Патриша Сканлън
Градско момиче (22)

Двадесет и първа глава

Месец по-късно, когато малката й дъщеричка и Кейт — мъртви и отдавна погребани, Девлин седеше на инвалидния стол под топлото слънце на ранната есен в двора на една частна дъблинска болница. Медицинска сестра мина през тревата и провери системите, преди да й даде лекарствата. Девлин послушно глътна хапчетата.

— Всичко наред ли е, Девлин? Искаш ли да ти изпратят чаша чай; време ли е? — бодро я попита сестрата.

— Не, благодаря, добре съм.

— Достатъчно топло ли ти е? Искаш ли друго одеяло?

Медицинската сестра потупа карираното одеяло, увито около коленете на Девлин.

За бога, няма ли просто да ме оставите на мира, искаше й се да закрещи на жената в бяла униформа, която стоеше пред нея. Нямаше никакво спокойствие, все я обикаляха. Докторите се ровеха, сестрите я будеха да й измерят температурата, физиотерапевти я тормозеха с упражнения, рентгенолози й правеха рентгенови снимки, свещеници мърмореха думи на съчувствие и успокоение до леглото й. Защо всички те не я оставят на мира?

Знаеше, че сестрата само си върши работата, както и всички други. Персоналът на болницата беше много мил към нея, но Девлин, напълно травматизирана от ужасната катастрофа и смъртта на Лин и Кейт, намираше вниманието им за дразнещо.

Тя още веднъж твърдо увери сестрата, че е добре, и за щастие жената се премести при друг пациент. Отново я заляха мисли. Девлин бе в кома една седмица, през което време нейната дъщеря и леля й бяха погребани една до друга в тихото малко пристанищно гробище в Рослар. Девлин бе докарана в Дъблин с линейка, приета бе в неврологичното отделение в градската болница, където дойде в съзнание и видя Лидия и Джери до леглото си.

Когато й казаха, тя обърна глава настрани, но не заплака. Не можеше. Дори сега, седмици по-късно, не можеше да остави скръбта си да се изяви. Ден и нощ се питаше „защо“. След всички трудности и вълнения, решението да не направи аборт, последвалата борба и сега, точно когато животът бе взел по-добър обрат и за двете, Бог позволи да им се случи това. Лин и Кейт, най-скъпите хора за нея на света, си бяха отишли, а тя бе останала.

Най-лошото от всичко бе вцепенението. Девлин чувстваше, че трябва да покаже тъга, но всичко, което изпитваше, бе тази странна, нереална вцепененост.

Изведнъж осъзна, че някакъв мъж стои пред нея и запречва слънчевата светлина. Вдигна глава, очакваше да е баща й или някои доктор. Дълбок, смътно познат глас попита тихо:

— Девлин Дилейни, нали?

Изненадана, тя примигна на слънцето и разпозна Люк Райли, който очевидно не можеше да скрие изненадата и шока си от вида й. Предполагаше, че е страхотна гледка, но бе престанала да се замисля за външния си вид. Носеше тънък халат, който Лидия й бе донесла, и позволяваше на сестрите да сресват косата й, но иначе не се интересуваше как изглежда. Понякога зърваше себе си в огледалото и виждаше слаба, изпита, с хлътнали очи жена. Но не я беше грижа.

— Здравейте! — Отговорът й бе машинален. Защо трябваше да стои там и да я зяпа? Защо просто не си тръгне и не я остави на спокойствие?

Люк Райли разбираше, че се е вторачил в нея, но не можеше да направи нищо друго. Боже мой! През какво бе преминала, усети, че се чуди той, като забеляза изключителната бледнина, големите, тъмни кръгове около очите, загубили своя пламък, русата коса, преди лъскава и бухнала, сега бе без блясък и увиснала. Най-големият шок за него бе страданието, което личеше в сините й очи, сега огромни тъжни езера, накарали го да затаи дъх.

Той неловко стоеше пред нея, не знаеше какво да каже. После се прокашля:

— Съжалявам, че те виждам в това състояние, Девлин. Надявам се скоро да се възстановиш.

