Патриша Сканлън
Градско момиче (24)

Двадесет и трета глава

За Девлин следващите шест месеца бяха трескави, но приятни. Работеше неуморно, хвърляше се стремглаво в подготовката, въпреки съветите на Люк да приема нещата по-спокойно. Физически се бе възстановила. Искаше да е заета всяка възможна минута, за да се опита да потуши чувството на вина и мъка, което я обземаше. Ако не бе решила да отиде и да живее в Уексфорд, Кейт и бебето щяха все още да са живи. Сърцето й бе като огромна оловна тежест и всеки път, когато мисълта за Лин нахлуваше в главата й, тя бе яростно изхвърляна оттам. Не мисли за това! Не мисли за това, заповядваше си хиляди пъти на ден. Живей за настоящето, за тази минута, не мисли за миналото. Това й помагаше да преживее дните, но нощите бяха мъчителни.

Знаеше, че Меги и Карълайн не разбираха привидната й липса на тъга, но не можеше да говори за това дори с тях. За първи път в живота си не можеше да позволи на момичетата да й помогнат, въпреки че тя бе изслушала и утешила Карълайн, когато приятелката й разказа за лечението си за алкохолизъм. Девлин не успяваше да се накара да сподели тъгата си и да я отприщи, защото се страхуваше от пороя емоции, който можеше да бъде освободен след подобно нахлуване.

С горчивина каза на Лидия, че не иска да има нищо общо с нея и майка й повече не дойде в болницата. Нито пък я видя след излизането си, въпреки че се срещаше с баща си няколко пъти седмично.

Люк понякога се вглеждаше в нея, с озадачен поглед, докато тя вървеше рамо до рамо с него при разработването на клуба, обсъждаше идеите си с него, учеше се от предложенията му и придобиваше увереност в себе си и в начинанието си, когато всичко започна да си идва на мястото. Можеха да си говорят за всичко относно бизнеса и го правеха, но при всеки намек за личен въпрос Девлин се затваряше, учтиво, но твърдо, и насочваше разговора отново към бизнеса им.

Не прибързвай, казваше си той хиляди пъти, но без значение колко внимателно се опитваше да се промъкне зад нейната сдържаност, нямаше никакъв успех. Дори случайните, съзнателни отпратки към Нола не предизвикваха въпроси, както бе очаквал да стане. Можеше да се закълне, че тя бе изненадана като й каза, че не е женен, но очевидно бе прочел в отговора й повече, отколкото се съдържаше там. Дали просто не се интересуваше от него? Или се съвземаше след нещастна любовна връзка? Ако само имаше нещо, за което да се захване… Тази жена го подлудяваше.

Девлин знаеше, че нейното поведение изненадва съдружника й, но не можеше да направи нищо по въпроса. Новият й клуб на здравето я поглъщаше. Само той я интересуваше. Заемаше ума й, пазеше я от други болезнени мисли и така щеше да бъде. Люк настоя Девлин да посети подобни клубове в Лондон, Париж и Щатите и тя прекара десет дълги, дали й доста познания дни в луксозен курорт във Флорида, където много богати и известни знаменитости идваха да отпочинат, да се борят с тлъстините и да разкрасяват телата си. Процедурите, които самата тя получи, я ободриха и освежиха, дори наддаде няколко от загубените в болницата килограми и се върна в Дъблин заредена с идеи за техния клуб. Люк пристигна от Лондон няколко дни след завръщането й и сърцето му се разтуптя при вида й. Изглеждаше загоряла и жизнена, почти като Девлин, която бе видял за първи път преди толкова много време, но после я улови в момент, когато не бе нащрек, взираше се в дечица, тръгнали да хранят патиците в Грийн, и тихо изруга заради ужасната самотна тъга в очите й. Само да му кажеше причината за своята болка, може би щеше да успее да я успокои. Трябва да е нещо повече от мъка за нейната леля, той знаеше, че са били близки, но със сигурност времето щеше да започне да лекува тази тъга досега. Мислеше да пита Джери, но реши да не го прави. Това би било нахлуване в нейното уединение. Ако Девлин искаше да му каже какво я безпокои, щеше да го направи, а когато и ако му каже, той ще знае, че е направил голяма стъпка напред в техните взаимоотношения. По-добре да общува с нея стегнато и делово, отколкото въобще да не общува.

