Патриша Сканлън
Градско момиче (4)

Трета глава

Накрая тя се отклони от шосето нагоре по пътя за тяхната къща и после по дългата сенчеста алея на градината им, подредена с вкус. Великолепната къща в стила на Едуард VII^[1] стоеше сред сребристи кленови дървета, техните красиви, лъскави листа улавяха лъчите на вечерта. Тя харесваше как бръшлянът се вие около големите еркерни прозорци, които сега отразяваха блестящи призми слънчева светлина.

Два прекрасни червени храста глог се издигаха в тучната зелена ливада и Девлин се усмихна при вида им. Те бяха гордостта и радостта на Джери, а когато бе дете и меките червени благоуханни цветове започваха да падат, той хвърляше шепи от тях върху косата й и казваше, че е феята на цветята. Джери обичаше градината си и прекарваше много часове там сам, копаеше, плевеше и садеше. Лидия споделяше любовта му към градинарството и когато работеха заедно в градината, никога не се караха. Девлин бе винаги щастлива да ги види двамата в градината през вечерите, макар и редки, в които не излизаха. Поне нямаше да има караници.

Паркира колата си и забеляза, че баща й още не се бе върнал, макар че автомобилът на Лидия беше там. Излезе бавно, сякаш отлагаше фаталния момент да прекрачи прага на дома си бременна. Внимателно взе букета цветя, който бе купила за майка си на път за вкъщи — ежеседмична традиция. Не можеше да отлага влизането си повече, така че си пое дълбоко дъх, пъхна ключа и влезе в изисканото антре в сиво и розово.

Масичка с фурнир в стила на Джордж V^[2], на която имаше ваза с рози, бе единствената мебел там — просто, скромно и изключително подходящо. Каквито и недостатъци да имаше Лидия, тя притежаваше усет за цвят и декориране, би била подходяща за кариера вътрешно обзавеждане, ако бе имала подобно желание. Домът й бе подреден стилно и с вкус, много от не така талантливите й приятелки завиждаха за него. Девлин надникна в прекрасно обзаведената с чамово дърво кухня и видя, че майка й не е там, въпреки че подготовката за вечеря беше в разгара си. Въздъхна, влезе в салона и откри Лидия да си почива с кафе и цигара.

— Здравей, мамо, надявам се, че не съм закъсняла прекалено много — насили се в гласа й да прозвучи жизнерадостна нотка, докато подаваше цветята.

Лидия се усмихна. Слава богу, че не е пияна, помисли Девлин, изключително облекчена заради приветливото настроение, в което изглежда, бе майка й, въпреки че, знаеше от опит, една приятна семейна вечеря често може да завърши катастрофално.

— Благодаря ти, скъпа, чудесни са — прекъсна мислите й интелигентният глас на майка й. — Въобще не си закъсняла. Ще изчакаме малко с вечерята. Баща ти забавлява един клиент и го е поканил на гости. Нямаш нищо против, нали?

На Девлин й се сви сърцето. Точно от това нямаше нужда, да бъбри любезно. Но заради майка си каза възторжено:

— Разбира се, че не, мамо, само ще отида да се освежа.

— Хубаво — отговори Лидия малко сухо. Девлин го пропусна покрай ушите си. Знаеше, че сега не изглежда добре. И Лидия никога не пропускаше да вметне подобно нещо. Майка й винаги бе безупречно облечена, освен когато имаше много тежко напиване, и очакваше същото и от дъщеря си. Уморено, Девлин пое нагоре към спалнята си с нейните весели тапети на цветя и подхождащи им пердета и кувертюра. Обикновено вида на изключително чистата стая, окъпана в слънчева светлина, повдигаше духа й, но не и днес. Чувстваше се малко особено. Ще полегна мъничко, реши тя и се отпусна на леглото.

Странно, отбеляза си; чувстваше се, сякаш менструацията й идва. Менструация! Съживена, хукна в банята, за да провери бикините си. Обзе я смут при вида на безукорната им чистота. Не знаеше, че много жени в началните етапи на бременността често се чувстват като че ли им идва. Хвърли се на леглото, лежеше и гледаше тавана, знаеше, че скоро ще трябва да вземе решението.

Неохотно прокара ръка по корема си. Не беше по-различен. Не можеше да усети присъствието на живот. Може би беше вярно твърдението на онези, които казваха, че животът започва доста по-късно. В края на краищата й закъсняваше само малко. Не можеше да бъде по-голямо от върха на игличка.

