Патриша Сканлън
Градско момиче (20)

Деветнадесета глава

Два часа по-късно, докато Девлин непоколебимо жулеше мъничката си кухня, някой позвъни на вратата. Очакваше мебели, затова само подсуши ръцете си, сложи един увиснал кичур руса коса зад ухото и дори не си даде труда да си махне престилката. Отвори солидната дървена врата и от изненада устата й образува „О“, защото видя Меги, усмихната и вече с гумени ръкавици на ръцете, а зад нея Карълайн, също с гумени ръкавици.

— Защо не ми каза, че си в Дъблин? Ще те убия! — възкликна Меги.

— Дойдохме да ти помогнем да се настаниш, Дев — обясни Карълайн. Показа голяма кутия в краката си и додаде весело: — Има още една в колата на Меги, но все още не ме моли да я донеса; няма да мога да се справя със стълбите за известно време!

Девлин стоеше почти загубила дар слово, вълна от емоции я заля. Ето ги най-добрите й приятелки, и двете богати, омъжени жени, а ето я нея, самотна майка, живееше в бедност, изглеждаше в безпорядък, имаше дупка на дънките.

О, господи, какво ли си мислят за нея. Не можеше да понесе съжалението им. Мислите й се отразиха в очите й и Меги, която веднага усети какво минава през ума на по-младото момиче, я прегърна и нежно измърка:

— Престани, Дев, това сме ние! Най-добрите ти приятелки! Не се отбранявай от нас, за бога! Един за всички и всички за един! Спомняш ли си?

Девлин се усмихна на стария им девиз. Меги беше права, отбраняваше се прекалено много. Виж как се почувства при срещата с Жералдин. Наистина! Време беше да се задейства.

— Хайде, Дев — настоя Карълайн, като размаха еднолитрова бутилка освободено от мито вино. — Давай чашите и нека да пийнем за старото време!

Девлин не знаеше дали да се смее или да плаче, беше на ръба и на двете. Тя отстъпи назад и им направи път да влязат. Меги веднага се запъти към креватчето на Лин, а Девлин с изненада забеляза, че приятелката й бе понадебеляла и лъчезарната й joie de vivre, толкова характерна за нея, изглеждаше някак си поугаснала. Бракът и майчинството явно бяха взели своя данък от жизнерадостната Мег.

Няколко чаши вино по-късно и те всички се смееха, докато чистеха апартамента. Междувременно докараха мебелите, мястото загуби студения си, гол, необитаем изглед и започна да придобива по-домашна атмосфера. Меги бе донесла пилешко ястие и след като окачиха две стари, но спретнати пердета, които тя бе намерила някъде, стоплиха яденето и седнаха да ядат, гладни като вълци след усилията им от сутринта. Това бе щастлив обяд, един от многото, на които щяха да се радват заедно през десетте месеца на Девлин в Белимън.

Подкрепата и окуражаването на приятелките й помогнаха на Девлин да премине през тези изпълнени с трудности месеци, когато тя откри в себе си сили, които я накараха да се бори, решена да осигури добър живот за себе си и за своето дете.

Другият й източник на успокоение и подкрепа бяха съседите й — Моли О’Брайън, майка на четири деца, и съпругът й Еди. Сърдечна, блага дъблинчанка, Моли дойде с току-що изпечен ябълков сладкиш още първата седмица на Девлин в апартамента.

— Как си, скъпа, името ми е Моли, надявам се, че се нареждаш. Донесох ти сладкиш и искам само да се представя — бяха първите й думи към слисаната Девлин.

— Ооо! Много мило от твоя страна. Искаш ли да влезеш и да пийнем чай? — отговори Девлин, очарована от топлотата и дружелюбието на жената.

— О, с удоволствие. Няма нищо по-хубаво от чая — засия Моли и влезе в апартамента. — Ей, богу! Страхотна работа си свършила тук все пак. Онази тълпа нехранимайковци го остави голяма кочина — възкликна тя и хвърли поглед на познавач наоколо. — Е, скъпа, ако имаш нужда от нещо, не се стеснявай да почукаш на вратата ми. Нали?

— Да — изрече Девлин щастливо. Може би нямаше да е толкова самотна в края на краищата.

