Патриша Сканлън
Градско момиче (19)

Осемнадесета глава

След срещата се почувства леко разтреперана и уязвима. Така ли ще реагира, когато среща и други познати хора? Ядоса се на себе си заради изпитаните чувства. Не трябва да се оправдавам пред никого. Всеки може да направи грешка, каза си тя поривисто, но оттогава насетне ограничи разходките си в северната част на града. Имаше по-малка вероятност да срещне някого от старата тайфа да пазарува на Хенри стрийт или Муър стрийт. Постепенно започна да харесва тази непозната за нея част от града. Беше по-дружелюбна, по-жизнерадостна от по-аристократичния, по-елегантен район оттатък Лифи.

— Какво красиво чедо имаш, скъпа. Искаш ли да си купиш ябълки и портокали? — попита я една от жените зад сергиите един ден.

Ябълките изглеждаха чудесно, големи, лъскави, зелени, много ароматни сфери, от които слюнките й потекоха. Не бе хапвала хрупкави, сочни ябълки от сорта Грени Смит от години.

— Ще си взема Грени Смит — каза тя и извади портмонето си. Напълно унижена откри, че има пет пени по-малко от очакваното, останала бе буквално само с няколко монети. Беше денят преди получаване на пари. Тя се изчерви и промърмори: Изглежда нямам достатъчно. Може би утре.

Много й се прииска да изчезне и бързо забута количката обратно към Хенри стрийт.

— Почакай малко, госпожо! — чу Девлин жената да вика след нея, обърна се и я видя да слага ябълки и портокали в един плик. — Ето, скъпа, земи ги. Става късно и няма да мога да ги продам сичките, а къв смисъл има да се развалят?

Видя, че Девлин се колебае.

— Айде, скъпа, земи ги и ги изяж с удоволствие.

— Б… благодаря много — заекна Девлин.

— Няма защо — отговори милата възрастна жена с усмивка, докато гъделичкаше Лин под брадичката.

Това бяха най-хубавите Грени Смит, които Девлин някога бе яла, и тя изхрупа две от тях, преди да стигне до общежитието. Някои хора са наистина много мили, каза тя на Майрийд, друга самотна майка, която живееше в общежитието.

— Хмм… рядко са, повярвай ми — отговори скептично другото момиче, но се усмихна, като си взе един от портокалите, които Девлин й предложи.

В общежитието имаше момичета с различен произход, но те се сменяха постоянно, тъй като или напускаха, или бяха настанявани в нови жилища. Само да пристигне ценното писмо с новината, че има апартамент, и тя вече няма да се чувства толкова несигурна. Всичко друго би било по-добре от живот в общежитие. Баща й все още бе с впечатлението, че тя е в Лондон, но след първата й седмица в общежитието Девлин се обади на Карълайн, като я накара да обещае да не казва на Меги, че се е върнала, докато не си намери апартамент.

Те с въодушевление се уговориха да се срещнат. Карълайн бе омъжена от пролетта и живееше в апартамента на Ричард в Клонтарф. Тя редовно бе писала на Девлин и бе ужасно разстроена, че Дев не можа да успее да пристигне за сватбата. Девлин бе страдала много заради това и се бе почувствала сякаш предава приятелката си, но нищо не можеше да стори; просто не можа да си го позволи. Повече от година не се бяха виждали и Девлин умираше от нетърпение да се срещнат. Имаха да наваксват с толкова много новини и клюки.

Когато се видяха, Дев бе изненадана от промяната в приятелката й.

Още по-елегантна и дребничка, облечена в изящни, меки кожени панталони и великолепен плетен италиански пуловер, със златни бижута, които дискретно се виждаха на ушите и китките, Карълайн излъчваше разкош и доста смайваща изтънченост. Но освен това от нея струеше нещастие и напрежение и Девлин с изумление забеляза тъмни кръгове под очите й. След като се прегърнаха горещо, Карълайн взе Лин от количката и я гушна с много обич.

— О, Девлин, красива е! Погледни очите й, съвсем като твоите! Как ми се иска…

Не довърши това, което се канеше да каже, само се усмихна и отново прегърна Девлин.