— Девлин! Девлин! Чудех се… — Майка й застана на вратата и се вторачи в нея. — Божичко, Девлин, какво ти е?

Почервеняла от изпитаната вина, Девлин скочи от леглото, после лицето й побеля от обзелото я замайване. Тя бързо седна на леглото, като се опитваше да не припадне.

— Господи, Девлин, какъв е проблемът?

Гласът на майка й, писклив заради загрижеността, прониза объркания й ум.

На Девлин отчаяно й се искаше да изплюе истината и да приключи, но предпазливостта я възпря и тя бавно промърмори:

— Няма нищо, мамо, пропуснах обяда и ми прилоша.

— Защото живееш в онзи… апартамент. Не се храниш — изрече остро Лидия.

Господи, не й позволявай да започне, помоли се Девлин.

— Надявам се, че не си на някоя от онези диети, в които всички са се вманиачили?

Диета! Девлин си помисли, че ще се разсмее истерично. И най-добрата диета на света няма да може да спаси фигурата й, освен ако не направи аборт. След няколко месеца всеки, който я срещне, ще знае каква беля е свършила. Няма нужда да пише с яркочервена боя думата прелюбодеяние на челото си: всички ще могат да я видят в издутия корем, който сега бе толкова плосък и елегантен.

— Не съм на диета, мамо. Просто пропуснах обяда. Пазарувах, това е всичко!

— Добре, приготвяй се тогава. Джери и господин… ъъъ… Райли, мисля, че е името, ще дойдат скоро.

— Има ли госпожа Райли? — запита Девлин, като се изправяше внимателно, защото не искаше да й се завие отново свят.

— Джери само каза, че господин Райли има много остър ум за бизнес и се е самообразовал. Сякаш живее в Лондон през повечето време, тъй като голяма част от бизнеса му е там, но притежава някаква собственост в Дъблин. Мисля, че баща му живее тук. — Тя погледна дъщеря си замислено. — Чудя се колко ли годишен е?

Това бе една от целите в живота на майка й, да намери подходящ съпруг за Девлин; вече бе наложително, защото противната съседка Каръл Джоунс току-що си бе хванала един ерген, изключително добра партия, и носеше показно блестящ голям диамант на лявата ръка. Въпросният ерген, син на виден политик, натрупал милиони в спекулативни сделки със земя, много бе харесал Девлин преди време, но на нея въобще не й допадна, мразеше арогантната му увереност, че тъй като баща му е богат и влиятелен мъж, той може да прави каквото му харесва и да има каквото си поиска. Той страхотно желаеше да има Девлин, но нея не я впечатлиха нито държанието му, нито богатството му и тя почувства облекчение, когато той започна да излиза с Каръл.

Майка й издаде едно от своите възпитани изсумтявания.

— Ти можеше да имаш този мъж Гейнор, ако бе пожелала, трябва да напомня това на Сисилия следващия път, когато започне да ми говори за блестящия брак на Каръл.

Чу се звукът на идваща кола и Лидия се приближи до прозореца, откъдето можеше да види алеята.

— Ето ги! Среши си косата, Девлин, и не се бави — нареди й тя, преди да тръгне надолу, оставяйки слабо ухание на Je Reviens да се носи във въздуха след нея. Девлин машинално прокара гребен през русата си, с избелели от слънцето кичури коса, изми си лицето, сложи си червило, за да зарадва майка си, и пръсна малко Magie Noir зад ушите.

Навъсено, тя слезе надолу по стълбите и влезе в салона. Видя тъмнокос мъж с високо, мускулесто тяло да говори с баща й.

— Здравей, мила — поздрави я баща й топло и тя вдигна лицето си към него за целувка.

Боже мой! — помисли си Люк Райли и присви тъмните си очи. — Това е момичето, което плачеше на Саут уол.

Той почувства интереса да потрепва у него. Откакто се блъсна в него, той няколко пъти се беше чудил защо момиче като нея плаче посред бял ден на обществено място. Не си бе и помислял, че може да я срещне отново.

Девлин се обърна и срещна две кехлибарени очи, които я наблюдаваха замислено. Баща й ги представи забързано:

— Люк, запознай се с дъщеря ми Девлин. Девлин, това е Люк Райли.

