетят Девлин и да полеят постижението й.

Меги не можеше да каже, че наистина се бе насладила на писането на романа. Частта, където Айра Кингстън прелъстява съпруга на една от героините, болезнено извираше от сърцето й, но пък й хареса реакцията на приятелките й, когато те прочитаха всяка част и викаха за още.

— Меги, това е едно сладко отмъщение — усмихна й се Девлин, веднага разпознала очевидния прототип Райя.

Меги се усмихна невъзмутимо в отговор.

— Това ще я научи да се занимава със съпрузите на другите, не с моя!

Тайничко благодареше на Бога, че Дев изглежда излизаше вече от онази страховита, шокираща депресия, в която бе затънала след катастрофата. Новата идея за клуб на здравето беше точно нещото, което можеше да отвлече ума й от събитията. Ако някой можеше да я осъществи, то това беше Девлин.

Чу се почукване на вратата и Меги видя слаб блясък в очите на приятелката си и разбра, още преди да е влязъл, че това е Люк Райли.

Мъж и половина! Ще е чудесен за герой на следващия й роман. Какъв е симпатичен, освен това наистина приятен. Може би ще напише за тях в следващата си книга, Девлин ще се разпознае и ще усети намека. Меги хвана Карълайн за ръката, усмихна се и се сбогува.

— Симпатичен е, нали? — отбеляза Карълайн.

— Да, наистина — съгласи се Меги.

— Да се надяваме, че не е такова копеле като Колин Кентръл-Кинг — замислено каза Карълайн.

Меги се усмихна кисело.

— Чудя се дали има нещо такова като верен съпруг?

— О, Меги, съжалявам за теб и Тери. Винаги съм си мислела, че ти и той сте съвършената двойка — каза приятелката й. — Ако това е някакво успокоение за теб, аз зная какво преживяваш, Ричард…

Карълайн спря, не можеше да продължи.

— Всичко е наред, Каро. Не е необходимо да ми казваш нищо — побърза да я увери Меги.

Карълайн се усмихна.

— Аз искам да ти кажа, Меги, и ще го направя, но точно сега би отнело много дълго време, а трябва да отивам на дискусионна сесия. Ще се съберем скоро и ще си поговорим истински.

— Когато поискаш, аз съм насреща — ухили се Меги и прегърна по-младата жена.

Гледаше как Карълайн помахва на едно такси и си помисли, че изглежда е придобила доста самоувереност и спокойствие, откакто бе признала алкохолизма си и бе започнала да се лекува. Онази ужасна, наранена мъка вече не се виждаше в дълбините на кафявите й очи. Изглежда някак си бе поела контрола върху собствения си живот, не позволяваше на Ричард да й го диктува и те изглеждаха много по-щастливи заедно.

Проблемът с Каро беше, че таеше всичко в себе си. Меги знаеше, че Ричард бие приятелката й. Няколко пъти бе виждала следите, когато след няколко питиета, бдителността на Карълайн отслабваше. Но когато повдигна въпроса, Карълайн се затвори и остана напълно лоялна към съпруга си. Ако Тери някога й беше вдигнал ръка, той щеше горчиво да съжалява, помисли си Меги, докато отключваше колата и потегляше в посока към града.

 

 

Беше петък, почивният й ден, но сега, с кърменето на Фиона, беше малко изморена. Както и да е, беше я нахранила точно преди да излезе и не трябваше да я кърми още два-три часа, така че можеше да ги използва най-пълноценно. Тери мрънкаше за нейния ден на свобода, но Меги оставаше непреклонна. Имаше такъв характер, че не можеше да поддържа гнева си към Тери заради любовната авантюра с Райя. Те си говореха, забавляваха се и общуваха с другите. Тя дори му позволи да се върне в тяхната спалня след раждането на бебето, но повече нямаше да поставя себе си на последно място. И строго пазеше петъците за себе си. Понякога нямаше нищо специално планирано и просто се шляеше из града, наслаждавайки се на самотата си. Тери смяташе, че е преходен период, също както писането на романа, но Меги не отстъпваше от позицията си, решена да преоткрие нещо от старата си, независима самоличност. Живееше заради петъците и днес щеше да ходи на изложба, която очакваше с нетърпение, откакто бе чула, че ще идва в Ирландия.

