Патриша Сканлън
Градско момиче (11)

Десета глава

Безброй емоции я връхлетяха. Със сигурност Мериън не говореше сериозно? Дори не се бяха скарали както си му е редът, за бога! Само няколко горчиви истини бяха написани, а какво са горчивите истини между приятели?

Очевидно достатъчни, че да сложат край на едно приятелство! Е, ако Мериън възнамеряваше да слага край на всяко свое приятелство, защото не може да приеме честните думи, Бог да й е на помощ, тя никога няма да има истински приятели.

Нелси не говори много, когато Меги й разказа, само прегърна нежно дъщеря си и каза:

— Вероятно когато Мериън порасне малко, тя ще разбере какво е загубила и ще се обади отново. Ако не се обади, не се обаждай и ти и ще трябва да го приемеш като част от живота.

Една самотна Меги тръгна за Дъблин да започне кариерата си на медицинска сестра. Родителите й бяха абсолютно против идеята, Мериън си беше отишла и тя започваше да се чуди дали постъпва правилно. Може би трябваше да се омъжи за Джо. Докато се опитваше да освежи спартанската си стая в общежитието за медицински сестри, която щеше да бъде домът й през следващите дванадесет месеца, тя се чувстваше необичайно унила. Погледна мрачно списъка с правила на гърба на вратата.

Никакви посетители в стаите. Посетителите да се приемат в салона. Стажантите да са се прибрали до единадесет вечерта. Със сигурност щурото време започва точно тогава! Едно разрешение за закъсняване седмично до два часа след полунощ. Голяма работа! Всички стаи да се поддържат чисти. Ще се осъществяват проверки два пъти седмично. Никакви бижута или гримове по време на дежурство. Господи! Беше по-лошо, отколкото в училище.

Все пак на следващата сутрин, когато надяна стажантската си униформа за първи път, Меги се почувства въодушевена и изпълнена с надежди. Да е медицинска сестра беше нещо естествено за нея. Не срещна никакви трудности с обучението си заради своята топлота и жизнерадостност, интелигентност и бърз ум. Движеше се измежду отделенията стройна и дългокрака, кичурчета къдрави кестеняви коси бягаха от ограничението на колосаната бяла шапчица, снежнобялата униформа очертаваше гъвкавото, чувствено тяло и много мъже, пациенти и доктори се спираха и продължително се вглеждаха в нея.

Тя се сприятеляваше лесно, поддържаше връзки с Ани Мери, старата й училищна приятелка, която учеше право в Дъблинския университет. Точно Ани Мери й каза, че е видяла няколко пъти Мериън в кафенето. Мериън не беше споменала за Меги или караницата и Ани Мери не можеше да я разбере. Едно нечестно, упорито, объркано момиче — каза тя замислено, докато заедно с Меги се наслаждаваха на по чаша Гинес в заведението на Джоксър дейли.

При прибирането си за Коледа Меги не можа да изхвърли Мериън от ума си. Не й ли липсваше и на нея приятелството им, както на Меги? Не можеше ли да направи крачка към сдобряване? Меги бе обидена, че Мериън въобще не се свърза с нея след онова ужасно телефонно обаждане.

Тя пишеше коледни картички, имаше много дълъг списък на приятели из цялата страна. През предходните години Мериън щеше да е най-напред в списъка. Да й изпрати ли картичка? Как ще бъде приета? Не знаеше и това беше по-лошо от всичко. Срамота, че едно приятелство е превърнато в подобно нещо. Непоколебимо си взе чантичката и отиде до телефона на площадката в коридора. Знаеше, че Мериън е при леля си в Ренила, докато учи. Те бяха оставали при нея няколко пъти, когато бяха приятелки и идваха в Дъблин, така че Меги все още имаше телефонния номер. Набра цифрите и се усмихна кисело на себе си. По-трудно беше отколкото с гаджетата. Наистина се чувстваше нервна! Чу глас, стария, познат, обичан глас.

— Ало?

— Здрасти, аз съм? — каза Меги и не успя да скрие несигурността в гласа си.

— Ооо… Здрасти… — Мериън звучеше също толкова неуверена.

— Аз… ъъъ… Аз пишех коледни картички и просто много ми се искаше да ти пожелая щастлива Коледа, наистина исках — избърбори тя.

— Благодаря много, Меги. Подобно — тихо отговори Мериън. — Как вървят нещата при теб?

— Ааа… знаеш как е! Зубря усилено в момента.

— Аз също — като ехо отвърна приятелката й. Меги усети, че се усмихва. Побъбриха небрежно известно време, разпитваха се за семействата си. Нямаше напрежение, но не беше същото.

Най-накрая Меги каза:

— По-добре да те оставям. Всичко добро!

— И на теб — каза Мериън. — Благодаря, че се обади!

— Няма защо — топло отговори Меги, доволна, че бе направила този жест. Остави слушалката и се прибра обратно в стаята си.