Усети сърдечното, здраво ръкостискане на мъжа и чу един плътен глас да казва: Приятно ми е, след това пристигна Лидия, смееше се и говореше оживено, а Девлин бе доволна да се стопи някъде назад и да пийва от содата си. Бе отказала поканата за едно питие. Сега, когато знаеше, че е бременна, трябваше да се въздържа. Но ти ще направиш аборт, така че няма значение — прекъсна я отново тънкото гласче. — Освен това вероятно вече си превърнала бедното детенце в алкохолик с всичкия оня джин, който изпи.

Как мразеше подигравателния, любопитен глас, който винаги присъстваше, за да я тормози. Това трябва да е гласът на съвестта й, помисли си тя и не забеляза, че Люк я изучава дискретно, докато стоеше с ръка в джоба на панталоните, с другата държеше чашата с уиски, главата му бе наклонена, сякаш слушаше внимателно Лидия по време на питиетата преди вечерята.

Дъщерята го очароваше. Очите с тъмни мигли и толкова необичаен нюанс на синьото гледаха невиждащо през прозореца. Като че ли бе погълната от някакъв свой спор със себе си. Очевидно не го бе разпознала. Носеше обикновена къса рокля от трико с цвят на праскова, която обгръщаше стройната й фигура и съвършено показваше тена й. Люк реши, че момичето е зашеметяващо. Но пък тя въобще не го забелязваше, кисело си мислеше той, а не беше свикнал да е пренебрегван.

Майка му беше испанка и затова той бе тъмен и изглеждаше като чужденец; комбинацията от неговата външност, ярка индивидуалност и значително богатство караше всички красиви жени неминуемо да се влюбват в Люк Райли и затова поведението на Девлин решително бе ново за него. Обикновено не го привличаха млади момичета, предпочиташе жените да са по-близо до собствената му възраст, тридесет и три, но имаше нещо различно в това хладно, дистанцирано момиче, което го интригуваше.

По време на вечерята Девлин се принуди да се включи в разговора. Не искаше да изглежда груба, но със сигурност не бе бликаща от веселие както обикновено, факт, който майка й забеляза.

— Скъпа, мислех, че умираш от глад? — отбеляза Лидия безгрижно, след като видя колко неохотно Девлин си взима от пушената сьомга, дето апетитно лежеше в най-красивите й чинии от костен порцелан Роял Далтон.

— О!… Да… така е — измърмори Девлин и се опита да преглътне една хапка.

Очите й срещнаха тези на гостенина и под изучаващия я поглед на кехлибарените очи с черни мигли тя почувства, че думата бременна се изписва по цялото й лице. Предизвикателно, момичето вдигна високо брадичка и също се взря в него. Не беше красив според общопризнатите критерии, лицето му бе прекалено слабо и издължено. Костеливо би била добра дума, за да го опише, реши тя. Беше мургав, смугъл като европеец, с широко чело, прав нос и плътни, чувствени устни, които сега бяха разтегнати в развеселена усмивка и разкриваха големи, бели, равни зъби. Люк Райли притежаваше някакъв силен магнетизъм и тя почувства, че не го харесва, него или странните му кехлибарени очи, които изглеждаха толкова проницателни. Той се смееше високо на разправения от Джери виц, дълбок, плътен смях, и Девлин неоправдано се раздразни, че мъжът се смее, когато тя е пропаднала до дълбините на паниката и отчаянието.

Унило порови в чиниите с останалите вкусни неща, които майка й беше приготвила: съблазнителна агнешка вратна пържола, греховен печен сладкиш с бяла глазура. Започна малко да й се гади и тя с облекчение чу как майка й предлага на Люк и баща й да отидат и да отдъхнат в салона. Девлин помогна на Лидия да разчистят масата и да сложат чиниите в миялната машина, после се присъединиха към мъжете, за да пият кафе в елегантния салон, който бе в бледо оранжево и кремаво, имаше разкошни дивани и столове, както и огромно скосено огледало с дървена рамка. В него тя отново улови заинтересования поглед на Люк Райли върху себе си.

— Баща ти ми каза, че неотдавна си се върнала от Португалия. Харесали ти ваканцията там? — запита той любезно.

— О, беше много хубаво… — Тонът й беше учтив, но хладен. Искаше й се той да си тръгне, така че тя също да се извини и да се върне в апартамента си.

— Неведнъж съм плавал до Лисабон преди няколко години, когато бях по моретата. Хубав град.

Очите на Лидия се ококориха.

