Патриша Сканлън
Градско момиче (25)

Двадесет и четвърта глава

Няколко месеца след откриването Люк отиде до Дъблин, правеше го често. Той заведе Девлин на вечеря, както обикновено, но забеляза, че тя е необичайно унила. Сърцето му се сви. Реши, че определено губи връзката си с жените. Изглежда не се приближаваше към стопяване на сдържаността й, що се отнася до личните въпроси. Тя бе напълно погълната от бизнеса и макар че той бе очарован от успеха на клуба, често го проклинаше, че му я отнема. Дали това не бе повторение на предишните му преживявания?

Не! Нямаше място за сравнение между голата амбиция и жаждата за успех на Нола и пълното обсебване на Девлин от „Градско момиче“. Тя се потопяваше в бизнеса, защото се опитваше да забрави някой или нещо и сякаш той не можеше да направи нищо по въпроса.

Дискретно я изучаваше на меката светлина на лампите в ресторанта, после въздъхна. Кичур блестяща руса коса падна като мека копринена завеса и очерта красивото й продълговато лице. Съвършени дъговидни вежди, деликатно извити над засенчени от черни мигли синьо-зелени очи, които тази вечер се взираха с тъжен, блуждаещ поглед в пространството зад него. Красивите й, меки, нежни устни, които той постоянно мечтаеше да целуне, сякаш му се присмиваха със своята недостижимост и Люк изстена вътрешно. Не можеше да търпи това повече! Момичето го подлудяваше. Забеляза, че тя само побутва храната. Едва бе изяла и една хапка през цялата вечер.

— Не яж, ако не искаш! — рязко каза мъжът, смутеността му го правеше рязък.

Девлин се сепна и се върна обратно на земята.

— Извинявай — каза: — Не съм гладна.

— Ами това е очевидно — отбеляза той сухо. — Защо не ми кажеш какво има?

— Нищо — възрази тя хладно и стисна здраво устни.

— Хайде, Девлин! — сряза я Люк, беше по-ядосан на себе си, отколкото на нея. — Не каза и две думи през цялата вечер. Нещо не е наред с „Градско момиче“ ли?

— С „Градско момиче“ всичко е наред — отговори му Девлин също толкова рязко, изненадана от тона му. Забеляза ядосания поглед и видя един мускул да потрепва отстрани на устните му. Напоследък изглежда имаше смътно напрежение между тях, когато бяха извън работното си обкръжение, но тази вечер не й беше до това. — Искам да си тръгвам.

— Добре.

Мълчаливо Люк плати сметката, държа й сакото и тръгна с нея към колата. Намусено учтив, й отвори вратата, а после хлопна своята с повече сила от необходимото. Закара я до апартамента й, без да промълви и дума. Когато стигнаха там, той каза студено:

— Мислех, че сме повече от бизнес партньори. Мислех, че сме приятели, но очевидно съм грешал. Съжалявам. Лека нощ, Девлин.

Очите му приличаха на суров кремък с цвят на кехлибар и гневът му я смрази. Никога не го бе виждала такъв. Болка замъгли сините й очи и тя обърна глава настрани, за да скрие заблестелите в тях сълзи. Без да му отговори, защото се страхуваше, че ще се разплаче, момичето излезе от колата и изтича нагоре по стълбите. Чу сърдития рев на двигателя и видя как колата се изгуби надолу по пътя в облак прах. Сълзите, които се бяха насъбрали вътре в нея, експлодираха надолу по бузите й и когато влезе в апартамента, тя облегна глава на твърдата, студена врата и ги остави, безмълвни, горещи, мокри, да се леят по лицето й. О, господи, само да бе успяла да му каже! Искаше да му каже повече от всичко на света, а сега беше прекалено късно…

 

 

Звънецът, пронизителен и рязък, нахълта в страданието й. Девлин чу гласа му, дълбок и звучен, по домофона.

— Пусни ме да вляза, Девлин! — нареди Люк.

Девлин знаеше, че не може повече да се бори със себе си и има ужасно голяма нужда да говори с някого. Натисна бутона и секунди по-късно чу асансьора с леко бръмчене да се издига до нейната площадка. Отвори вратата и се обърна настрани, за да не види той сълзите й, но Люк я завъртя с лице към себе си и измърмори някакво проклятие при вида на покрусеното й лице.

— О, Девлин, какво има? Не можеш ли да ми кажеш? — попита той, ужасен от болката, която витаеше в очите й.

