Патриша Сканлън
Градско момиче (6)

Пета глава

Седмица по-късно една много по-уверена Девлин стоеше пред гишето на летище Дъблин. Беше сама. Докато си мислеше за събитията от изминалата седмица, усети особено чувство на облекчение, че е взела решението.

Остана при Кейт два дни. Обсъдиха всички възможности, леля й предложи уюта на дома си за периода на бременността… и за след това. Девлин знаеше, че Кейт е против решението й да направи аборт. Опита се внимателно, но твърдо да я разубеди.

— Тара можеше да направи аборт, Девлин, но те роди, така че помисли си сериозно какво смяташ да направиш. Зная, че е трудно да носиш позорния кръст на самотна майка, особено в тази сурова страна, виждала съм как се отнасят с момичетата, гонят ги от домовете им, оставят ги да родят бебетата си сами и ги захвърлят в самотни апартаменти в Белимън или друг подобен квартал. Зная от какво се страхуваш, чедо, но ти си силна, можеш да се справиш, а и аз ще съм винаги тук да те подкрепям, така че помисли сериозно…

Девлин все още се чудеше, върна се в апартамента си в Дъблин, звънна на Джери на работа да му каже, че се е прибрала. Час по-късно Лидия се появи на прага й. Неловко се взираха една в друга известно време, после Лидия каза рязко:

— Извинявай за поведението ми оня ден. Заради шока беше!

Девлин преглътна с мъка.

— Няма нищо, съжалявам за случилото се.

Лидия извади пакет цигари от чантата си и запали една. Седеше елегантно на края на дивана в своя прекрасно ушит костюм Майкъл Гол, косата й беше красиво фризирана, не бе за вярване, че това беше същата покрусена, ридаеща жена, която крещеше и проклинаше така пронизващо преди няколко дни. Тя си дръпна силно от цигарата и заяви твърдо:

— Казах на Джери, че аз ще оправя нещата. — Издиша въздуха във вид на дълго, тънко облаче и продължи сухо: — Мисля, че абортът ще е най-доброто за теб.

Макар че бе с безукорен грим, две ярки петна се появиха на бузите й. Ръката, която държеше цигарата, трепереше леко.

Девлин отиде до прозореца и се загледа навън. Не можеше да не бъде шокирана и изненадана. Мислеше, че Лидия ще е напълно против аборта заради религиозните си убеждения и се ужасяваше да й съобщи. Но ето я сега нея, същата Лидия, която редовно ходеше на неделната литургия и която наказваше Девлин, защото не ходеше, Лидия, която в резултат на благотворителната си дейност си говореше на малко име с някои от епископите, Лидия, която бе толкова шокирана от слуховете, че Дженифър Куин е отишла в Англия да направи аборт. Същата тази Лидия съветваше дъщеря си — извинете, осиновената си дъщеря — да стори същото.

Девлин се усмихна горчиво. Колко е лесно да съдиш другите, докато някой от твоите хора не се забърка в подобна неприятност. Колко е лесно да обвиняваш другите, че извършват убийство, както бе направила Лидия, когато чу за Дженифър. Чудя се как ли ще оправдае промяната в поведението си, помисли Девлин. Не се наложи да чака много дълго.

— Малко късно е за морал и скрупули сега. — Гласът на Лидия беше отривист. — Все пак, Девлин, ти си само на двадесет. Няма смисъл да проваляш живота си заради една нежелана бременност. Тоест предполагам, че няма да се върнеш в Португалия, за да се изправиш пред жиголото, който е баща на детето? — Възпитаният глас замълча за малко, после продължи. — Какъв живот можеш да осигуриш за бебето? Ще бъде нечестно и към двама ви.

Лидия поспря, за да си дръпне от цигарата, а Девлин се опитваше да сдържи гнева си. Ако не знаеше фактите относно собственото си осиновяване, ако си мислеше, че е истинско дете на Лидия, тя би спорила разгорещено с майка си и би й показала нейното лицемерие. Как й се искаше да изкрещи, че копелето, от което забременя, бе не друг, а изключително добре приемания от обществото потомък на ирландския медицински кръг и висшето общество на Дъблин, Колин Кентръл-Кинг, не е някое, както Лидия го нарече презрително, португалско жиголо. Девлин се въздържа, но с много мъка. Знаеше, че Колин е ценен клиент на баща й, а ако Джери научи истината, ще се почувства задължен да поговори с Колин за проблема. В резултат Колин може да се оттегли от бизнеса. Това е твой проблем, не е на родителите ти, каза си тя; чувството на празнота и студенина, което се надигна у нея, я накара да се почувства изключително самотна и уплашена. Гласът на Лидия проникна в съзнанието й като злобен лазер, който навлиза и дълбае дълбоко в мозъка. Искаше й се да запуши с ръце ушите си и да й изкрещи да се маха… да я остави на мира…

Девлин отново се опита да запази самообладание. Просто нямаше да се впусне в спор с майка си.