Докато шофираше на юг, през Фибсбъро, покрай повехналата пищност на Броудстоун и елегантната Кингс Инс, тя си тананикаше. Беше прекрасен есенен ден и слънцето искреше върху ромолящите вълни на прилива на Лифи, докато пресичаше моста на Чърч стрийт. Вляво, където някога величието на Христовата църква украсяваше небето с шеметно великолепие, сега гледката бе развалена от грозната чудовищност на архитектурата в американски стил. Меги се намръщи, тя смяташе, че архитектът, който бе проектирал Гражданските офиси, не е имал абсолютно никакъв усет за история, нито пък е ценял зрителната красота. Същото се отнася и за хората, дали разрешението за планиране на това безчинство, въпреки широко разпространените протести на дъблинчани. Историческото място Ууд Кий на Дъблин от времето на викингите бе разрушено с булдозер и на негово място бе издигнат отвратителният блок с офиси. Деяние на гражданския вандализъм!

Тя въздъхна и зави надясно, към жизнерадостната Томас стрийт с нейните улични търговци и пъстри пазари. Пазарът Либъртиз беше чудесно място за изгодни покупки и Меги често пазаруваше за Коледа там. Беше приятен начин за прекарване на неделния следобед и й напомни многото следобеди, които бе прекарала в Гренич Вилидж в Ню Йорк. Мина покрай внушителните порти на „Пивоварна Гинес“ и подуши одобрително. Въздухът бе наситен с уникалната миризма на хмел, богата и плътна, неделима част от Джеймсис стрийт. Намери място за паркиране, заключи колата и тръгна към склада за хмел на Гинес, който сега бе превърнат в огромна изложбена зала. Точно тук, в началото на лятото, тя за първи път бе видяла фантастичната Колекция Норман Рокуел и й стана навик да посещава залата от време на време. Токчетата й затрополиха през павираната улица към сградата, в която някога е бил складиран хмелът за пивоварната, а сега бе огромен творчески, културен център.

Беше чудесно! Днес тя въобще не се чувстваше виновна, че не е пред пишещата машина. Романът й бе пуснат и летеше към списанието, а тя можеше да се шляе наоколо, да бъде уверена в мисълта си, че отново е постигнала нещо след години на умствена инерция. За какво ще пише в следващия си роман? Може би ще се отбие в библиотеката и ще си вземе няколко книги за писателските умения. Господи, беше чудесно да има няколко часа за себе си!

След час и половина, след като напълно се бе насладила на изложбата, Меги забързано се изкачваше по стълбите на Централната библиотека на огромния търговски център, в главата си имаше великолепна нова идея за следващия си роман. Ще си вземе няколко книги, за да проучи някои подготвителни материали, и ще трябва да провери дали е там „Писането и как то да ви донесе печалби“ на Тери Проун. Меги беше чела рецензията във вестника и бе решила, че това е книгата, която й трябва. Покриваше всичко и имаше необходимото точно за начинаещ като нея. Последния път, когато погледна, я нямаше на рафта, нито пък имаше нещо друго по тази тема, а библиотекарката, с която говори, й каза, че всичко, свързано с писането, все беше в читатели.

— Това е доста популярен въпрос — нямате си представа колко занитвания получаваме.

Меги се надяваше всички тези набедени писатели да не са участвали в същия конкурс като нея. Бързо тръгна към съответния раздел. Там стоеше само един човек, висок, симпатичен, русоляв млад мъж, забеляза Меги. Всъщност съвсем като Адонис!

