Патриша Сканлън
Градско момиче (36)

Тридесет и пета глава

Една сутрин няколко месеца по-късно пощальонът й връчи голям кафяв плик и Меги усети как сърцето й се смъкна в петите. Без да го отваря, знаеше, че това е нейният върнат ръкопис. Не беше спечелила конкурса! Може би бе лъгала себе си през цялото време. Може би нямаше талант за писателка. За да допълни нещастието й, нейната пералня избра точно тази сутрин да наводни кухнята и една много унила Меги се зае с оправянето на бъркотията.

За първи път от месеци реши да не ходи на часовете за писатели. Какъв смисъл има? Пък и не беше ли време да се вразуми? Ходеше на часовете отчасти защото и Адам беше там. Трябва да е полудяла! Той бе осем години по-млад от нея и вероятно имаше сладка двадесетгодишна приятелка, за която не бе споменал. Освен това… тя беше омъжена.

Също и Тери, когато се повесели с Райя! Мисълта дойде неканена в ума й.

— О, престани, Меги — измърмори тя на глас и сграбчи Мишел, която в ентусиазма си да разцелува своята мъничка сестричка почти задушаваше бебето.

Вечерта се влачеше. Тери заспа пред камината, върнатият ръкопис я порицаваше обвинително от малката масичка и тя се чувстваше нещастна. На следващата сутрин даваше на близнаците закуската им и слушаше Гей Бърн, когато телефонът иззвъня.

— Здравей! Какво стана снощи? — попита познат глас и Меги усети да я обгръща топла светлина.

— Как научи номера ми? — попита тя.

Адам се засмя.

— Меги, момичето ми, аз съм най-върховният автор на криминални романи, само дето не съм издаван. След като използвах добре детективските си умения, проверих в телефонния указател и открих един-единствен Тери Райън, който да живее в Касълнок. После си направих извода, блестящ, ако мога да се изразя така — допълни той скромно, — че тъй като си омъжена за него, трябва да живеете в една и съща къща и следователно да имате един и същи телефонен номер. Впечатлена ли си?

Меги се засмя.

— Напълно. Отсега нататък ще трябва да те наричам Шерлок Дан.

— Защо не дойде снощи?

Меги замълча за миг.

— Пералнята ми се счупи — каза тя мрачно.

— И?

Адам беше толкова чувствителен. Това беше едно от качествата, които харесваше у него. Освен това беше честно да му каже истинската причина за отдръпването си.

— Върнаха ми ръкописа вчера — призна тя.

— О, Меги! Съжалявам. Ужасно чувство е, нали?

— Да — призна с въздишка.

— Какво не е наред с пералнята?

— Не зная. Водата наводни цялата кухня. По всяка вероятност някой ще дойде да я поправи вдругиден.

— Горката Мег…

Тя усети, че той се усмихва на другия край на телефона. Засмя се.

— Изпитвам такова съжаление към себе си, иска ми се да изхвърля пишещата машина и пералнята през прозореца.

Адам се засмя.

— Само се увери, че не минава никой отдолу. Едва ли искаш да те дадат под съд и това да допълни твоя списък с неволи.

— Добре. — Тя се усмихна, чувствайки се доста по-добре. Попита: — Ще се видим в петък?

— Хммм — отговори той. — Трябва да тръгвам, Меги. Грижи се за себе си.

Около обяд някой позвъни, тя отвори вратата и откри Адам да се усмихва пред нея.

— Поправям перални машини в свободното си време!

— Защо не си на работа? — засмя се Меги.

— Имах компенсация, така че я взех. Предположих, че е добре да те върна отново към пишещата машина.

— Глупчо! — засмя се тя, като се почувства странно щастлива.

Той й подаде една синя книга.

— Това е справочник, в него има имена и адреси на всички ирландски издателски къщи. Така че залавяй се за работа. Свържи се с някои от тях, а докато аз погледна пералнята, ти сложи чайника и направи чай за двама ни — нареди той добродушно.