— О, Дев, толкова е хубаво, че отново си тук! Хайде да отидем да си вземем нещо за хапване и да си побъбрим добре.

Отидоха в тих, но не много скъп ресторант, предвидливо избран от Карълайн, която си спомняше изключително независимата натура на Девлин и се бе досетила, напълно основателно, че тя няма да й позволи да плати обяда.

Говориха си с часове, но Девлин усети, че Карълайн не казва всичко за себе си и Ричард. Съвсем очевидно бе, че бракът й не я правеше безумно щастлива и Девлин почувства огромно състрадание към приятелката си. Измежду всички хора Карълайн най-истински си бе мечтала да се омъжи, а сега нещо сякаш не вървеше. Тя поне беше сама и свободна, макар да имаше Лин. Карълайн бе вързана за Ричард, както някога бе вързана за братята и баща си. Явно бе, че е отегчена и самотна. Ричард бе настоял тя да напусне работа и не й позволяваше да шофира. На Девлин й се струваше, че той иска Карълайн да е зависима от него за всичко. Усети, че Карълайн е шокирана задето живее в общежитие, но мила както винаги, не изкоментира нищо.

Девлин познаваше Карълайн добре и нямаше нищо против да й каже истината, но когато приятелката й я покани в апартамента си, Девлин отказа, като вътрешно се сви при мисълта за любезното самодоволство на Ричард.

— Веднага щом си взема собствено жилище — обеща тя.

Уговориха се да се срещат всяка седмица и да си звънят през ден. Това беше единственото събитие, което Девлин чакаше с нетърпение. През останалото време си изпотрошаваше краката от разходки, защото предпочиташе това, вместо да прекара целия ден в общежитието, самочувствието й падаше все повече и повече.

Когато писмото от жилищната комисия пристигна, нея вече почти не я бе грижа, толкова голяма бе обзелата я депресия. Предлагаха й апартамент в Белимън, сърцето й се сви. В Белимън, единственият жилищен комплекс с високи сгради в Дъблин, живееха двадесет хиляди семейства, девет хиляди от които бяха във високите блокове. Разположен бе в северния район на града и Девлин бе минавала през него по черния път до летището. Изпитвала бе съжаление към всички, които живееха там, а сега тя самата щеше да се настани сред бедността и сивотата.

На другия ден огледа околността от балкона си на осмия етаж. Сив бе преобладаващият цвят, високите сиви сгради се сливаха с влажната сива мъгла, която се спускаше като мръсен дантелен шал от небето. Спомни си, че бе чела колко много случаи на заболявания на дихателните пътища има в този район. Не бе изненадана. Апартаментът беше едностаен, кухнята и всекидневната — комбинирани в едно. Имаше само още баня и малко коридорче.

Тапетите се бяха отлепили от стените, покритието на пода се бе издуло на места и бе очевидно, че предишният наемател не се е гордял твърде с жилището си. В блока имаше постоянен шум, което опъна докрай напрегнатите вече нерви на Девлин, деца играеха и викаха, кучета лаеха. Никога не бе виждала толкова много кучета! Те се скитаха на глутници из грамадния район, огромни кучета вълча порода, добермани и различни мелези. Съседът й имаше гълъби и тяхното гукане допълваше какофонията от звуци.

— Господи! Дотук ли деградирах! — каза си тя на глас, седна на куфара и се заслуша как дъщеричката й плаче, за да бъде нахранена. Страхът я сграбчи и тя започна да трепери. Може да остана тук с години, помисли си обезумяла. Ще трябва да допълзи на колене и лакти до Лидия. Тази огромна пустош я плашеше. Беше забелязала две млади момичета на около четиринадесет да се свиват на стълбите, очевидно в еуфорично настроение, породено от наркотици. Внимателно оголи гръдта си за Лин и нахрани бебето, като подскачаше нервно при всеки звук.

В общежитието й бяха казали, че може да остане още няколко дни, докато си събере мебели; по-късно чакаше един от надрасканите с графити асансьори да я закара надолу към партера и мислеше, че общежитието е идилия в сравнение с Белимън.