Докато дишаше дълбоко, чу Лидия да изрича хладно:

— Е, ти разбираш, Девлин, какъв е авторитетът на баща ти в банката, а един… ъъъ… епизод като този може да бъде доста смущаващ. Имам предвид, че ние все пак имаме доста добро обществено положение… така че ако настояваш да задържиш бебето, мисля си, че може би е по-добре да сме дискретни. Ще ти дадем издръжка, разбира се, и ще изпълним финансовите си задължения към теб.

Тишината, която настъпи между тях, се нарушаваше единствено от неравномерното тиктакане на стар часовник с форма на карета върху камината.

Ще изпълним финансовите си задължения към теб. Колко мило, горчиво си помисли Девлин. Но съседите в никакъв случай не трябва да научат, че аз съм самотна майка точно като нещастните момичета, за които организираш утринни събирания на кафе, които са изхвърлени на улицата, без да има къде да отидат. Ами аз бих могла да съм една от тях.

Като видя изражението на лицето на дъщеря си, Лидия ядосано угаси цигарата си, изправи се и каза със зная какво е най-добре за теб тон:

— Мисля, че първото ми предложение е най-доброто, аз ще осигуря парите. Сигурна съм, че можеш дискретно да разпиташ Колин. Кажи, че имаш приятелка в беда. Зная, че е незаконно, но съм сигурна, че ще получиш информация от него. Надявам се само, че няма да събере две и две, когато си вземеш няколко дни отпуска. — Тя изсумтя по своя характерен начин и допълни възбудено: — Можеш да кажеш, че отиваме да пазаруваме.

Лидия си взе скъпата италианска чантичка и тръгна към вратата, полюлявайки грациозно бедра.

— Обади ми се утре, скъпа, да ми съобщиш решението си, но, както казах, ти трябва да обмислиш внимателно предложението ми.

Девлин прехапа устни. Не казвай нищо! Това е твое решение, а не на другите, помисли тя отчаяно. Каквото и да бе очаквала от майка си, тя не бе и сънувала, че Лидия ще намери извинение за аборта, камо ли пък самата тя да предложи.

Докато я наблюдаваше как се качва в нейния Форд Капри, Девлин се зачуди какво ли е мнението на Джери по въпроса. Съгласен ли е с Лидия за аборт, или просто бе оставил съпругата му да се оправя с проблема, за да бъде доволна? Лидия доминираше в техния брак, винаги бе доминирала, и все пак бе нужна една особена сила, за да обича и да остане цял живот с жена като Лидия, както бе сторил Джери. Девлин се зачуди тъжно дали някога ще намери мъж, който да я обича така пълно и безрезервно. Как такъв мъж ще понесе факта за предстоящия й аборт? Как ще понесе факта, че е незаконородена?

В разговора им Лидия нито веднъж не спомена за осиновяването на Девлин, нямаше и да го направи, освен ако Девлин не подхванеше темата. Ако не беше Кейт, вероятно никога нямаше да научи цялата истина. Никога през целия си живот не се бе чувствала толкова изолирана, така напълно загубила корените си. От човек със своя идентичност и семейна история, тя стана никой, човек без произход. Почувства, че се носи наоколо като листенце в бурята. Но, реши момичето твърдо, вече бе време да се стегне и да се изправи лице в лице с действителността. Отсега нататък единственият човек, на когото ще разчита, е самата тя.

На следващия ден информира Колин, че е решила да направи аборт. Видя как мигновена усмивка на задоволство премина през лицето му и усети, че го мрази.

Той бързо уреди някои неща с колега в Лондон и след двадесет минути й подаде страница от неговия бележник, върху която, надраскани с разлетия му почерк, бяха името и адресът на доктора, който трябваше да посети, както и часа на посещението.

— Всичко е уредено! — избъбра той сърдечно, с най-милия глас на доктор към пациент. — Сега иди и си запази самолетен билет, не се безпокой за нищо. Всичко ще свърши съвсем скоро.

Девлин забеляза, че той не я погледна в очите нито веднъж и докато го наблюдаваше как се запътва към кабинета си, помисли какво долно копеле е този мъж.

Имаше късмет и си купи билет за същия ден, в който бе и часът й при доктора. Същата вечер звънна на Лидия да й каже датата.

— О, скъпа! — слисано възкликна Лидия. — Този ден е големият празник на Сентръл Ремидиъл клиник и аз съм обещала да отида. Чудя се дали Кейт би те придружила?