С четири големи синове, включително юношите Роджър и Рейо, които бяха помогнали на Девлин с количката при първото й посещение на апартамента, на Моли очевидно й липсваше дъщеря и тя съвсем скоро взе Девлин и Лин под майчинското си крило. Апартаментът на Моли беше безупречно и красиво подреден, а на балкона, слънчев, с южно изложение, боядисан в бяло, Девлин прекара много щастливи следобеди, като слушаше Моли да й разказва истории за живота в Либъртиз, където бе отгледана. Девлин на свой ред й разказа за живота си, бременността, несъществуващите отношения с майка си. Беше толкова лесно да говори с Моли, непосредствената жена винаги й даваше полезни съвети за Лин и мисълта, че е съседка, че може да разчита на нея, беше от огромна полза за по-младото момиче.

Моли обясни, че тя и съпругът й са включени в списъка за една от новите къщи, които се строяха в Либъртиз.

— Но все пак ще ми липсва Белимън — въздъхна тя. — Има някои ужасно мили хора тук. Например Бърни, срещала си я, живее точно под нас. Е, не можеш да се запознаеш с по-добър съсед. Би ти дала и ризата от гърба си.

Девлин само се усмихна.

Тя наистина се запозна с Бърни няколко дни след като се нанесе. Добродушна, жизнерадостна жена, която знаеше всичко за живота в Белимън. Когато Девлин искаше да открие къде да й поправят спукана тръба, Бърни й каза с кого да се свърже. Тя лично я заведе до здравния център, когато Девлин я попита къде се намира, и изчака с нея; запозна я с другите майки, докато извикаха Лин и Девлин при доктора.

— Моята Маргарет ще гледа бебето, ако имаш нужда — увери я Бърни на връщане към блока им и изпращаше малкия си син всеки ден да види дали Девлин има нужда от нещо от магазина.

За Девлин бе откритие как жените от апартаментите се подкрепят. Толкова различно от резервираната анонимност на луксозното предградие, в което бе израсла. Тя знаеше, че ако не бяха Моли и Бърни, въобще нямаше да може да издържи. Без значение колко унила беше, само звукът от заразителния силен смях на Бърни повдигаше духа й.

— Ще натрупаш страхотно богатство, ако разсмиваш хората по къщите! — каза Моли на Бърни един ден, когато другата жена се бе разсмяла сърдечно по характерния си начин при вида на местния полицай, който преследваше шапката си, издухана от порива на вятъра.

Девлин избухна в смях. Хапливото дъблинско остроумие на Моли бе извор на постоянно забавление за нея.

Еди, съпругът на Моли, беше дърводелец по професия, висок, тих, скромен мъж, който от време на време почукваше на вратата й, с рафтчета например, и настояваше, че просто се мотаели наоколо и питаше дали ще й пречат. Няколко седмици след като се запознаха, Лин се сдоби със собственоръчно изработено креватче и Девлин се дивеше на добротата на съседите си.

Въпреки грубоватия си външен вид Роджър и Рейо бяха добри момчета, те често наминаваха и я държаха в течение на клюките в блока, докато играеха с възхитената Лин.

— Брайди от горния етаж е отново бременна, лош късмет! Басирам се, че ще чуем няколко шумни кавги на стълбищната площадка, все същото е, когато е трудна — мрачно я информира Рейо един ден.

Девлин бе срещала Брайди няколко пъти, дребна, дебела, с груби черти на лицето жена, с русолява коса и изглеждаше към края на тридесетте. Няколко пъти бе правила забележки на глас за курвите и мръсниците — те взимат пари от държавата, които по право трябва да се дават на законородените деца, а не на копелета без бащи.

— Слава богу, че съм добра майка католичка, а не като някои млади безсрамници наоколо! — без да говори на някого специално, каза тя друг път, докато Моли и Девлин стояха и чакаха за асансьора. Девлин се изчерви, а Моли се наежи, бойни светлинки заблестяха в очите й.

— Махай се, нахална фльорца, и недей да дразниш съседите. По-добре ще е да бъдеш католичка с действията си, вместо да се молиш като такава.

Брайди нададе яростен вик.

— Господи! Как смееш да ми говориш така! Мислите се за най-добрите, нали, със своите махагонови библиотеки и всичко. Фукате се и се хвалите за онзи ваш нехранимайко в Ливанландия!

Най-големият син на Моли беше войник и служеше към ООН в Ливан. Той беше гордостта и радостта на майка си.

— Казва се Ливан, невежа кокошко, и ти само завиждаш, Брайди, все същата си, създаваш проблеми в блока. Не се бъркай и не безпокой свестните хора.

— Ще пратя Лез да се разправя с теб, безнравствена жено! — яростно изрева Брайди.

— О, господи! Разтреперих се от страх! — сухо й отвърна Моли и влезе в асансьора, като остави другата жена онемяла и с ръце на хълбоците.