— Асансьорът не работи, госпожо. Искате ли да помогнеме? — стресна я дрезгав глас, тя се обърна и видя две млади момчета да я наблюдават. Студените лапи на страха я сграбчиха. Може би бяха хулигани. Девлин едва не припадна, когато двамата вдигнаха количката с Лин и започнаха да крачат надолу по безкрайните стълби.

— Нова сте, а, госпожо? — заговори през рамо момчето с дрезгавия глас, подострена прическа и пурпурни кичури промълви.

— Да, точно така — промълви Девлин едва чуто.

— Аз и Родж живееме в съседния апартамент. Мойта майка ще е доволна да има някой нов до нас. Преди имаше незаконно настанили се там, бяха ужасни наркомани!

— Ооо! — неадекватно отговори Девлин, докато се приближаваха към изхода.

Момчетата внимателно поставиха долу гукащото бебе, на което напълно му се бе понравило това приключение.

— До скоро, госпожо — казаха те весело и се запътиха към магазините.

— Благодаря много — извика Девлин след тях, малко късно спомняйки си за добрите обноски.

Те отново помахаха, а Девлин, докато буташе количката към автобусната спирка, се зачуди с колко предразсъдъци бе изпълнена. Веднага ги заподозря, че възнамеряват да я ограбят само защото бяха грубовати момчета и тя се намираше в Белимън. Засрами се и още много пъти в бъдеще щеше да изпитва срам, когато един по един ограничените й социални предразсъдъци бяха унищожавани. По време на живота си там научи, че навсякъде има добро и зло. За първи път в живота си Девлин осъзна, че къде живееш и какво работиш няма значение. Значение имаше само какъв човек си.

Докато чакаше на автобусната спирка заедно с други млади майки и бебетата им, си помисли с копнеж за нейната фиеста, която така приемаше за даденост преди. Колко свободна бе тогава. Чакането за автобус оставаше за други хора. Сега тя бе една от тези, които преди време несъзнателно бе поглеждала с презрение. Освен това сега бе и една от многото, които разчитаха на социалните помощи. Какъв обрат бе получил животът й… Карълайн се бе наредила много по-добре. Дори Меги със своите близнаци си имаше някого, за когото да се грижи и да обича. Почакай, докато им каже къде живее! Господи, как ли ще я съжаляват…

Девлин погледна към синеоката си дъщеричка, която щастливо й се усмихваше, и усети ужасен страх да я свива под лъжичката. Ще може ли да се грижи за нея и да я осигури? Как ще успее да й даде детството, което Девлин без замисляне бе приемала за дадено, уроците по музика, езда, училищните екскурзии до континента? Та аз дори не мога да си позволя да купя легло — измърмори тя отчаяна.

Гордостта й бе стигнала до дъното. Позвъни на Карълайн и я помоли да се срещнат на другия ден. Докато седяха и си сърбаха кафето, тя погледна приятелката си право в очите и тихо каза:

— Каро, зле съм с парите и ти си единственият човек, към когото мога да се обърна. — Преглътна с мъка и продължи. — Трябва да купя легло, чаши, чинии и нещо, на което да готвя. Можеш ли да ми дадеш назаем? Кълна се, че ще ти ги върна. — Наведе глава и прошепна: — О, господи, Карълайн, виж до какво унизително положение стигнах! Моля те, не казвай на Ричард.

Без да каже и дума, Карълайн отвори скъпата си чантичка Гучи, извади чековата си книжка и елегантна златна химикалка и бързо написа чек. Подаде го на Девлин и твърдо заяви.

— Вземи това, Дев, парите са мои. Спестих ги докато работех. Никой друг, освен нас двете, никога няма да узнае и ако и до петдесет години не ми ги върнеш, все едно — каза тя решително.

Очите на Девлин се ококориха, когато видя числото на чека.

— Петстотин! Карълайн, не мога! — изохка тя, почти разплакана от щедростта на приятелката си.