— О, Люк! Имаш ли яхта?

Той се засмя.

— Съвсем не, госпожа Дилейни, бях моряк за известно време.

— Ооо!

Разочарованието в гласа на майка й бе ясно доловимо и Девлин едва не се разсмя. Горката мама! Моряк! Момичето съзнаваше дълбоко загнездения снобизъм на майка си. Смутена, тя улови едно проблясване в очите на Люк, докато той наблюдаваше тайната й усмивка, и би могла да се закълне, че той знае точно какво се върти в ума й. После мъжът надигна добре сложеното си тяло от дълбините на фотьойла, изправи се и момичето забеляза колко мускулести са гърдите и раменете му. Въпреки че костюмът бе добре ушит и изглеждаше скъп той едва побираше тялото му и тя инстинктивно почувства, че гостенинът би предпочел спортно облекло.

Люк Райли благодари на майка й за вкусната вечеря, подаде ръка на Джери и му каза, че ще се обади, и тогава застана пред нея с протегната ръка. За втори път тази вечер Девлин усети силното, здраво ръкостискане.

— Надявам се да се срещнем отново — приветливо й каза той.

Надявам се, че няма, помисли си тя с неприязън; не можеше да обясни ненадейната си враждебност към този мъж, не беше в неин стил да е раздразнителна и неразумна. Но той очевидно бе усетил, че нещо става с нея и начинът, по който очите му я наблюдаваха цяла вечер, я накара да се почувства странно уязвима. Тя измърмори някакъв уклончив отговор, макар че Лидия, която бе пила здраво през цялото време, я гледаше заплашително. Той си тръгна и стаята стана по-голяма, сякаш преди това бе смалена от присъствието му.

Раздразненият тон на майка й я извади рязко от унесеността.

— Е, Девлин! Можеше да бъдеш и по-мила по време на вечерята. Този мъж е вероятно да стане важен клиент на баща ти — погледна сърдито към дъщеря си. — Откакто отиде да живееш в онзи апартамент — думата бе произнесена с крайно отвращение, — ти се превърна в различен човек.

О, не, дано да не започне пак, помисли си Девлин уморено, чувстваше, че не може да издържи още много, а Лидия се впусна в тирада. Понякога Девлин усещаше, че майка й завиждаше за всеки миг от нейната независимост. Дали защото тя никога не бе имала такава? Лидия принадлежеше на време, когато жените от училище отиваха направо в брак и в майчинство.

— Освен това, Девлин, мисля…

Какво мислеше Лидия Девлин така и не откри, защото й прилоша и трябваше да изтича в банята. Повръщаше нещастно и проклинаше деня, в който се бе родила.

Когато излезе от банята, сърцето й се сви, защото майка й я чакаше и лицето й бе сурово като гранит.

— Кажи ми истината, Девлин. — Тя гледаше дъщеря си с поглед студен и мрачен като зимен фиорд. — Тази замаяност и прилошаването. Има ли причина за тях и за слабостта ти напоследък?

Изненадана, Девлин замълча и само се взираше в майка си, без да промълви нито дума.

— Да не си направила беля в Португалия?

Да е направила беля! Девлин можеше да се разсмее кисело на израза. Той винаги й напомняше за деца, които играят в локвите или си дърпат косите и се плюят. Това бе израз от детството й, а не описание на деянието, което бе извършила с Колин.

— Ти… бременна… ли си?

Всяка дума бе произнесена с яростно натъртване, което изуми Девлин. Думите висяха във въздуха между тях като гилотина, готова да се спусне върху признанието й за вина. Безмълвна, тя можеше само да се взира в майка си.

— Исусе Христе! Ще ми отговориш ли!

Девлин никога не бе чувала майка си да използва божието име и това я шокира малко. От устата на майка й то звучеше като богохулство. Преглътна с мъка, знаеше, че няма смисъл да отрича, погледна Лидия в очите.

— Да, мамо, бременна съм… съжалявам — неадекватно добави тя.

Болка, яд, ужас се изписаха по красивото лице на Лидия, докато се взираше в дъщеря си.

— О, свещени боже! — промърмори тя почти на себе си и гласът й бе изпълнен с толкова много мъка, че Девлин почувства как буца засяда в гърлото й.

— Нямах такова намерение — прошепна Девлин, уплашена от израза на лицето на Лидия.