Девлин направи гримаса, след като чу съмнителното съжаление в гласа на майка си. Честно казано, почти изпита облекчение, че Лидия няма да дойде с нея, в противен случай напрежението би било непоносимо.

— Не се безпокой, ще се оправя. Приятно прекарване на празника, ще ти се обадя, когато се прибера. — Тонът й бе сух.

— Девлин, скъпа, надявам се разбираш, че ще умра от безпокойство. — Гласът на Лидия рязко зазвуча по линията. — Обади се от Лондон да ми кажеш кога пристига полетът ти. Ще дойда да те взема от летището. Сега ми дай номера на банковата ти сметка, за да внеса малко пари в нея.

— Всичко е наред, мамо, няма нужда — разпалено заяви Девлин.

— Настоявам, Девлин — неотстъпчиво отговори майка й. — Казах ти, че аз и баща ти ще се погрижим за теб във финансово отношение.

Но той не ми е баща и ти не си ми майка, искаше й се да каже и аз не искам да се грижите за мен във финансово отношение. Аз просто не искам да ме изоставяте.

— Чуваш ли, Девлин? — настоя Лидия.

Девлин даде на майка си необходимата информация. Ако Лидия смяташе, че този е най-добрият начин да помогне, това не говореше добре за чувствителността й. Въпреки всичко Девлин изпита съжаление към другата жена. Лидия бе толкова хладна и резервирана и се безпокоеше постоянно какво мислят другите за нея, не можеше да дарява и да получава обич. Вероятно за това се бе обърнала към пиенето. Може би ако бе родила свое дете, щеше да е по-различно.

— Благодаря, мамо — рече тя тихо.

Настъпи тишина, после се чу прокашляне.

— Грижи се за себе си — неловко произнесе Лидия. — И ми се обади, като си тръгнеш.

— Добре — измърмори отегчено Девлин, затвори и се разгледа отстрани в огледалото да види дали има видимо доказателство за бременността й. Нищо не се виждаше и понякога тя се чудеше дали въобще беше бременна. Може би си въобразяваше за гаденето и леко подутите гърди. Може би имаше една от онези бременност-истерия, за които бе чела, и менструацията й бе готова да се излее само ако спре да се притеснява за нея. Глупачка! — прокле тя отражението си. — Колин направи теста. Ти си напълно и наистина бременна, така че върви да си приготвяш багажа.

На всичкото отгоре полудяваше, говори на себе си. Погледна гардероба си с погнуса.

Какви дрехи се обличат за убийство? Мисълта дойде неканена в съзнанието й. О, господи, спри! Спри! — изпищя тя беззвучно и се хвърли ридаеща на леглото.

Не чу влизането на Карълайн и я усети чак когато съквартирантката й седна на леглото до нея и колебливо я заговори:

— Девлин, какво има? Защо не ми разкажеш? Ще се опитам и ще ти помогна, ако мога.

Тя плахо постави ръка на рамото на приятелката си.

— О, боже… Карълайн, ако ти кажа, ще си отвратена — измърмори Девлин с глава дълбоко заровена във възглавницата.

— Няма! — заяви храбро Карълайн, като се чудеше какво ли може да е толкова ужасно. Може би Девлин бе блъснала колата. Присви вежди в недоумение. Не си спомняше да е видяла нещо необичайно на влизане.

— Кажи ми, Дев… Е, нали сме приятелки, аз винаги се обръщам към теб, когато съм в беда.

Големите кафяви очи на Карълайн настойчиво се взираха в нейните. Девлин се страхуваше от отвращението, което скоро щеше да се появи в дълбините им. Винаги й бе харесвало как я гледа Карълайн, макар че тя бе две години по-голяма от Девлин. Да, вярно е… те бяха приятелки и трябваше да бъде честна и да й каже.

Прошепна с усилие Бременна съм… и видя как очите на Карълайн стават по-големи и по-кръгли.

— Ооо! — неподходящо отговори приятелката й.

— И ще направя аборт в края на седмицата — информира я Девлин безцеремонно. Реши като ще е гарга, да е рошава.

— О, Девлин! — успя да измърмори Карълайн, напълно изгубила дар слово.

— Ето! Виждаш ли! Отвратена си! — обвини я Девлин, от една страна ядосана, от друга — слисана.

Карълайн яростно поклати глава.

— Не! О, Девлин, не съм, просто такава… изненада… Е, Дев — тя прегърна приятелката си, — колко време криеш това? Защо не ми каза по-рано?

Поради съчувствието, което долови в гласа на Карълайн, Дев започна да плаче отново.