— Благодаря — промърмори тя, изненадана от добротата в тона му. Поне той бе достатъчно чувствителен да разбере, че иска да я оставят сама.

Гледаше как едрата му фигура прекосява тревата и за миг се зачуди какво прави в болницата, но скоро го забрави, тъй като облакът на нещастието отново се спусна върху нея.

Два дни по-късно се срещнаха пак. Този път тя бе на патерици, медицинските сестри настояваха, че вече не е толкова болна като за инвалиден стол.

— Здравей, Девлин — изрече той отривисто.

— Здравей — отвърна тя предпазливо. Спомняше си, че не го бе харесала първия път, когато го срещна в дома на родителите си преди почти три години. Тогава й се бе видял властен, но все пак притежаваше сила, така странно привлекателна.

— Изглежда се подобрявате — усмихна й се той и тя забеляза големите равни бели зъби и симпатичния начин, по който се образуваха бръчици отстрани на очите му.

— Предполагам, че може и така да се каже… — Тонът й бе необичайно горчив.

— За тези неща трябва време, но ти поне имаш доста — каза той и тя долови тъга в гласа му.

Мъжът се сбогува и Девлин се зачуди кого ли посещава. Съпруга, може би? Трябва да го попита следващия път, като го види. Въпреки че Меги и Карълайн я посещаваха често и се опитваха да я ободрят, тя почувства, че в кратките мигове, прекарани с него, той бе разбрал тъгата й, макар и нищо да не знаеше за случилото се с нея.

Видя го чак след седмица. Изглеждаше уморен, дълбоки бръчки се спускаха около устните му, но се усмихна, като я видя.

— Здравей. — Този път тя поздрави първа.

Добър знак, помисли си той. Оправя се.

— Как си?

— Е, поне хванах чалъма на тези неща. — Тя посочи патериците. Вървяха по коридора на болницата, той нагаждаше стъпките си към нейните.

— Посещаваш ли някого? — запита Девлин.

Мъжът се обърна и кехлибарените му очи се замъглиха.

— Баща ми — обясни тихо. — Умира.

— Ооо… Ооо, съжалявам — измърмори тя неадекватно.

Люк додаде сякаш на себе си:

— Изживя хубав живот и много пълноценен. Изпада и излиза от комата. Опитвам се да идвам тук възможно най-често. Имам доста служебни задължения в Лондон — той въздъхна. — Не е лесно.

За първи път след катастрофата Девлин усети някакви чувства към друго човешко същество. Изцяло погълната от себе си, тя не бе забелязвала твърде останалите болни хора около нея. Чу се да пита:

— Съпругата ти никога ли не идва?

Те стояха и се взираха един в друг и тя се изчерви от наглостта си.

— О, извинявай — заекна момичето. — Много грубо от моя страна.

— Не съм женен — каза той тихо, премрежените кехлибарени очи я гледаха вторачено, с особен поглед в техните привлекателни дълбини.

— Ооо… — Девлин леко се изненада при тази информация.

Люк се усмихна.

— Горкият стар татко все ми се нахвърляше, когато се приберях у дома. Някакъв признак вече?, питаше ме той. — Мъжът уморено потърка челюстта си с ръка. — Малко е разочарован, предполагам. Все искаше да се прибера у дома и да се задомя. Мисля, че не харесваше Нола.

Той сякаш бе забравил, че тя е там. А тя се зачуди коя е несимпатичната за баща му Нола.

Люк поклати леко глава.

— Извинявай, Девлин. Разбира се, това няма никакво значение за теб. Не исках да те държа права толкова дълго време.

— Всичко е наред. И без това нямам много какво да правя… — После й хрумна нещо и тя колебливо изрече, осъзнавайки, че не е единственият човек на света, преживял травма: — Ако искаш, понякога ще сядам при баща ти, когато теб те няма.

Той се вгледа в нея.

— Наистина ли ще го сториш, Девлин? Изключително любезно от твоя страна. Зная, че медицинският персонал тук е отличен, но те не могат да са там през цялото време, а на мен не ми се иска да е самотен. — Мъжът й се усмихна и това я стопли. — Ще ти бъда много благодарен.