Девлин реши да нарече клуба „Градско момиче“ и Люк хареса името. Притежаваше изискано, аристократично звучене и проявеният вече интерес бе добър показател, че ще успеят. Карълайн и Меги бяха толкова развълнувани, колкото и Девлин, те провеждаха безкрайни дискусии за декора. От сградата, в която преди се бяха помещавали офиси, останаха само стените, а елегантната фасада в стил Джордж Пети бе изчистена и боядисана. С помощта на дизайнера от курорта във Флорида вътрешността на сградата бе превърната в луксозен рай.

— Направи най-доброто — каза Люк и тя го послуша. Използва само най-хубави мебели, огромни плетени канапета и столове с меки, пухкави възглавници бяха пръснати из фоайетата, боядисани в меки пастелни тонове, бледорозови и сиви и бледозелени. Отморителното обкръжение излъчваше изискания лъх на богатство, с нюанс на безпогрешна изтънченост. Това бе съвършеното място за една заета бизнес дама или богата съпруга да отдъхне заедно с приятелки.

Наеха професионален персонал. „Градско момиче“ имаше свои лекари, медицински сестри, козметици, както и масажисти, фризьори, инструктори по аеробика и много други служители. На покрива имаше басейн, джакузита и сауни, заобиколени от бляскави, буйни тропически растения и затворени под огромен стъклен купол. Това бе един богат, зелен рай с изкуствени температури. Имаше два ресторанта за интимни вечери и привлекателен търговски център, облицован с испански плочки, който продаваше страхотно скъпи стоки. Имаше и малка библиотека, където умореното градско момиче можеше да си почине над ежедневниците или да прочете няколко глави от последните излезли бестселъри. Ако желаеха, клиентките можеха да слушат курс на Лингафон, докато им освежават педикюра или пък докато им правят маникюра, да продиктуват делово писмо на първокласна секретарка, която го подготвяше до тръгването им от клуба.

Гостуващи бизнес ръководители от други страни можеха да ползват превъзходните услуги на „Градско момиче“. Членството за „Градско момиче“ стана един от най-особените начини, които работодатели на фирми използваха, за да преследват най-доброто. Както Люк бе предсказал, членството в клуба се превърна в символ за обществено положение и дори жени от други части на страната, които посещаваха столицата два или три пъти месечно, се възползваха от специална членска карта в клуба.

Начинанието бе по-успешно и от най-смелите мечти на Девлин, но тя не забрави старите си приятели. Помоли Еди, съпруга на Моли, да се погрижи за дърводелството, а Родж и Райо бяха изпратени да изкарат курс за спасители с идеята да станат спасители на басейна. Момчетата забелязаха, че Девлин не може да търпи да се говори за Лин или катастрофата, така че по негласно споразумение темата се превърна в табу. Всъщност сякаш нейният таен минал живот не бе съществувал. Само с Моли Девлин бегло споменаваше миналото, а когато бе самотна, изтормозена, неспособна да се изправи пред вечерните си мисли сама, тя отиваше при приятелката си в новата им, хубава жилищна кооперация в Либъртиз и прекарваше няколко часа с милата, сърдечна жена.

Начинът на живот на Девлин бе напълно променен. Сега тя бе управителен директор на компанията „Градско момиче“, която имаше фантастичен успех, и печелеше голяма заплата. Когато започна да протестира за парите, Люк твърдо обяви:

— Девлин, ще си изкараш всяко пени от нея. Няма смисъл да живееш с оскъдна заплата. Ще забавляваш евентуални клиенти, ще имаш нужда от банкова сметка за разходите си. Ще се нуждаеш от жилище, което да е отморяващо и удобно за теб след десет или дванадесет часов работен ден. Първото правило на добрия бизнес е да се плащат прилични заплати, а ти и аз сме служители, точно както другите. Те заслужават заплатите си; също и ние. — Той й се усмихна. — Не се притеснявай, ако има опасност да банкрутираме, ти първа ще научиш.

Разбира се, Люк беше прав. А за тях нямаше и най-малката опасност да банкрутират. Съвсем определено бяха далеч от червеното.

Девлин си купи апартамент в жилищния комплекс на Карълайн, въпреки че изглежда почти не стоеше там. Люк се оказа прав: изкарваше всяко пени от заплатата си. Новият клуб възбуди огромен медиен интерес и откриването беше нещо, което никога нямаше да бъде забравено. Отделът за връзки с обществеността работи усилено, за да подсигури това да стане най-голямото обществено събитие на годината. Цял ден Девлин бе интервюирана от пресата, радиото и телевизията и в процеса на това тя стана нещо като знаменитост.