Девлин зарови лице в гърдите му.

— О, Люк, помогни ми… Не мога да се справям повече с това. Аз… аз не издържам! — Тя вече плачеше, раздиращи ридания разтърсваха тялото й.

— Не можеш да понесеш какво, любима? Кажи ми, за да ти помогна — промърмори той и я привлече до себе си, сядайки на дивана, после я прегърна силно.

Добротата му беше ключът, който отключи тъгата, стаявана в сърцето й през всички тези изпълнени с преживявания месеци след катастрофата. И думите се изплъзнаха от нея.

— Ооо, Люк, Люк… катастрофата… аз… аз… моето бебе умря на днешния ден преди една година.

Девлин чу как той рязко си поема дъх и реши да се отдръпне, уверена, че е бил шокиран, но неговата прегръдка стана още по-здрава и докато тя открито плачеше на рамото му, ръката му нежно галеше косите й. Цялата мъка, потискана толкова дълго време, се изля и тя ридаеше горчиво и му разказваше всичко.

По-късно, след като избърса с кърпа сълзите от лицето й така нежно, както майка своето дете, Люк направи чай. Без всякаква вече сдържаност си говориха с часове, докато розовите отблясъци на зората започнаха да нашарват небето от изток.

— Лягай си, Девлин. Аз ще бъда тук, когато се събудиш — каза той, като инстинктивно знаеше, че тя иска това.

Пръстите й леко докоснаха бузата му.

— Благодаря ти, Люк. Не мога да ти кажа колко много ми пом…

— Шшт — той не я остави да довърши. — Затова са приятелите, а ти и аз сме приятели. Никога не го забравяй! Сега се опитай да заспиш!

Докато той седеше на дивана и мислеше за всичко, което му бе казала, от зачеването на детето, нейното собствено осиновяване и отчуждението й от Лидия, до живота й през последните няколко години, той разбра защо бе толкова предпазлива и сдържана.

Люк знаеше без съмнение, че се влюбва в Девлин. Нищо от казаното от нея не променяше това. Ако все пак нещо бе по-различно, то той й се възхищаваше още повече заради преживяното от нея. Ако можеше да й помогне да премине през това, то може би тя ще успее да загърби миналото и да погледне към бъдещето. Бъдеще заедно с него. Фактът, че му разказа всичко, че не скри нищо, беше стъпка в правилната посока. Дори го попита за Нола! А той си бе помислил, че тя дори не е забелязала съзнателното споменаване на името.

Люк се усмихна на себе си. Много бе харесвал Нола когато бяха заедно, но това бе нищо в сравнение с чувствата му към Девлин. Най-накрая тя бе направила първата крачка на доверие в тяхната връзка. Търпението бе добродетел, която не познаваше добре, но заради нея щеше да се научи.

Люк заспа на дивана, заклевайки се да я направи щастлива.

Събуди се преди Девлин, взе си душ и се облече бързо. Беше отишъл на срещата направо от летището, така че багажът му все още бе в колата и можа да си вземе други дрехи. Люк знаеше, че има нещо, което Девлин трябва да направи, преди да може да приеме миналото. Звънна на Джери, накратко му разказа за плана си и изслуша внимателно по-възрастния мъж по телефона. След това в добре оборудваната й кухня сръчно приготви вкусна закуска и й я занесе на поднос. Сгушена сред завивките, с една ръка под бузата също като дете, Девлин спеше дълбоко за първи път от година насам. Той реши да не я буди и бе тръгнал към вратата, когато я чу да измърморва.

— Здравей, Люк.

— Здравей, Девлин.

Те се усмихнаха един на друг. По-късно, след като тя бе закусила, той каза:

— Искам днес да дойдеш на едно място с мен. Имай ми доверие. Нали?

Девлин срещна непоколебимия му поглед. Вярваше му безрезервно и без да пита нищо, се облече и влезе с него в колата.

— Защо отиваме в Уексфорд? — попита тя малко шокирана, след като разпозна маршрута, по който поемаха.

Девлин не бе ходила в Уексфорд след катастрофата. Без да иска, потрепери при спомена. Беше дала нареждания на адвоката си да наеме някой да се грижи за къщата, която Кейт й беше завещала. Продала бе фермата, но не можеше да понесе да се раздели с къщата, така че два пъти седмично една местна жена идваше да я чисти и проветрява.