Ооо, Меги! — сгълча тя себе си развеселена. Той не може да е на повече от двадесет и пет. Какво й ставаше тези дни? Постоянно си фантазираше за мъже. Сексът с Тери изглеждаше почти скучен и машинален, съвсем не като в началото на тяхната връзка. Някак си след Райя нещата не бяха съвсем същите. Вероятно всичката страст, за която пишеше, караше хормоните й да се бунтуват. С въздишка започна да преглежда рафтовете и видя тъничката книжка с меки корици, която търсеше. Чудесно. Пресегна се за книгата на Тери Проун и пръстите й се преплетоха с тези на младия мъж до нея, тъй като той също си бе избрал тази книга.

— Ооо! — възкликна тя изненадана и отпусна ръка. Той вероятно също беше набеден писател.

— Грабвайте — изрече жизнерадостен глас над лявото й ухо и Меги откри, че се взира в две усмихнати, лешникови очи. — Моля, вземете я — додаде мъжът учтиво.

— Но вие бяхте тук пръв — отбеляза Меги.

— Затваряме! — обяви властен глас и светлините започнаха да мигат.

— Вижте какво — каза твърдо младият мъж. — Вие вземете книгата тази седмица и можете да ми я дадете другата или по-другата седмица. Винаги съм тук в петъците, горе-долу по това време.

— Благодаря много — каза Меги поласкана.

— Няма защо. Ние, писателите, трябва да се подкрепяме. — Той й намигна съзаклятнически.

— О, и вие ли пишете? — Въпросът се изплъзна, преди да има време да го осъзнае, и тя бе готова да изрита себе си. Меги все още бе негласен автор!

— Написал съм няколко неща — отговори той простичко.

— Публикували ли са някога нещо ваше? — попита тя ентусиазирано, беше забравила смущението си, тъй като срещаше колега писател.

Младият мъж се засмя, разкривайки равни бели зъби.

— Рийдърс дайджест публикува една моя статия, а Ивнинг прес друга. Това е всичко.

— Поне е нещо! — отговори Меги впечатлена.

— Затваряме! — долетя властният глас.

— По-добре да тръгваме — каза Меги бързо.

— Ще се видим следващата седмица тогава — спокойно отговори младият мъж, докато крачеше през библиотеката, оставяйки я с нейната книга за писането и как то да ви донесе печалби и с усмивка на лицето.

Две седмици по-късно Меги вървеше нагоре по стълбите към библиотеката. Чудеше се дали младият мъж ще е там. Срещата им приповдигна духа й толкова много. Беше приятно да знае, че други хора също пишат и успяват. Само да може да спечели онзи конкурс, какво постижение би било за нея!

Тя бързо се огледа наоколо и усети неизмеримо чувство на разочарование. Не беше дошъл!

Наистина, Меги, време е да пораснеш! — смъмри себе си, леко развеселена. Господи, той бе само едно бебе, а тя омъжена жена в тридесетте. Дали губеше здравия си разум? Беше дълбоко погълната в една книга за „Изкуството на американските индианци“, когато плътен глас каза жизнерадостно:

— Здравей! Хареса ли ти книгата?

Меги се сепна, обърна се и видя нейния Адонис да й се усмихва. Тя самата беше висока жена, но той неоспоримо бе шест фута и два. Неочаквано следобедът й засия допълнително.

— Здравей — усмихна се тя, като се почувства нелепо безгрижна.

— Е, ще натрупаш ли богатства? — Той посочи „Писането и как то да ви донесе печалби“.

Меги се засмя.

— Никаква надежда! Открих всички неща, които съм направила погрешно, е, книгата дава много информация. Ще ти хареса. Но се страхувам, че няма да публикуват романа ми.

— О, господи! — възкликна той, лешниковите очи блестяха. — Какво точно си направила погрешно?

За своя изненада тя откри, че му разказва за направените грешки и в отговор на други заинтересовани въпроси му каза всичко за романа си. Меги намираше, че много лесно се говори с него и двамата бяха доста изненадани, когато познатото Затваряме сега прекъсна разговора им. Струваше им се, че са говорили само десет минути, но всъщност беше час. Той се казваше Адам Дан. Работеше като електротехник в Телеком еърън, беше на двадесет и пет и току-що си беше купил къща в Драмкондра. Меги се почувства сякаш го е познавала през целия си живот.