Девлин, малко ужасена от разговора, беше пребледняла.

— Погледни се, ще се изпуснеш! — изненадана възкликна Моли. — Не й обръщай внимание, скъпа, мисля, че малко е мръднала. А този неин съпруг… — продължи тя мрачно, — той точно е малко копеле! И двамата са. Некадърници са и двамата! Това й е седмото и тя винаги си го изкарва на съседите, бог да ни пази и да ни закриля от всички беди. — Тя се захили дяволито. — Ако бях омъжена за онзи малък плъх, щях със сигурност да завържа топките му около врата.

Девлин се засмя на така земния хумор на Моли. Тя често бе чувала скандалите между Брайди и съпруга й, понякога толкова силни, че горкият Еди беше принуден да излезе на площадката на стълбището и да им викне да пазят тишина и да дадат на съседите си малко почивка.

Постепенно Девлин започна да свиква по малко. Неизменно веднъж седмично идваше Карълайн, както и Меги, ако успееше. При хубаво време те излизаха навън и забравяха грижите си, при лошо оставаха вкъщи, правеха си чай след чай и бъбреха безспир. Девлин я болеше сърцето за Каро. Явно бе, че не е щастлива, и макар че понякога на самата нея й идваше до гуша и се чувстваше депресирана, винаги полагаше усилия да бъде жизнерадостна пред приятелките си. Посещенията им бяха най-щастливият миг от седмицата, време, в което трябваше да захвърли бремето на живота, време за забавления, време за приятелство.

Срещите с баща й веднъж седмично бяха другото удоволствие, което я измъкваше от апартамента. За тези случаи тя винаги обличаше някоя от старите си, хубави дрехи. Той нямаше представа, че тя живее в Белимън и съществува от помощите за самотни майки. Девлин мразеше да лъже, но знаеше, че той ще се поболее от безпокойство, ако разбере истината и го бе накарала да вярва, че живее в апартамент в Драмкондра и работи при един доктор. Сряда, денят, когато се срещаха за обяд, бил свободният й ден. Горкият Джери, искаше да й купи кола, но тя не му позволи, въпреки че щеше да й достави такова удоволствие и да направи живота й много по-лесен. Но с нейните помощи нямаше как да си позволи кола, така че със съжаление отказа предложението му, внимателно, но категорично. Те никога не говореха за Лидия, като че ли по взаимно съгласие, но макар че времето бе стопило малко горчивината за Девлин, обидата все още тлееше в нея. Джери обожаваше внучката си и я глезеше толкова, колкото Дев му позволяваше, като й носеше подаръци всеки път, когато се срещнеха през почивния й ден.

Нощите й бяха най-самотни. Понякога Моли я завеждаше на бинго, а Родж или Рейо гледаха бебето. За нейна изненада й хареса да слуша бъбренето, клюките и хумора на другите жени. Имаше много неомъжени майки като нея, които живееха в огромния комплекс и Девлин се сприятели с някои от тях. Едно момиче от Голуей, Хеклън, имаше седемгодишен син. Кротък, внимателен човек, тя беше твърда в решението си да се измъкне от Белимън в края на краищата. Каза на Девлин, че учи за зрелостното си свидетелство и имаше намерение да продължи в университет. Хелън каза на Девлин къде да се свърже с чиновника, който се грижи за подпомагане на бедните, когато имаше затруднения да плати сметките, и пак Хелън я насърчи да започне да мисли какво ще прави с живота си.

Аз също ще се измъкна от Белимън, закле се тя една нощ, докато слушаше как Лез и Брайди се карат и се обиждат в апартамента над нея. Силните им дрезгави викове се смесваха с лая на кучета, затръшването на врати, пиянски песни и бебешки рев — звуци, които изпълваха нощите на Белимън. Често, неспособна да заспи, тя заставаше на прозореца, гледаше хилядите блещукащи светлинки и се чудеше дали някога наистина ще се измъкне оттук. През нощта кадифената тъмнина скриваше грозотата и комплексът изглеждаше почти красив. Напомняше й за небостъргачите на Лондон или дори Ню Йорк, светнали на фона на осеяното със звезди небе, но зората неумолимо се плъзваше от изток и връщаше реалността… и отчаянието. Слушаше как гърдите на Лин хриптят заради влагата, която се процеждаше през стените на апартамента, и знаеше, че ще трябва да намери друго жилище.

