Патриша Сканлън
Градско момиче (33)

Тридесет и втора глава

Пронизителният бебешки вой прекъсна скъпоценния сън на Меги. Тя се сгуши в удобната, подобна на утроба вдлъбнатина на леглото и се опита да го пренебрегне. Обзе я чувство на отчаяние, когато плачът стана по-силен и по-настоятелен. Меги продължаваше да държи очите си здраво затворени, като се надяваше на чудо — Тери да стане и да отиде да нагледа ревящото бебе. Раздразнено ръгане в ребрата разби внимателно отглежданата й илюзия.

— Бебето плаче, Мег. За бога, направи нещо! Трябва да поспя добре тази нощ, утре ще се занимаваме с баланса на Годуин, а това е много важно за нас.

В гласа на Тери се долавяше едва скривано нетърпение и Меги трябваше да се пребори с импулса си да му каже какво точно да направи с баланса на Годуин. Последните месеци спеше малко или почти никак и беше на края на силите си. Тези дни можеше да мисли единствено за сън, копнееше за него, както алкохоликът копнее за едно питие или наркоманът за едно боцване. Всичко, което искаше, беше една нощ на забрава, да потъне сред успокоителния балсам на съня, необезпокоявана от ревящи бебета.

Никой никога не й бе казвал, че майчинството е нещо подобно! Когато разбра, че е бременна, Меги си представяше как вечер нежно люлее заспалата си рожба на ръце около десетина минути, преди да я остави в нейното изящно плетено кошче, където тя спи непробудно цяла нощ. Далечни бяха дните, когато работеше с новородени бебета. Времето бе замъглило спомените й и действителността се оказа съвсем различна. Да каже, че на нея и Тери им беше малко трудно, бе нещо повече от слабо казано.

На първо място изненадаха себе си и всички останали, като заченаха близнаци. Меги потръпна като си спомни бременността. Беше кошмар! Повръщаше й се сутрин, обед и вечер през цялата бременност, измъчваха я болки в гърба, съчетани с лоша бъбречна инфекция през последните три месеца, тогава получи отравяне на кръвта. Нещата се влошиха и накрая предизвикаха с четири седмици по-ранно раждане и бебетата трябваше да прекарат един месец в кувьози в Саудитска Арабия. Плановете им за прибиране у дома се отложиха и на Меги й се струваше, че от момента на раждането на близнаците тя не е имала нито една нощ пълноценен сън.

При пристигането им в семейство Райън двете дребнички, мънички същества поеха контрол над живота й и тя имаше много редки моменти за себе си, с всичките тези хранения, смяна на пелените, баня… и пак хранене. Един безкраен кръг. В Саудитска Арабия не беше чак толкова зле, защото имаше домашни помощници, но след завръщането в Ирландия ежедневието й се стори много трудно. Тери й помагаше понякога, но той пък трябваше да прекарва дълги часове в офиса, за да изгради консултантската фирма, която учреди при пристигането им от Саудитска Арабия. Тя изненадана откри, че е доста време сама.

Втори рев се присъедини към първия и Меги уморено се измъкна от леглото и отиде в стаята на бебетата. Взе двете си ревящи съкровища от техните креватчета и се настани на леглото в ъгъла. То беше студено и неуютно, което я раздразни допълнително и тя изпита голямо съжаление към себе си. Можеше да чуе как съпругът й хърка силно от другата стая и й се прииска да го удуши. За любимия й Тери не съществува нещо такова като равноправие между половете!

Меги разкопча нощницата си отгоре и не можа да не се усмихне, когато две гладни малки устнички захапаха зърната й като две лакоми пирани. Поне утре беше петък и ще се види с Девлин и Карълайн. Мисълта я успокои малко. Тя обичаше техните срещи. Те бяха задължителни за запазване на здравия й разум. Беше много доволна, че убеди Девлин да напусне Лондон и да се върне у дома. Поне можеха да си споделят насладите от отглеждането на дечицата си. Бебетата сучеха доволно, малките им пухкави главици лежаха до гърдите й и като се облегна по-удобно на възглавниците, Меги се отдаде на радостите на майчинството. Не трябва да забравя да занесе сладкиш с плодове и вкусно ястие за Девлин. Господи, понякога на Меги й се струваше, че приятелката й гладува. Разбира се, Девлин беше толкова горда! Няма място за гордост в приятелството — този урок Меги бе научила от труден житейски опит. Гордостта е рушител, бариера, която веднъж вече бе прекрачила и която, можеше свободно да каже, никога няма да се изпречи между нея и някой друг.

Изведнъж й стана тъжно. Къде ли е Мериън сега? Дали и тя също се бе омъжила? Познаваше ли радостта да държиш дете до гръдта си? Меги й бе писала веднъж, молеше я да обмисли отново решението си да сложи край на тяхното приятелство, казваше й, че за Мериън тя винаги ще е там и вратата винаги ще е отворена за връщането й. Никога не получи отговор и не чу нищо повече за другото момиче. Можеше и да е мъртва, доколкото Меги знаеше. Дали Мериън се сещаше понякога за Меги? Вероятно не! Дали Мериън просто бе използвала Меги и родителите й, докато беше в пансиона на католическото училище?