Меги се движеше из кухнята, правеше чая и напълно осъзнаваше присъствието му, докато той, проснат на пода така, че дългите му крака заемаха цялата стая, се опитваше да поправи непокорната пералня машина.

Адам се изправи по момчешки, косата му беше разрошена.

— Виждам какъв е проблемът. Ще трябва да взема резервна част. Можеш ли да почакаш до утре? Може да се откажеш от другия техник и да спестиш някои шилинг — предложи той.

— Благодаря, Адам — отговори тя и му се усмихна.

Те седяха един срещу друг на масата, Меги държеше Фиона на скута си, а близнаците играеха на пода.

— Хубаво бебе имаш — каза той, когато Фиона сграбчи един от пръстите му в малката си ръчичка и направи физиономийка. После допълни тихо: — Майчинството ти отива, Меги.

Тя се изчерви. В погледа му имаше топлота, която я вълнуваше. Много дълго никой мъж не я беше поглеждал така. Прекалено дълго. Напоследък Тери я поглеждаше и дори не я виждаше. Не успяваше да види самотата вътре в нея, която я караше в търсене на приятелство да се обърне към един по-млад мъж. Те се взираха един в друг, после Адам каза:

— По-добре да тръгвам, ще се видим утре.

— Благодаря, Адам. — Гласът й беше дрезгав; чувстваше се като шестнадесетгодишно момиче.

Меги го наблюдаваше как потегля. Беше объркана, уплашена, въодушевена. Той я накара да се чувства отново толкова привлекателна. Господи, тези дни можеше да се изправи в трико на тренировката в „Градско момиче“ с момичета десет години по-млади от нея и да не се срамува. Ето какво бе направил Адам Дан за нея. Накара я да се чувства отново жена, а не роб!

На другия ден той пристигна, както бе обещал и този път тя бе готова за него. Косата й беше току-що измита, имаше лек, точно подходящ грим, а слабо загатване за Laughter красеше китките и шията й. Гледаше го, докато той сръчно нагласяваше частта в пералнята, забеляза дългите, добре оформени пръсти. Би искала да усети тези пръсти да галят тялото й. Един особен страх заля Меги. Не беше се чувствала така, откакто бе младо момиче с Джо Конуей. За какво мислеше?

Адам се изправи и видя изражението в очите й. Те се гледаха мълчаливо и след това много нежно той се пресегна и взе лицето й в ръцете си.

— Меги, красива си — каза той, преди да наведе устни към нейните.

Целунаха се бавно, чувствено и на нея й се подкосиха краката от копнеж, но вик от детската стая прониза мига на страст.

— Децата ми — промърмори Меги извинително — обичат да ги наглеждам и изслушвам.

Адам се засмя.

— По-добре, може би, защото много лесно мога да се увлека.

Меги се загледа в усмихнатите му лешникови очи.

— Аз също — откровено отговори тя.

— Меги, трябва да отида в Лондон за месец. Телеком ме изпраща заедно с някои колеги, така че искам да ми обещаеш нещо.

— Каквото и да е — каза тя, изумена, че няма да го вижда цял месец.

— Върни се при пишещата си машина, посещавай курса и се свържи с някои издатели. Има доста в този справочник, а някои от тях поне ще прочетат романа ти и ако имат някакъв разум, ще го публикуват. Той е чудесно четиво! Сега обещай!

Тя го прегърна.

— Обещавам, Адам.

Меги стоеше, обляна в слънчева светлина, и го гледаше как потегля. Той помаха и тя му помаха в отговор. Чувстваше се толкова силна и съживена. Дали ще започне любовна авантюра с него? Не можеше да се закълне, че няма. Щеше да го реши в бъдещето. Засега се чувстваше невероятно щастлива.

Весело, Меги отиде в кухнята и започна да приготвя вечерята на съпруга си.