— Нямала такова намерение — развика се Лидия. — Знаеш ли какво си сторила… не знаеш ли как ще ни обсъждат хората? Мили боже, по този ли начин се отплащаш на Джери и мен за всичко, което направихме за теб? О, боже, срамота… срамота!

Тя плачеше силно, гримът се стичаше по бузите й в черни мръсни вадички. Ръцете й, отрупани с бижута, бяха стиснати така здраво, че вените по тях се бяха издули до синьо.

Баща й, който бе чул разправията и виковете на жена си, бързо се качи по стълбите, задъхвайки се малко, докато стигне до горе.

— Лидия! Какво има?

— Какво има? Ха… питай нея какво има! — Съпругата му плачеше шумно, почти истерично, естествените й задръжки бяха изчезнали заради изпитото бренди и вино по време на вечерта.

Девлин трепереше, устата й бе пресъхнала, сърцето й биеше така силно, че бе сигурна, че всички могат да го чуят. Тя каза на баща си, наблюдаваше го и мразеше себе си, когато лицето му се сгърчи от болка и разочарование.

— О, Девлин, Девлин — бе всичко, което можа да изрече, докато клатеше невярващо глава. Той никога не бе могъл да я наказва; това винаги оставаше за жена му. Мъката на Джери бе спомен за вина, който тя щеше да носи до края на дните си. Той остаря видимо пред нея, раменете му увиснаха, когато видя как дъщеря му пада от пиедестала, който така гордо бе издигнал за нея.

— Бях сигурна, че нещо подобно ще се случи, когато отиде в този апартамент… — Лидия ридаеше и хълцаше на рамото му. — Същата е като майка си.

— Шшт! Тихо, Лидия, разстроена си. Иди и си полегни за малко — настоя съпругът й.

Девлин почувства как ледените пипала на страха обвиват вътрешностите й, сграбчват и я притискат.

— Чакай, мамо! Какво искаш да кажеш?

Гласът на момичето стана писклив, а различни, дребни спомени от изминали години пробягнаха през ума й, като например когато Лидия и Джери се скараха и Лидия викна: Трябваше да й кажем още в началото. Тогава Девлин, седемгодишна, бе избягала горе, сърцето й биеше толкова бързо и шумно, че звукът я оглуши, когато зарови малкото си ридаещо личице във възглавницата. Да й кажат какво? Инстинктивно разбираше, че е нещо, свързано с нея, нещо грозно и заплашително.

— Всичко е наред, Девлин! Майка ти не знае какво говори. Току-що преживя шок. Слез долу и ни направи кафе като добро момиче.

Джери Дилейни се чувстваше сякаш светът се срутва покрай него.

— Не, тате! Чакай! Защо каза тя това…

В гласа й имаше несъзнателна молба; после Лидия изнурено промълви:

— О, за бога, Джери, кажи й, аз исках да й съобщя преди доста време, вероятно можехме да предотвратим това.

През мъгла от болка Девлин чу горчивия, разстроен глас на Лидия да й казва, че е осиновена.

— Не!… Не!

Момичето започна да пищи и хукна надолу по стълбите, грабна чантата си и изтича до колата.

О, Исусе, Исусе, не ми причинявай това… моля те! Господи, дано да е нощен кошмар. Това трябва да бе наказанието за извършеното прелюбодействие с Колин. Защо иначе ще й се случва подобно нещо?

Като насън запали колата и видя Джери, разстроен, да я вика обратно. Силно натисна педала на газта и вдигна прах, бързо подкара по алеята нагоре към главния път. Искаше й се насреща да излезе кола, да я блъсне и да я изпрати в забвение, така че да може да забрави страха и болезнената мъка, които я обгръщаха.

Осиновена! Осиновена! Осиновена! Звукът от думата изпълваше мозъка й като силно трещящи цимбали, а ръцете и краката й машинално управляваха скоростите, съединителя, спирачките и тя излезе на магистралата. Лидия не й беше майка… Джери не й беше баща. Кои бяха родителите й? Защо я бяха изоставили? Все още ли бяха живи?

— Мразя те, мразя те — високо ридаеше тя, силни, задъхани, тръпнещи стенания, които замъгляваха очите й, караха тялото й да се тресе. Колата зад нея изсвири заради блуждаенето й по пътя и тя осъзна, че пред нея има потоци светлина и натоварено движение.

Тогава Девлин се стегна и се концентрира мрачно само върху шофирането.