Толкова хубаво бе да чуе отново гласа на Мериън. Само да можеха да се съберат и да поговорят. Меги седна на бюрото си и в очите й се появи блясък. Колко е часът? Девет и тридесет. Ще успее да стигне до Ренила и да се върне до единадесет, ако побърза и си вземе такси! Е, заслужава си. Бързо прокара гребен през косата си, грабна чантичката и полетя към асансьора. За няколко минути намери такси от наредените пред болницата и бе на път за Ренила.

Моля те, господи, дано леля Елизабет да е излязла — молеше се тя на задната седалка. Леля Елизабет я нямаше. А челюстта на Мериън увисна от изненада, когато видя кой стои на прага.

— Изглеждаш така зле, както Ма Кленси с тази отворена уста. Няма ли да ме поканиш? — нехайно попита Меги.

— Ооо… разбира се… — запелтечи Мериън.

Те се взираха една в друга. Мериън изглеждаше изтощена, а Меги осъзнаваше, че и тя не изглежда много по-добре.

— Не мога да повярвам, че си тук — каза най-накрая Мериън. — След всичко, което ти сторих… трябва да ти е много трудно.

Меги въздъхна.

— Въобще не беше трудно, Мериън. Наистина ми липсваш. Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала, а аз не обичам да не разговарям. След като те чух тази вечер по телефона, просто трябваше да дойда и да те видя. Имам предвид — не можем ли поне да поговорим? Не са ли за това приятелите?

— И аз бях една приятелка — промърмори Мериън нещастно. Меги я прегърна.

— Виж, това е минало, не може ли да го забравим? За бога, Мер, слагай чайника, че трябва да се върна в общежитието до единадесет, така че ще се наложи да тръгна скоро, не мога да си позволя още едно такси, ще хващам автобуса.

Пиха чай, размениха клюки и се уговориха да се срещнат след Коледа, за да обсъдят нещата. Беше посещение доста набързо, но когато Меги си тръгна, тя прегърна приятелката си.

— Наистина се радвам, че дойдох — щастливо каза тя. — Ще се видим след Коледа.

Прегръдката на Мериън не беше така възторжена, но Меги отказа да мисли за това, докато не пристигна едно писмо на прага й в първите дни на новата година, в което пишеше, че Мериън е премислила въпроса и смята, че отношенията вече не могат да са същите между тях. С почти театрална нотка пишеше: Ще ми липсват забавленията и бъбренето; когато мислиш за мен, спомняй си за добрите времена. Нека не се нараняваме повече, отколкото вече сме се наранили! Колко типично за Мериън, мелодраматична до последно. Не можеше да вдигне скандал както всеки нормален човек. Не! Тя трябваше да приключи приятелството!

— Вреди на себе си от желание да те ядоса — каза Ани Мери, когато чу последното. После продължи твърдо: — Виж, Меги, тя не го заслужава. Не си губи времето да се тревожиш. Аз я съжалявам. Очевидно е незряла, вероятно от типа хора, които никога не порастват. Забрави я!

Мериън никога повече не се обади на Меги. Меги преодоля обидата, тъгата и раздразнението от такава ненужна загуба на приятелство, но никога не забрави Мериън Гилхули. Хвърли се в учението си, стана първенец на класа първата година, и се премести в апартамент! Животът в общежитието бе изпълнен с толкова много ограничения, че тя се закле щом веднъж завърши първата година да се изнесе. Може да е по-скъпо, но поне ще има своята независимост. Господи! Отнасяха се с тях като към деца. Всяка вечер член на ръководството на общежитието отваряше вратата на всяка спалня и проверяваше дали са се прибрали. Меги се топеше от яд. Това е нахлуване в уединението на човека, тя никога не свикна с него. Авторитарният режим, упражняван от болничното ръководство, ядосваше медицинските сестри стажантки. Залата на студентите се превръщаше във форум за оплаквания и дискусии.

— За бога! Аз съм на възраст, когато съгласието ми е валидно пред закона, мога да гласувам. Зная как се действа при спешни случаи. Какво, по дяволите, значение има, че чорапогащите ми не са подходящия цвят? Дали цветът на чорапогащите ми ще повлияе на някой със сърдечна недостатъчност? — ядно говореше Барбара Рейд, докато разказваше на другите как е била извикана при старшата сестра, защото цветът на чорапогащите й не подхождал на униформата.

— Мисля, че това е нещо типично ирландско — замислено допълни друга млада медицинска сестра. — Моята сестра работи в библиотека и отговорничката я питала дали ако получи директна заповед, ще се подчини. Пред вратата има опашка, но нея само това я тревожи! Те са обзети единствено от мисълта за власт в тази страна. Не се отнасят към теб като към възрастен. Вземете например референдума за разводите. Църквата ни заповядва да гласуваме с не. За бога, аз съм католичка, зная, че не мога да се разведа, но защо, по дяволите, трябва да лишавам някой друг от правото да се разведе само заради моите убеждения? Ако те водят като овца, това не говори добре за зрелостта на личността.

