Патриша Сканлън
Градско момиче (17)

Шестнадесета глава

Трябваше да се измъкне от апартамента! Подлудяваше я. Определено се чувстваше клаустрофобично. Мина през миниатюрната кухня и погледна мивката, до горе пълна с мръсни съдове. Отвращение премина по лицето й. Обикновено подреден човек, през последните няколко дни тя просто взимаше чисти чинии от шкафа и ги трупаше в мивката, след като приключеше с тях. Парченца от овлажнен прегорял препечен хляб и лепкав, омазан с мармалад нож лежаха на покритата с трохи маса. Девлин направи гримаса на погнуса и промърмори на глас:

— Господи, ставам мърла…

Изпъна рамене, нави ръкавите си и искрено си пожела Нанет Нюман и нейната мека, зелена течност „Вълшебство“ да се появят в малката мръсна кухничка.

Тъкмо бе приключила с подсушаването и на последната чаша и наблюдаваше с леко слисване червените си, сбръчкани ръце, когато звънецът иззвъня. Изненадана, тъй като не очакваше Дорийн да се върне до след още няколко дни, тя отиде до домофона и изрече предпазливо:

— Да?

— Познай кой е! — изговори глас, който веднага разпозна въпреки малко променения звук. Сякаш с крила Девлин веднага полетя надолу по стълбите, със замах отвори вратата и бе посрещната от сияещото любимо лице на леля си.

Кейт остана седмица, беше платила на един мъж да се грижи за чифлика, докато я няма. Тъгата на Девлин се изпари, те отидоха с голямо удоволствие да напазаруват бебешки дрешки и рокли за бременни. Успяха да посетят няколко представления, обядваха или вечеряха навън, въобще прекараха си времето чудесно. Девлин въпреки вече очевидното наедряване, беше здрава като камък и освен пристъпите на киселини в стомаха, които получаваше от време на време, и някаква болка долу в кръста тя плуваше през бременността си като величествен галеон. Заедно с Кейт избраха няколко красиви, великолепно ушити рокли за бременни, които изящно се спускаха около доста наедрялата фигура на Девлин. Огромно облекчение бе да се отърве от пояса, който правеше фигурата й по-плоска и който носеше, за да прикрие корема си. Кейт обеща да се опита да дойде за раждането и вълна от любов и благодарност заля Девлин към дребната, стройна, вълшебна женица, която я беше дарила с повече любов и подкрепа от Лидия.

След завръщането на Кейт у дома, в Уексфорд, тя й липсваше много, но пък Дорийн се бе върнала и правеше всичко възможно да повдига духа на Девлин. Понякога й се струваше, че деветте месеца са девет години и откри, че с навлизането в осмия месец на бременността става неспокойна и раздразнителна. Големият й страх бе да не би водите й да изтекат, докато е на работа, и да не напои елегантния дебел килим във фоайето. Сънуваше кошмари, че родилните болки са започнали, а всички просто я подминават и продължават да се занимават със своите си аеробики и бодибилдинг, докато тя напразно моли за помощ.

Девлин посещаваше часове за бременни и често практикуваше упражненията си за дишане с Дорийн, която я увери, че ще остане в болницата по време на раждането, въпреки че няма да може да издържи да присъства на самото раждане, защото се ужасяваше до смърт от кръв.

След няколко нощи Девлин се събуди от неспокойния си сън и усети необичайна, топла влага ниско долу. Остра болка в гърба прониза сънливостта й.

Господи, подмокрила съм се, помисли си тя смаяна и бързо седна в леглото. Нова, по-силна болка я сграбчи и тя моментално се събуди.

— О, боже мой! Дорийн, бързо! Мисля, че започва — закрещя тя неистово на съквартирантката си, която спеше в другата стая надолу по коридора. Измъкна се от леглото, влажната нощница бе прилепнала към тялото й, и с разтуптяно сърце изтича в спалнята на Дорийн. Здраво разтърси приятелката си.

— Бързо, Дорийн, добре е да отивам в болницата, мисля, че излиза.

Дорийн извика разтревожено:

— Ооо, Дев! О, момичето ми, какво да правя?

Скочи от леглото и започна да рови в шкафа.

— Какво, за бога, правиш? — смаяна запита Девлин.

— Взимам кърпи, момиче. Винаги искат кърпи и гореща вода — отвърна Дорийн.

Въпреки неразположението си Девлин се засмя.

— О, глупаче, има още много време до раждането. Само ми помогни да се приготвя и да викна такси. Става ли? — успокои я тя.