Люк видя напрежението по лицето й и протегна силната си, уверена ръка, за да стисне лекичко нейната.

— Спокойно, Дев… Довери ми се! Зная какво правя. Сега се облегни назад и се отпусни.

За своя изненада Девлин откри, че докато милите плавно се изнизваха, тя бе доста спокойна и отпусната. Като че ли след изхвърлянето на тъгата навън, огромен товар се вдигна от нея и въпреки че пребледня на мястото на катастрофата, беше съвсем сдържана до момента, в който Люк направи десен завой, вместо да отиде към пристанището. Той видя как тя се напряга, ръцете на скута й се вкопчиха една в друга. Неговият телефонен разговор с Джери тази сутрин, докато Девлин още спеше, бе за да изясни пътя до гробището.

Беше хубав летен ден. Песента на полските чучулиги изпълваше въздуха и когато той отби до входа на гробището, видя как тя хапе устните си, за да спрат да треперят.

— Хайде, мила — подкани я той твърдо и отвори вратата й.

— Люк… Аз… Аз не мога. Никога не съм идвала.

Той се наведе, издърпа я навън, в гласа му имаше съчувствие и разбиране.

— Помага, Девлин, обещавам ти. Зная как беше с баща ми. Не можеш завинаги да се преструваш, че не се е случило. Трябва да го освободиш. Хайде, ще бъда с теб.

Люк я прегърна за подкрепа и бавно мина с нея през портата на тихото и добре поддържано гробище. Девлин знаеше къде е гробът на чичо й и колебливо тръгна натам. Люк бързо я притисна до себе си.

— Добро момиче — окуражително прошепна той.

Сълзи се затъркаляха по лицето на Девлин, докато четеше краткия надпис. Тук почиват Робърт и Кейт Сиймор и тяхната малка внучка Лин Дилейни. Нека Бог завинаги да ги обича и закриля в небесата.

Докато Девлин плачеше тихо, тя се наведе да докосне пръстта.

— О, Лин, миличка! О, Кейт, липсваш ми — ридаейки казваше отново и отново.

Най-накрая поспря да плаче и през сълзи забеляза, че гробът е добре поддържан и осеян с множество малки пъстри цветенца. Мъката й се поуталожи и Девлин осъзна птичите песни и невероятното спокойствие, което обгръщаше това свято място. Някакъв покой се спусна над нея и тя стоеше, като просто се остави да бъде окъпана с лековития балсам на приемането, знаеше, че когато бъде готова, Люк ще я чака.

По-късно той я заведе на обяд в едно от приятните хотелчета с изглед към живописното пристанище. Говореха си тихо, без напрежение, като се наслаждаваха на компанията си.

— Искаш ли да видиш най-красивото място на земята — попита Девлин високия, широкоплещест мъж с ласкави кехлибарени очи, който седеше на масата срещу нея.

Люк се пресегна и хвана ръката й.

— Ако ти ме заведеш, с най-голямо удоволствие — каза той, а нейните бузи се обагриха от изражението в очите му.

Тръгнаха с колата, Девлин го насочваше по тесни, криволичещи пътища към дълъг и красив бряг, по който се плискаха разпенени вълни, чиято самота бе нарушавана само от великолепната симфония от птичи песни. Слънчевите лъчи искряха на блестящата синя вода, а избуялата зеленина и златистите поля зад тях контрастираха изумително. Брегът бе пуст, защото малко хора знаеха за него. Бавно, те се разходиха, ръка за ръка, миля след златиста миля.

Утехата на силната, здраво хванала нейната ръка я сгряваше повече, отколкото някога си бе представяла, че е възможно, после го чу да казва:

— Мисля, че трябва да опиташ и да се помириш с Лидия. Зная, че имаш способността да й простиш, а това ще означава много за баща ти.

Девлин се загледа в топлите, премрежени очи и забеляза колко привлекателни бръчици се образуват, когато се усмихва, както и дълбоките бръчки от смях, изсечени в загорялата кожа. Тя бавно вдигна ръка и нежно проследи с пръст очертанията на плътните, чувствени устни.

— Люк Райли — каза простичко, — мисля, че си много симпатичен мъж.

Те се вгледаха един в друг.

— Може ли да те целуна? — тихо я попита.

Девлин отново срещна очите му, толкова топли, непоколебими и успокояващи. Люк й бе казал, че е време да положи ново начало.

Усмихната, тя вдигна устни към неговите.