— По-добре ми покажи стаята му — измърмори Девлин — отчасти съжаляваше, че бе предложила. Какво, по дяволите, я бе прихванало? Нямаше ли си самата тя достатъчно проблеми, че да се забърква с чужди?

Той я заведе до самостоятелна стая, подобна на нейната, и докато гледаше как Люк хваща отпуснатата ръка на стареца с восъчнобледо лице, който лежеше така крехък и болен в леглото, тя се зарадва на направеното от нея импулсивно предложение. Очевидно имаше силна връзка между тях и на нея й се стори затрогващо как Люк се грижи за баща си.

Установи, че Люк Райли има многостранен характер и през следващите седмици откри как постепенно се сближава с него. Разказа му за катастрофата и смъртта на леля си, но не можа да говори за бебето. Това бе нейна тайна, която щеше завинаги да погребе в миналото. Лин си бе отишла, а тя бе останала и единственият начин да се справи с тъгата бе да запрати спомена за дъщеричката си в най-отдалеченото кътче на мозъка.

Люк бе доста заинтересуван, когато тя му каза за техните планове с Кейт за започване на бизнес заедно. Накратко му спомена за част от времето, прекарано в Лондон, като пропусна всичко свързано с Лин, а той бе очарован да разбере, че е изкарала вечерен бизнес курс там.

— Умна и красива — закачливо й каза. Тя го дари с една от редките си усмивки.

— Ще осъществиш ли бизнес плана си в Рослар? — попита.

Девлин преглътна и поклати глава.

— Там сега няма нищо за мен… — Тя въздъхна дълбоко и обърна глава настрани от него, за да не види той заблестелите в очите й сълзи.

— Разбирам.

Когато се успокои, тя го погледна.

— Все още искам да създам свой бизнес. Може би можеш да ме посъветваш за идеята, която имам.

— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да направя — да опитам да се отплатя за добрината ти. Но ще трябва да е следващата седмица. Ето я Агнес, която идва да ме изхвърли, а утре рано сутринта летя за Лондон.

Люк се усмихна на Агнес, любимата им нощна сестра, която винаги заедно с чая на Девлин носеше чаша чай и за него.

— Пак вие, Люк Райли — усмихна се Агнес на красивия мъж пред нея. — Трябваше да сте си заминали преди час.

— О, Агнес, под тази строга външност се крие най-мекото сърце в Дъблин. Не можете да ме измамите. Погрижете се за Девлин вместо мен, а аз само ще отида и ще погледна татко. — Той се усмихна на сестрата, нежно докосна бузата на Девлин с пръст и си тръгна, а стаята изведнъж опустя.

— Ето един приятен мъж — одобрително промърмори Агнес, като даде на Девлин лекарствата й и я настани за нощта. — Лека нощ, скъпа. Ако имаш нужда от мен, звънни, а ако не можеш да заспиш, ще ти направя малко горещо мляко по-късно.

— Благодаря, Агнес.

Вратата тихо се затвори след нея и Девлин остана сама с мислите си.

Какво ли ще мисли Люк за идеята й, когато му я каже? Ще стане ли? Не можеше да се сети защо не. За да не полудее от мислите си за Лин и Кейт по време на дългите, изпълнени с болка нощи, тя бе развила идеята си. Тази идея постоянно се връщаше в ума й и й даваше нещо, за което да се захване. Нещо, което да я подкрепя. Искаше да отвори луксозен здравен център в Дъблин, който да се грижи за богатите, хората с пари за пръскане. Ще бъде нещо подобно на онзи, в който бе работила в Лондон. Девлин бе убедена, че ще потръгне. Имаше пазар и, доколкото тя знаеше, все още не бе запълнена ниша. Вярно, че имаше клубове за здраве и фитнес в града, но нищо луксозно.

Кейт й бе завещала фермата и значително количество пари, а адвокатът на баща й бе казал, че може да очаква много голямо обезщетение за нараняванията. С тези пари щеше да започне собствения си бизнес.