Очевидно Дорийн бе съвсем уплашена, така че Девлин си пое дълбоко дъх, нареди й да отиде в кухнята и да направи чай, а тя се обади в болницата да им каже какво се е случило. Медицинската сестра спокойно й обясни какво да донесе и докато се концентрираше върху приготвянето си, я обзе един особен фатализъм. Дойде време за голямото събитие. Утре по това време всичко ще е минало и тя ще има своето бебе. Ще започне нов етап в живота й, освен това в себе си вече бе открила сила, която не бе знаела, че притежава. Само упоритостта и волята й помогнаха да премине през осемте и половина месеца на бременността и тя увери себе си, че със същата сила на волята ще премине през следващите няколко часа.

За Девлин раждането на дъщеря й щеше завинаги да остане замъглен спомен на изненадваща болка. Дали през цялото време я бяха баламосвали? Раждането се предполагаше, че е най-великото преживяване за жената. Истинското осъществяване се предполагаше да е наградата, ако всичко, което беше чела и карана да вярва, бе истина. Никой никога не й бе разказвал за действителността. За Девлин раждането бе болезнено, объркано, дори унизително преживяване, ръгаха я и я пробождаха в предродилното отделение и по-късно в родилната зала, където хладно, но професионално й казваха кога да напъва и кога не. В миговете на най-голямо отчаяние тя дори викаше името на Колин и високомерното съжаление, с което я поглеждаше сестрата, почти пречупи духа й.

— Тихо сега, бъди добро момиче. Не вдигай врява — хладно и с авторитет й каза докторът индиец със своя завален, полуанглийски акцент.

Девлин усети, че е раздразнен от повикването да изражда преждевременно раждащо се бебе. Тя беше единствената в родилното отделение и чувството й на изолация се засили. Всички филми, които бе гледала, показваха оказващи подкрепа съпрузи или сестри, или приятели, които окуражаваха развълнувани, удовлетворени жени, а пък тя тук беше сама, с всички тези непознати, преживяваше най-болезнения и страшен момент в живота си.

Веднъж, когато докторът доста остро й нареди да напъва, тя вдигна глава от възглавницата и му хвърли ядосан, гневен поглед.

— О, напъвай ти, тиранино!

— Спокойно, Девлин! — промърмори сестрата, но едва прикри усмивката си.

Беше дълго и трудно раждане и когато най-сетне приключи, Девлин почувства вяло облекчение. Искаше й се единствено да спи и за свое отчаяние не можа да събере много ентусиазъм, когато поставиха малкото червено, сбръчкано вързопче в ръцете й. Обзе я вина при връщането й обратно с количката в отделението, тъй като беше чувала за майчините връзки и отхвърлянето. Помоли ги да й позволят да види бебето отново, но те само промърмориха няколко успокоителни думи и казаха да се отпусне.

Дорийн надникна да я види, преструваше се, че пуши голяма, дебела пура и Девлин се усмихна слабо, а после потъна в забрава, докато оздравителният сън обнови разнебитеното й тяло. Спа до шест часа сутринта на другата сутрин и първата й мисъл бе: Вчера сутринта аз преживявах раждането. Слава богу, че свърши. Никога няма да забременея отново. Донесоха й бебето и докато държеше малкото, крехко същество със здраво стиснати очички, малки стърчащи кичурчета хубава, червеникава косичка и силно стиснати съвършено оформени миниатюрни пръстчета, Девлин усети как нейната неприязън и горчивина се изпаряват и през тялото й преминава вълна на покровителствена обич. Тя приближи бебето до себе си и тихичко му заговори:

— Съжалявам, че по такъв ужасен начин те въведох в този свят. Ще го компенсирам, миличко — прошепна разкаяно.

Въпреки че бебето бе родено три седмици по-рано, то тежеше два килограма и половина и след като те и двете овладяха изкуството на кърменето, то доволно сучеше от гръдта на Девлин.

Девлин се отдаде на физическото удоволствие да кърми бебето си и знаеше, че няма абсолютно никакъв шанс да поиска да го даде за осиновяване. През цялото време на бременността я бяха преследвали и й бяха причинявали огромно безпокойство думите на Лидия. Какво ще каже на детето си за баща му? Откъде ще вземе достатъчно пари, за да й осигури някои дори и малки удоволствия? Заплатата й едва ще покрие наема, храната, облеклото и детегледачката. Няма ли да е по-честно към дъщеря й, ако я даде за осиновяване?

Девлин прекара много безсънни нощи, като прехвърляше за и против.

При първото кърмене на бебето си разбра отговора. Баща й долетя веднага, след като позвъни да му каже новината, и Девлин изпита прилив на обич към сивокосия, уморен мъж, който седеше до леглото й и с едната ръка бе хванал нея, а с другата държеше бебето.

С Джери тя винаги се бе чувствала обичана и макар сега да знаеше, че не му е истинска дъщеря, някак си това нямаше значение.

— Няма ли да си дойдеш у дома, Девлин? — настоятелно питаше той.

Но тя беше непоколебима.

— Честно, тате, имам страхотна работа с много добра заплата — малко поукраси числата заради него, — имам хубав апартамент и наистина добра приятелка.