— Можеш и ще ги вземеш — възрази Карълайн. — Ти винаги бе до мен, когато аз имах нужда. Моля те, нека да направя и аз същото. — Погледна към Девлин, красивите й кафяви очи я умоляваха. — Моля те, Дев, позволи ми да го направя. Никой никога не се е нуждаел от мен преди, нека да ти помогна да се измъкнеш от тази бъркотия. Не губи време да се самосъжаляваш. Трябва да помислиш за бъдещето, своето и на Лин. — Тя погъделичка бебчето под брадичката. — Няма да те оставя да се погребеш завинаги в Белимън, но докато си там, добре е да имаш поне елементарните необходими неща. — Тя се засмя. — Допивай си кафето и да отиваме да пазаруваме, после искам да ми дадеш новия си адрес. Имам изненада за теб утре.

Девлин се облегна назад със зяпнала уста. Отношението на Карълайн я изуми. Приятелката й беше права: бе се отдала на самосъжаление, защото имаше много неща, за които да съжалява. Но Карълайн не го прие и звучеше толкова непоколебима. Обикновено Девлин ръководеше, а Карълайн я следваше. За голяма своя изненада този път Дев се чу да изрича послушно Да, Карълайн и последва приятелката си навън от кафенето. Запътиха се към един магазин с намалени цени и Девлин отново с почуда наблюдаваше как другото момиче бързо пълни пазарската количка с чаши, чинии, кърпи, ножове, вилици и други домакински принадлежности.

— Зная, че са евтини и не са много качествени, но ще свършат работа, докато станеш в по-добро финансово положение — говореше Карълайн простичко.

— Боже, Каро — възкликна Девлин три часа по-късно, когато вече бяха купили малка кушетка, диван втора употреба и обикновена кухненска маса и пак седнаха да пият кафе, — толкова много си се променила!

Карълайн й се усмихна.

— Може би — съгласи се тя кисело. — Но ти също си се променила.

На раздяла — Карълайн имаше среща с Ричард, а Девлин трябваше да прекара последната си нощ в общежитието — те се прегърнаха сърдечно.

— Не забравяй, Девлин. Горе главата и мисли позитивно.

— Добре — обеща Девлин. Как си бяха разменили ролите. — Благодаря, Карълайн, никога няма да забравя какво направи за мен.

— Аз също не съм забравила какво ти направи за мен. Хайде, заведи детето у дома, сложи го да спи и си нахлупвай шапчицата за мислене. Ще се видим утре с моята изненада.

На другата сутрин Девлин стана с пукването на зората. Опакова останалите си вещи от общежитието и свали чаршафите от леглото, като ги остави прилежно сгънати на купчина. Другите момичета й пожелаха всичко добро и тя бе стоплена от искреността им. В края на краищата те всички се варяха в един казан. Екстравагантно си повика такси, знаеше, че това ще е последният път, при който ще може да се потопи в подобен лукс, и докато летеше към северните предградия, отново реши да затвори вратата на един етап от своя живот и да започне нов.

Обеща си да не поглежда назад и да не мисли за миналото, насочи вниманието си към бъдещето. Карълайн беше права: тя нямаше да се превърне в хленчеща, оплакваща се, зависеща от социални помощи жена. Лин ще има своите уроци по музика и езда също като майка си. Девлин изправи рамене на задната седалка на таксито, стисна непоколебимо и решително устни.

Слънцето грееше, гъстата влажна сива мъгла от предишното й посещение се бе вдигнала и далеч пред себе си можеше да види ясните очертания на седем високи жилищни блока. Не изглеждаха толкова лошо, когато грееше слънце: дори имаха своя собствена чиста красота, помисли си тя. Вляво забеляза едноетажна тухлена сграда, заобиколена от дървета, храсти и тучна поляна, един зелен оазис сред бетонната джунгла. Забеляза възрастни и деца да напускат сградата с книги под мишница и мислено скъта тази информация на дъното на ума си. Библиотеката ще й е удобна, докато успее да си позволи телевизор, освен това тя поне беше безплатна, бързо си помисли момичето. Представяте ли си тя, Девлин Дилейни, красавицата на толкова балове, да стигне дотам, че да ходи на библиотека за забавление!

Нетърпеливо изхвърли мисълта от главата си. Беше се зарекла да не поглежда назад, но когато таксиметровият шофьор спря пред високия блок и тя видя мръсния, надраскан с графити вход, разбра, че ще е трудно.