— Хайде, хайде — възбудено заговориха другите.

Меги се усмихна на Барбара.

— Е, не зная за теб, но аз съм жадна. Хей, овчици! Някой да иска да дойде с мен да пийнем по чаша Гинес?

Енергичността на Меги беше неизчерпаема и след неколкочасово дежурство в отделенията се нуждаеше само от освежаващ душ, преди да се впусне в нощния живот на Дъблин заедно с приятелите си. На нея Дъблин й доставяше огромно удоволствие, особено след улегналия живот у дома, който само от време на време бе оживен от някоя и друга драма, както когато козелът на Дон Джоу О’Махони си направи ексцентричен пир с най-хубавия чифт кюлоти на Мери Елън Флеърти и Мери Елън го застреля, козела, не нещо друго! Вдигна се голяма врява; селото бе възбудено седмици наред.

В началото на втората учебна година Меги се премести в малко апартаментче. Удоволствието да е сама господар на себе си бе откритие за нея. Какво блаженство да не трябва да мие чиниите след вечеря, ако не й се иска. Тя седеше, гледаше мръсните чинии и решаваше, че е прекалено изморена да ги мие тази вечер. Двадесет минути по-късно излизаше и отиваше да слуша балади в кръчмата Слетъри на Кепъл стрийт, любимото й убежище. Тя страхотно харесваше привлекателната, задимена, дружеска атмосфера, където заедно с приятелите си можеше да се присъедини към пеенето на вълнуващи балади, разкази за миналото и настоящето на Ирландия, докато прегракне и гърлото й пресъхне.

Големи глътки от богатата, пенлива Гинес се плъзваха надолу в гърлото, за да възобновят гласовите струни за следващата сесия. След затваряне обикновено ги обземаше вълчи глад и те тръгваха да се шляят по Бегът стрийт, за да погълнат по някой от великолепните кебапи на Ишмаил — хрупкава питка, препълнена с божествен сос и вкусни шишчета. Подковани вече за танците, те хукваха по нощните клубове, за да подскачат до малките часове на деня. Меги изживяваше живота си пълноценно, готова да забрани спомени за смърт и болести, които постоянно й напомняха, че животът е кратък и човек го живее само веднъж.

Тя много хареса градския живот, но не забрави напълно и Уиклоу. След трудна, изтощителна, изнурителна съботна нощ в Бърза помощ Меги беше повече от готова за една голяма доза спокойствие и свеж провинциален въздух. Съботните нощи в Бърза помощ ужасяваха всички — и доктори, и сестри. Пияниците, наркоманите, скандалджиите, счупените кости, кървенето, повръщането, виковете и беснеенето пристигаха след затварянето на кръчмите, а Меги и колегите й се опитваха да се погрижат за истинските спешни случаи, сърдечните удари, жертвите на автомобилни катастрофи, смутените, объркани роднини. Беше виждала всякакви случаи, но така и не можа да свикне с тях.

Веднъж, когато тъкмо бе дръпнала белия чаршаф над млад мъж, починал в ръцете й в резултат на катастрофа с мотори, един сприхав, свадлив дребен мъж, който си бе счупил китката, докато халосвал жена си, й се озъби сърдито: Требва ли да умрем тука, преди да ми обърнат внимание? Меги тъкмо се приготвяше да звъни долу в моргата.

Червена мъгла затанцува пред погледа й и за първи път в своята практика тя си изпусна нервите. С очи огън се обърна към него и изрече с тих глас, който беше дори още по-заплашителен от викането:

— Ако не си затвориш голямата уста, ти, дребен побойник, ще направя така, че да умреш с рев без свещеник!

Три часа по-късно, въпреки че все още не беше прегледан, не се чуваше и звук от него.

Меги обичаше професията си. Но имаше не само кръв, черва и травми, а хора като този мъж и моменти като този миг, когато се питаше защо не се бе омъжила за Джо Конуей.

Почти две години след квалифицирането жестоки съкращения в здравеопазването и загубата на осемдесет легла в болницата, където работеше, я оставиха без работа.

Без особено желание, тъй като изборът не беше неин, тя се присъедини към емиграционната вълна и отиде да стане медицинска сестра в Ню Йорк. Пет момичета от нейния клас бяха заминали и си бяха намерили работа лесно. Навсякъде по света се търсеха ирландски медицински сестри и въпреки че Меги беше решила, че ще пътува по света, да трябва да го направи заради съкращенията, я накара да усети горчив вкус в устата си. Всичките години на обучение и усилна работа не значеха нищо за политиците, както и протестните митинги до Дойл^[1], където хиляди здравни работници и синдикални членове демонстрираха гнева и отвращението си.

Меги и приятелите й се намериха на тръгналия към чужбина самолет от Шенън и най-тъжното беше, че те бяха късметлиите. Поне имаха работа, за която да отиват, и зелена карта, по-ценна от златния прах за всеки, който желаеше да работи в Щатите.