Разказа му всичко за Дорийн.

— Ами, ако някога имаш нужда от нещо, веднага ще ми кажеш, нали? — накара я да обещае той.

Девлин обеща и след няколко дни баща й си тръгна, малко по-спокоен за нейното положение.

Преди той да замине, тя уреди да дадат име и да кръстят бебето. На малка, задушевна церемония, с Дорийн и приятеля й Стив за кръстници, Девлин и баща й се усмихнаха един на друг при юнашкия рев на Лин Кейт Дилейни, когато водата от кръщението се процеди по челото й. Джери покани всички на обяд с шампанско, на който Девлин се наслади напълно, доволна, че бременността й най-сетне е приключила.

Почувства се самотна, когато баща й си тръгна. Когато той беше при нея, тя усещаше, че може да се изправи пред всичко, но сама в спалнята си, с Лин, разположена на сигурно място в креватчето зад нея, беше всичко друго, но не и смела. Напрягаше се да чуе дишането на детето, реши да се увери съвсем, че бебето е добре и за трети път тази нощ стана от леглото и доближи огледало до малките му устни. Още веднъж уверена, че Лин не е жертва на смърт в креватчето, най-голямото й безпокойство, Девлин се настани да поспи, но бе събудена от гладен вой — стори й се само няколко минути по-късно. Докато я хранеше, се чудеше на миниатюрното съвършенство на дъщеря си. Малките й пръстчета бяха свити около един от показалците на Дев, малките пръстчета на краката се извиваха, докато гладно сучеше от гръдта на майка си. Пухкави, червеникавозлатисти кичурчета коса докосваха кожата на Девлин, където главицата на бебето се гушеше в ръцете й, и Девлин се наведе и целуна върха на главата на дъщеря си, като вдиша с удоволствие онзи уникален аромат, който само бебетата притежават.

Прекарваше часове загледана в момиченцето, връзката между тях нарастваше и онзи първи вълшебен момент, когато Лин наистина погледна с големите си сини като метличина очи майка си и й се усмихна, Девлин нямаше никога да забрави. Седмиците, в които Дев бе в отпуск по майчинство и можеше да отдаде пълното си внимание на бебето, да забрави всички външни тревоги и съображения, не бяха съвсем спокойни. Бебето изискваше непрестанно внимание, както повечето новородени, но в сравнение с това, което щеше да последва, животът беше лесен.

Преди да се върне на работа, Девлин си подсигури услугите на детегледачка с добри препоръки. Една от колежките й я увери, че жената е чудесна и много способна. Девлин хареса Мириъм от пръв поглед и малко преди да трябваше да се върне на работа, започна да води бебето в къщата на жената, за да може тя да свикне с нея.

Въпреки че взимаше скъпо, Девлин знаеше, че добра детегледачка е най-големият й приоритет. Никога нямаше да забрави първия си ден в службата, опитваше се отчаяно да се съсредоточи над работата и да пренебрегне набъбналите гърди, които плачеха малките розови устнички на Лин да ги изпразнят от млякото им.

Будна ли е, или спи? Имаше леко разстройство тази сутрин. Дали е по-зле? Протегна ръка да набере номера на Мириъм. Спри! — каза си тя нещастно. Това ще е третото й позвъняване и Мириъм може да се раздразни. Чудеше се дали дъщеря й се терзае така много, както и тя. Някак си изкара деня и почти си счупи краката, докато стигне до дома на детегледачката, за да си вземе ценното детенце, което доволно спеше и не осъзнаваше терзанията, които изпитваше майка му.

За нещастие, доброто състояние на нещата не продължи дълго. Бебето получи хриптяща кашлица, която се разви в хроничен бронхит. Разкъсвана между изискванията на работата си и нуждите на бебето, Девлин се поболя от тревоги. Постоянно си взимаше свободни дни, за да е с детето или за да го заведе на болница, и въпреки че госпожа Арнолт съчувстваше на положението й, Девлин знаеше, че това не може да продължава дълго.

Много пъти Девлин беше силно изкушена да звънне на баща си, но това означаваше да се предаде, да поеме по лесния път, а тя се бе заклела да издържа себе си и бебето. Джери й беше дал повече от достатъчно, а тя му причиняваше само тревоги. Няма да бъде търтей! Но много пъти, когато държеше бебето в ръцете си и гледаше как малкото личице става все по-червено и по-червено след пристъпа на кашлицата, тя бе наистина сериозно изкушена.

Когато седмиците станаха месеци и Девлин бе принудена да взема все повече и повече свободни дни, тя знаеше, че е само въпрос на време госпожа Арнолт да я повика в офиса си и да я помоли да напусне.

Когато се случи, не можеше да обвинява хората в центъра. Те се бяха отнасяли изключително добре с нея през време на престоя й там и тя самата знаеше, че нещата не могат да продължат както сега.