Хелън я бе посъветвала и тя се записа във вечерен курс по счетоводство в местното общообразователно училище, за да допълни бизнес курса си от Лондон. Моли или Маргарет, дъщерята на Бърни, гледаха бебето, докато тя учеше усилено и мечтаеше да изкара достатъчно пари, за да започне свой собствен бизнес. Тези блянове й помагаха да върви напред и често в уютната местна библиотека с Лин, която си дремеше в количката до нея, тя се заравяше в книги със съвети как да започнем свой бизнес. Девлин свикна да посещава библиотеката всеки ден, наслаждаваше се на топлата, светла атмосфера, докато седеше и четеше в един от удобните фотьойли, пръснати наоколо. Наблюдаваше работещите зад голямото бюро за раздаване на книги момичета как се шегуват и смеят и си мислеше, че някога и тя бе работещо момиче със собствен апартамент, кола и начин на живот, за който другите й завиждаха.

Никой не би й завидял сега, помисли тя кисело, като се задълбочи в книгите си по бизнес, решена да се измъкне от коловоза си. Освен няколкото пъти, когато Меги и Тери я каниха на вечерни тържества и настояваха да остане у тях през нощта с Лин, случаи, които тя наистина харесваше, Девлин не ходеше никъде другаде. Карълайн никога повече не я покани на гости и Девлин усещаше, че не всичко е наред с брака й, но не любопитстваше. Познаваше Каро отпреди, знаеше колко лоялна ще е към Ричард и се надяваше, че в края на краищата приятелката ще й довери какво я тревожи.

Изумена, тя осъзна, че Карълайн започва да пие доста и се досещаше, познавайки я добре, че използва пиенето като патерица. Само да можеше Карълайн да приеме себе си такава, каквато бе… Бракът, за който толкова бе мечтала, със сигурност не бе подобрил самомнението й. Все пак, ако Каро се нуждае от помощ или рамо, на което да поплаче, имаше нея и Меги. Преданите приятели значеха много, Девлин можеше да го потвърди.

Така минаваха месеците и Дев откри, че се адаптира към новия си начин на живот, макар и невинаги радостно.

Една неделя привечер през ранната есен Моли и тя изведоха Лин на разходка с количката. Тъй като й растяха зъби, Лин цял ден бе капризна и опака, и Девлин започна да става изключително раздразнителна и нервна. Моли трябва да бе почувствала отчаянието й, защото с милия си дъблински тон предложи:

— Хайде, скъпа, да се разходим, няма нищо по-добро от свежия въздух за повдигане на духа. Ще отидем на долния край на летището да погледаме самолетите.

Пет минути пеша и те излязоха от напълно посивелите високи блокове на огромния комплекс, минаха покрай малката църква Свети Папин, после нагоре по хълма Мийтпекърс и се озоваха в околностите на града. Голямото летище беше вдясно от тях, а богатото, разлюляно поле — вляво. В Дъблин Девлин обичаше най-много това как бързо човек може да се измъкне от шума и мръсотията на градските улици. Макар че беше градско момиче по душа, Дев ценеше много природата.

Тъй като беше неделя вечер, летището бе доста натоварено от празничните чартърни полети и докато Девлин седеше на тревата с бебето в ръце и гледаше реактивните самолети с големи търбуси да излитат и се приземяват, си спомни как и тя някога бе безгрижна пътничка. Сълзи се затъркаляха по бузите й и за първи път, откакто забременя преди толкова много време, даде път на самосъжалението си и зарида.

— Всичко е наред, скъпа! Отърви се от тях. Няма смисъл да затваряш всичко това вътре в себе си. Поплачи си и ще се почувстваш по-добре.

— Б… благодаря, Моли — подсмръкна Девлин. — Не зная какво бих правила без теб.

— Знаеш ли какво, Девлин — замислено каза Моли, — мисля, че трябва да отидеш да живееш при леля си в Уексфорд. Това не е живот за младо момиче като теб или детенцето.

— О, не зная, Моли — със съмнение в гласа отговори Девлин. — Струва ми се нечестно да товаря Кейт с моите проблеми.

— На Кейт може би ще й хареса компанията ви — тихо отбеляза Моли.

За това Девлин никога не се бе замисляла. Беше толкова заета да обмисля собствените си доводи защо не отива, че въобще не обръщаше внимание какво стои зад постоянните покани на Кейт. Само бог знае как Кейт винаги настояваше да отидат и да живеят в Рослар Харбър. Те винаги се бяха разбирали изключително добре, а Девлин знаеше, че леля й е ужасно самотна след смъртта на съпруга си. През студената, влажна зима, която последва, Девлин много пъти щеше да обмисля тази възможност.