Тези въпроси тя си задаваше отново и отново. Никога нямаше да научи отговорите. Времето и приятелството на Карълайн и Девлин бяха излекували раната на Меги, но отговорът на въпроса защо винаги щеше да я озадачава.

Тя въздъхна, загледа се в двете малки заспали главички, сгушени близо до нея. Децата й сами ще трябва да научат трудните уроци на живота. За нещастие имаше хора, които използваха и изиграваха другите; такава беше човешката природа.

Тя прегърна по-здраво двете нахранени бебета. Какво, по дяволите, я накара да си мисли за Мериън Гилхули след толкова много време? Между Мериън и Девлин и Каро нямаше място за сравнение. Те не бяха приятелки само когато имаха полза. През добри и лоши дни трите бяха заедно, а животът на всяка от тях се бе променил през последните няколко години.

Беше ли си представяла някоя от тях как ще се обърнат нещата? Девлин живееше във високоетажен блок с незаконната си дъщеря. Карълайн беше богата, нищо материално не й липсваше и все пак очевидно бе нещастна в брака си. А тя самата… направи кисела гримаса. Тя, която беше най-темпераментната от трите, пътуваше, изживяваше пълноценно живота си, но сега, на тридесет и една години, беше с доста подрязани криле. Оковите на съпруга и майка се бяха плъзнали около нея така потайно, че не се бе усетила. Само когато си спомняше какъв бе животът й преди, тя осъзнаваше колко драматично се бе променила. Заслужаваше ли си, чудеше се често, докато гледаше сучещите близнаци.

Меги знаеше, без значение колко усилено се опитваше да потисне това, че не е доволна от настоящия си живот. Да бъде съпруга и майка не бе достатъчно да я удовлетвори. Страхотно й липсваше работата. Беше разкъсвана между желанието си да поеме отново юздите на кариерата си и необходимостта да бъде у дома заради децата. Тери в никакъв случай не искаше да наемат детегледачка. Но пък не той трябваше да се отказва от кариерата си. Не беше затворен между четири стени и единствено бебетата за компания. От друга страна, Меги знаеше, че ако се върне на работа, ще се безпокои за близнаците. Няма да е тук да види първите им колебливи стъпки. Друга жена ще има това удоволствие. Майка й винаги бе била там за Меги и момчетата. Тя беше първият човек, когото виждаха, когато се прибираха от училище, стоеше до печката и приготвяше вечерята им, готова да изслуша цялото им възбудено бърборене. Колко много бе приемала тя майка си за даденост… Беше ли й омръзнало някой път на Нелси да готви, да чисти и да се грижи за всичко? Имаше ли Меги правото да отнеме на децата си сигурността в майчинството, докато тя търсеше своето удовлетворение? Имаха ли те правото да очакват тя да се откаже от собствените си желания? Кое беше честно? Кое беше правилно?

Меги не знаеше, а и от Тери нямаше никаква полза.

Близнаците бяха почти заспали, заситени, необезпокоявани от тревожни мисли. Усмихна им се. Беше такова удоволствие да ги гледа как наддават. Бяха толкова крехки и миниатюрни при раждането, че се бе страхувала за живота им. Малко по-късно, след тяхното оригване и смяната на пелените, Меги изпадна в изтощен сън, като забеляза, че вече е шест сутринта.

Яростен вой я изненада и я събуди, сълзи на безсилие се появиха в очите й. Беше само седем часът! Трябваше да останат в Саудитска Арабия, помисли си нещастно. Поне щеше да има слуги, които да се грижат за Тери и домакинската работа.

Синът й лежеше сгърчен от колики и тя се постара да го облекчи. Тъй като беше медицинска сестра, знаеше, че пристъпът ще премине, но детето страдаше и Меги се чувстваше безсилна да направи нещо. Тихичко му пееше, разтъркваше гръбчето и коремчето му, докато крачеше из спалнята, като тогава забеляза мрачно, че навън вали като из ведро и прането й няма да успее да изсъхне днес. Докато успокои детето, дойде време да приготвя закуската на Тери и Меги неохотно се отказа от идеята да поспи още малко. С гуреливи очи тя шляпна тънки резенчета шунка и салам на скарата, разряза един грейпфрут и изгори две филийки хляб.

— Дявол ги взел! — прокле Меги, когато характерната миризма на изгорял хляб се разнесе из оранжевата кухня. Мразеше тази кухня! Цялата яркооранжева и жълта. Живееха в къща под наем в голям жилищен квартал в Темплоуг и от нея, мислеше тя, няма никога да се измъкнат. Чувстваше се толкова потисната. Имаше стотици малки деца и младежи. Шумът беше невероятен. Може би с този дъжд, всяко зло за добро, те няма да ритат топка, да крещят и да реват от рано сутрин до след полунощ. Много нощи напразно се бе опитвала да приспи бебетата, дори тя самата да заспи, но врявата отвън не им позволяваше. Слава богу, че лятната ваканция скоро ще свърши и вероятно ще има малко отдих.

— Да не се опитваш да подпалиш кухнята, Мег? — жизнерадостно попита Тери, след като забеляза малките облачета дим, които излизаха от стария тостер.

— О, млъквай! — Не беше в настроение за хумора на Тери тази сутрин.

— Господи, Меги, ставаш истинска мърморана — осведоми я съпругът й възмутено и забоде глава в Айриш таймс.