Загубата на работата й означаваше да използва ценните си спестявания, за да допълва социалните помощи. Тя, която никога не бе знаела какво означава да икономисва и спестява, стана специалист как може каймата да се използва три дни. Знаеше до последното пени колко може да похарчи и беше разучила всичко за по-евтините кройки и дрехите с етикети със собствена фабрична марка. Наемът й гълташе голям дял от седмичните й доходи и без заплатата си Девлин започна все повече да се бори да свързва двата края.

Дорийн й помагаше, доколкото можеше. Тя беше толкова добра и благонадеждна, че Девлин бе трогната, но се чувстваше виновна, когато преди зазоряване Лин плачеше в ръцете й и Дорийн, чийто сън бе почти толкова нарушаван, колкото и на Девлин, настояваше да направи чай за Дев.

Най-накрая, когато спестяванията й се стопиха и животът изглежда ставаше все по-труден, Девлин реши да се върне в Дъблин. Не желаеше да се натрапва повече на Дорийн, а смяташе, че ще е по-лесно да отглежда сама детето си в Дъблин, отколкото в Лондон. Животът в Лондон бе станал непосилно скъп. Поне Карълайн и Меги, която се бе върнала у дома с близнаците, ще бъдат в Дъблин. Споменът за думите на Меги бе това, което най-накрая я накара да реши да се върне там.

Приятелката й пишеше предано всяка седмица и когато писмото, в което се казваше, че Меги напуска Саудитска Арабия завинаги и ще спре в Лондон на път за Дъблин пристигна, Девлин бе замаяна от вълнение. Бяха се уговорили Меги и близнаците да останат да преспят в апартамента и Девлин нямаше търпение да се срещне с тях всичките. Когато видя познатата червенокоса глава да се появява от митницата широко усмихната и с две спящи бебета в ръце, Девлин не можа да спре сълзите.

— О, Мег! Мег, толкова се радвам да те видя! Ти и Каро ми липсвате много — прошепна тя, докато прегръщаше майката и близнаците в такава прегръдка, каквато собственият й корем позволяваше.

— Зная! Зная! Аз бях наистина самотна в Саудитска Арабия, когато трябваше да напусна работа — каза Меги като се смееше и плачеше едновременно. Тя отстъпи назад и отбеляза възхитена. — Дев, изглеждаш фантастично! Очевидно бъдещото майчинство ти отива. Да ме беше видяла мен! Майката на скърбите не можеше да се сравни с мен.

Девлин се засмя и взе едно от бебетата от приятелката си. Всъщност никога не бе виждала Меги толкова изтощена. Имаше големи кръгове под очите и изглеждаше необичайно бледа. Беше нещо повече от умора от пътуването. Девлин знаеше, че Меги бе имала трудна бременност. Очевидно все още не я беше преодоляла. Тери не е трябвало да я оставя да пътува сама с бебетата, но както Меги обясни, имаше още месец до изтичане на договора му, а тя трябваше да уреди къде ще живеят.

Въпреки че бе прекарала толкова дълъг полет, Меги се разприказва веднага след като сложи децата да спят и чак след полунощ, след часове, изпълнени със смях, бърборене и истински, сладки приказки, на които могат да се отдадат само най-добри приятели, Девлин я убеди да си легне.

— Защо не се върнеш и ти? — бе запитала Меги. — Само помисли, Дев, децата ни ще станат приятели. Могат да израснат заедно. Ако имаш малко момиченце, тя и Мишел ще са много близки приятелки, както ние двете.

В онзи момент Девлин имаше сигурността на седмичната си заплата, бе доволна от апартамента и приятелството на Дорийн, освен това харесваше анонимността на Лондон, така че не обърна внимание на мисълта. Но тъй като животът й прие друга посока и нещата не потръгнаха, както бяха планирани, думите на Меги се връщаха в съзнанието й нощ след нощ, лежеше будна и се тревожеше, прехвърляше за и против в ума си, докато накрая чувстваше, че ще грохне. Слушаше хриптенията на Лин и плачеше от яд и объркване. Ако бебето не беше толкова измъчено, тя щеше да се справи в Лондон, но в действителност й ставаше все по-трудно и по-трудно да се справя и да си отиде у дома беше единственият отговор. Там нещата едва ли бяха по-зле и поне ще има момичетата за морална опора.

Също и Джери.

Когато в Юстън се качи на влака, който щеше да я закара до кораба, и видя сълзи в очите на Дорийн, тя почувства огромно съжаление, че напуска града, рай за нея. Дорийн я прегърна горещо. На Девлин щеше да й е трудно да намери толкова добра приятелка, каквато беше Дорийн през месеците, прекарани в Лондон, и те си обещаха да поддържат тесни връзки, обещание, което спазиха през целия си живот.