Канеха я на премиери, галавечери и множество други събития, които посещаваше, защото разбираше, че ако ходи на много светски събития, ще създаде повече членове за клуба. Тази тактика работеше. Жените търсеха членството, ни най-малко не се въздържаха заради големите годишни такси. Да си член на „Градско момиче“ беше задължително за всяка светска дама.

Животът на Девлин беше пълен. Обаче празнотата вътре в нея не изчезваше. Тя не можеше да търпи да е сама и все пак понякога копнееше за малко самота точно в разгара на оживено тържество или в луксозния си офис в клуба, където имаше постоянен поток от хора, изискващи вниманието й. За първи път в тяхното приятелство не можеше да разкаже на Карълайн и Меги за чувствата си.

Те също бяха емоционално наранени.

Карълайн от алкохолизма си и от нещо друго, свързано с брака й, за което и тя не можеше да говори. Меги, дълбоко наранена от любовната авантюра на Тери, изливаше всичките си горчиви чувства в романа, който пишеше. Девлин бе чела написаното и от пронизващата болка в някои части й се искаше да заплаче, тъй като тя се идентифицираше с героите.

Горката Меги беше толкова всеотдайна, а пък Тери, глупак такъв, не виждаше какво губи.

Почти можеше да разбере пиенето на Карълайн заради брака й с Ричард, но Тери да изневерява на Меги? Това не бе за вярване.

Всички те имаха проблеми и не можеха да ги изкажат една на друга. Не че приятелските им отношения бяха обтегнати. Девлин реши, че причината, поради която не иска да говори на приятелките си за емоционалното си състояние, е, защото те си имаха достатъчно свои проблеми и без тя да ги товари с нейните. Въпреки че не го осъзнаваше, поради точно същата причина и другите момичета не й казваха за своите тревоги.

Понякога й се искаше да сподели с Люк. Само да можеше… Той бе изключително спокоен, виждаше направо същината на проблема и вземаше бързи, решителни мерки да го разреши. Беше го наблюдавала в действие много пъти по време на изграждането до откриването на „Градско момиче“. Спокоен, напълно овладян, той имаше време да поговори с всеки, който се нуждаеше от това. Отнасяше се към служителите си с най-голямо уважение и те го обичаха. Девлин бе научила много от Люк Райли. Тя често пътуваше до Лондон да го информира за напредъка. Той бе оставил повечето от всекидневните задължения на клуба в нейните способни ръце, но важните решения взимаха заедно. Люк винаги се радваше да я види, винаги бе толкова доволен от големия успех на съвместното им начинание.

Първия път в Лондон тя отседна в своето старо убежище „Тара“. На вечеря по-късно същата вечер Люк й каза закачливо:

— Знаеш ли, имам апартамент с три спални, който гледа към Темза. Помисли колко можеш да спестиш на компанията, като отседнеш там, вместо да използваш пари от сметката за хотел.

Девлин се засмя. Тя обичаше чувството му за хумор. Караше я отново да се чувства млада и леко вятърничава. Понякога сухите му, казани настрана забележки по време на дългите, напрегнати събрания на компанията я разсмиваха неимоверно. Беше малко глупаво да отсяда в хотел, когато имаха толкова много за обсъждане, така че при следващото й идване тя остана в луксозния му, но уютен апартамент. Той сготви най-великолепните ястия за нея и те си говориха до малките часове. Люк бе такава опора за Дев, че я трогваше дълбоко и тя винаги се прибираше у дома, след времето си прекарано с него, въодушевена и жизнерадостна, поне за малко забравила нещастието си.

Девлин осъзнаваше, че той се интересува от нея не само заради бизнеса, въпреки че никога не я бе притеснявал или споменавал за това. Ако животът й бе различен, ако можеше да събори огромната стена на скръбта, тя би посрещнала с радост подобно нещо. Мъже като Люк Райли бяха рядкост. Но да обичаш, означава да страдаш — това бе урок, на който животът я бе научил. Лин, Кейт, Лидия, дори Колин. Всичко, което имаше, бе болката на любовта. Тя никога няма да си позволи да се заинтересува дълбоко от някого. „Градско момиче“ бе всичко, от което се нуждаеше.