Още веднъж й се наложи да отиде при чиновника от социални помощи, за да успее да върже двата края, въпреки че Карълайн и Меги с желание биха й дали пари назаем, ако знаеха, че има нужда. Но Девлин все още имаше гордост, яростна непоколебима гордост, давала й сили през цялото време. Тя е отговорна за собствените си действия, казваше си често, когато парите свършваха на края на седмицата и тя знаеше, че всичко, което трябваше да направи, е да помоли момичетата за заем от десет лири. Те бяха толкова дискретно мили. Когато Меги идваше да я види, донасяше вкусно ястие или ябълков сладкиш, а Карълайн винаги носеше дрешки за Лин. Девлин протестираше, но веднъж Карълайн каза толкова тъжно, че Девлин почти се разплака:

— Моля те, остави ме да го правя, Дев. Толкова красиво бебе е. Де да бях и аз така щастлива и благословена…

Все пак Меги убеди Девлин да се премести в Уексфорд с бебето. Една зимна вечер тя бе поканила Дев и Лин да останат да пренощуват и докато държеше момиченцето на ръце и слушаше хриптенията след пристъпа й на кашлица, Меги изрече твърдо и леко ядосано:

— Знаеш ли, Дев, наистина мисля, че трябва да отидеш при Кейт. Зная, че имаш своята гордост, но Лин заслужава да израсне здрава. Докато се погребваш в Белимън и играеш ролята на мъченица, няма начин гърдите й да се оправят.

— Не играя ролята на мъченица! — възрази Девлин, жегната от обвиненията на приятелката си.

— О, хайде, Дев! Няма нужда да живееш там и да съществуваш от социални помощи. Има много самотни родители, които работят и отглеждат деца. Имаш добър мозък в главата си. Без проблем ще си намериш работа в Рослар. Имам предвид, че е третото по големина пристанище в страната!

— Ти не разбираш, че дъщеря ми се нуждае от грижите ми, когато е болна. Затова се върнах от Лондон у дома — ядосано възрази Девлин. Въобще не й харесаха думите на Меги.

— Ами тя може би нямаше да е болна, ако живее на по-здравословно място — вече по-меко каза Меги, знаеше, че разстройва приятелката си с откровеността си, но бе решена да не отстъпва.

Настъпи дълга пауза, докато Девлин смели това. Вярно ли бе казаното от Меги? Играеше ли роля на мъченик, позволяваше ли на гордостта си да застане на пътя й за едно по-прилично бъдеще? Аргументите на Меги бяха верни. Лин никога нямаше да се оправи в пропития със смог Дъблин, а свежият морски въздух ще е дар от Бога за нея. Самото село притежаваше тих, спокоен чар и бе прекрасно място за отглеждане на дете. Също така бе вярно, че пристанището се разширяваше с бързи темпове и нямаше да е трудно да намери работа. Колко ще е хубаво отново да изкарва прехраната си.

Тя погледна прямо Меги в очите.

— Благодаря, Мег. Имах нужда от това. Не действах много позитивно, нали? — мрачно каза момичето.

— Мисля, че просто гледаш само дърветата, а не виждаш гората, Дев. Надявах се, че ще се осъзнаеш по-рано. От доста време се въздържам да ти го кажа, но наистина стига вече.

Те се засмяха и на Девлин невероятно й олекна на сърцето. Сякаш видя светлина на края на прословутия тунел. Светлината през цялото време е блещукала там, само че тя е била прекалено голям инат, за да я види. Гордостта й, която понякога бе едно от най-силните й качества, бе и един от най-големите й недостатъци.

— Знаеш ли какво ми харесва в нашето приятелство, Дев — отбеляза Меги по-късно, след като вече бяха сложили децата да спят.

— Какво? — попита Девлин и се протегна блажено пред бумтящия огън, като си пийна от направилия каймак горещ шоколад с бренди.

— Можем да си казваме една на друга каквото решим и да не се разсърдим.

Девлин се засмя.

— Можеш да го кажеш отново! Меги, ти си най-откровения човек, когото познавам. Играя роля на мъченица, а!

— Ти ме познаваш, Дев. Ако трябва да кажа нещо, го казвам и това е то, всичко е забравено после. За това са истинските приятели. Вярвай ми, зная го.

— Не бих го възприела по-друг начин, Мег — отговори Девлин и сърдечно прегърна приятелката си, която й отвърна със също толкова сърдечна прегръдка.