Затваряме, моля!

Меги започна изключително да мрази невидяната собственичка на този деспотичен глас. Жената имаше акцент и тон на гласа точно същия като на сестра Майрийд, старата й учителка. Може би имаха нещо общо! Проклета да е библиотеката, за това че затваря рано в петък. Наистина й хареса да разговаря с Адам.

— Знаеш ли какво — небрежно каза Адам, — ако си наоколо другата седмица, ще ти покажа една книга в читалнята, която се казва „Годишник на писателите и художниците“. В нея се обяснява всичко, което е необходимо да знаеш за механизмите на ръкописите, къде да ги изпратиш, как да ги представиш. Точно това, за което говори Тери Проун. Много е добра. Точно това, от което обещаващите писатели имат нужда.

Този път си тръгнаха заедно от библиотеката и момчешката усмивка, която й хвърли на раздяла, я накара да се чувства десет години по-млада.

Вечерта, докато седеше пред огледалото в спалнята, Меги започна да се изучава продължително и упорито. Малко съм се запуснала, помисли си тя мрачно. Време е да се вземе в ръце. Нищо не можеше да направи за малките бръчици, издълбани около зелените й очи, но можеше да оправи отпуснатото дупе и да позатегне бедрата. Косата й беше в безпорядък! Това лесно се оправяше. Трябваше да се засрами, че се е запуснала толкова много. За бога, беше само на тридесет и три, а не на шестдесет и три!

Без повече суетня, косата бе отрязана, водопадът от червеникави къдрици бе оформен в по-нежен, по-къс стил, спускаше се около лицето й и я правеше да изглежда десет години по-млада. Започна упражнения с помощта на касета за поддържане на формата и велосипед на стойка; и дори след седмица на диета и упражнения тя започна да забелязва разлика. Една сияеща, трептяща жена изтича нагоре по стълбите на библиотеката следващата седмица.

Адам два пъти си пое одобрително дъх при вида й и тя се засмя на глас.

— Просто подрязах старата метла — метна безгрижно Меги. Но погледът й блестеше, когато срещна неговите лешникови очи с тъмни мигли.

Техните ежеседмични срещи бяха нещо, което тя очакваше с нетърпение. Адам бе толкова спокоен и невъзмутим, но все пак ентусиазиран относно писателските й опити, съвсем не като съпруга й, който отхвърляше драсканията като загуба на време. Те си разменяха идеи, окуражаваха се изключително много взаимно и всяка седмица се наслаждаваха на своя час в библиотеката.

Когато Адам каза на Меги за курса за писатели, който започва в местния Център по изкуствата, тя прие с готовност идеята.

Тери въобще не беше впечатлен, когато съпругата му го осведоми, че отсега нататък всеки понеделник вечер ще ходи на курс за писатели, а той ще трябва да гледа децата.

— За бога, губиш си времето с тези глупости. Не можеш ли да се захванеш с плетене или тъкане, или нещо полезно?

— Не си губя моето време. А ако не ти харесва, много важно! Ти си навън по половин седмица, все пак — възрази Меги рязко.

— Това ми е работата и ти го знаеш — изръмжа съпругът й.

— Също и това за мен — осведоми го жена му спокойно.

Часовете бяха приятни! Беше чудесно да общува с други хора, които имат същите интереси, особено когато седиш до мъж, който те кара да се смееш непрекъснато на остроумните забележки и който те кара да се чувстваш млада и безгрижна отново, а не майка на три настоятелни малки дечица.

Една вечер, преди да излезе, тя се гледаше в огледалото и се чувстваше както Меги от старите дни — пъргава, енергична, готова за всичко. Колко се радваше, че успя да се измъкне от съсипващия душата коловоз, в който бе влязла.