— Толкова се срамувах. — Тя се опита да преглътне сълзите си. — О, господи, превърнала съм се в цял фонтан напоследък.

— Нищо чудно — успокоително отбеляза другото момиче, — с товара, който трябва да носиш. Честно, страшно съм ти ядосана, че не ми каза по-рано.

— Мислех си, че ще си шокирана — призна си тихо Девлин, доста изненадана от отношението на Карълайн.

— За бога, Дев, ако Ричард не ме уважаваше толкова много, аз можех да съм в твоето положение. — Тя се засмя. — Понякога ме кара да се чувствам толкова объркана, че бих могла почти да го изнасиля. Той е така… въздържан…

— Карълайн! — извика Девлин, изненадана от искреността на приятелката си. Никога досега Карълайн не бе споделяла за сексуалния си живот или чувства.

Нежнорозово обагри бузите на Карълайн.

— Е, и аз имам хормони, нали знаеш — дръзко отговори тя, малко смутена от изблика си.

— О, божичко, Карълайн, извинявай! Зная, че е така. Просто… — Девлин седна в леглото и прокара ръка през меката си руса коса. — Ами ние обикновено не водим подобни разговори, нали?

Карълайн стана от леглото и се засмя.

— Може би е време да започнем. Хайде, ще направя чай и ще поговорим за твоя проблем.

Говориха часове, Девлин почувства да я залива топлота, когато приятелката й предложи да я придружи до Лондон. Но не й позволи. Карълайн работеше като брокер в голяма фирма за недвижими имоти и можеше да загуби голяма комисиона, ако отсъства, защото в момента се опитваше да продаде една първокласна жилищна кооперация.

— Наистина, Дев! Настоявам — каза Карълайн с необикновено твърд тон.

— Не знаеш колко много означава предложението ти за мен — тихо отвърна Девлин. — Но, Каро, аз нямам нищо против да отида сама, няма да се бавя.

— Е, ако си сигурна… — със съмнение измърмори Карълайн. — Но ако се почувстваш самотна, докато си там, звънни ми и аз ще долетя.

— Благодаря, Каро, ще го сторя — с благодарност я увери Девлин.

Карълайн настоя да изпрати приятелката си с таксито до летището. На изхода й прошепна за опора: Направи каквото смяташ, че е добре за теб, Дев, когато се върнеш, аз ще те чакам тук.

Девлин седна в чакалнята, докато дойде време да се качи на борда на самолета, и призна пред себе си, че никога досега не бе давала шанс на Карълайн да й докаже приятелството си. Въпреки стеснителността и свенливостта й, у нея имаше една твърда като скала основа.

 

 

Докато Еър лингус 737 с рев се движеше по пистата, тя усети да се надига у нея вълната на осъзнаването. Сега бе една от списъка в годишните статистики, за които бе чела, една от хилядите жени, които се качваха на самолети и кораби, за да отидат да направят аборт в Англия. Как се чувстваха всички тези хиляди жени, когато тръгваха на пътуване към едно от най-травмиращите преживявания в своя живот? Имаше ли представа мъничкото същество в нея какво щеше да последва? Ще почувства ли то нещо? Ще почувства ли тя нещо?

Усети гадене и се зачуди какво ще си помисли седналият до нея приятен мъж, ако повърне върху него и куфарчето му с марка Гучи. Той все я поглеждаше крадешком, откакто влязоха в чакалнята почти едновременно.

Решително, тя пренебрегна неразположението си — и него — и забоде глава в списанието, прочете всичко за новото безбрачие, което става модерно, и как да кажем не, без да нараним партньора или себе си.

Жалко, че не прочетох това преди месец, помисли унило.

Прелисти на страницата с хороскопите, намери Скорпион и прочете: Следвайте интуицията си и няма да сбъркате. Известно време ще ви тревожат парични проблеми, но Скорпионите са изобретателни и ще намерят разрешение. Любов… Ха, помисли Девлин, няма смисъл да чета нататък, но окото й се плъзна крадешком по колонката. Някой, който е на периферията на живота ви, ще предизвика големи промени във вас. Бъдете търпеливи.

За нейна изненада реактивният самолет бе започнал да се спуска и тя осъзна, че наближават Хийтроу^[1]. Разсеяно наблюдаваше как очарователните стюардеси в елегантните си униформи плавно се движеха нагоре-надолу по пътеката. Предполагаше ли някоя от тях какво се канеше да направи Девлин?

Не мисли за това, нареди тя на себе си. Поне можеше да си позволи да пътува със самолет. Ами нещастните момичета, които трябваше да дойдат с кораб или влак? Макар че не само неомъжени жени предприемаха подобно пътуване. Беше чела статия в списание, която разкриваше, че някои омъжени жени идват, защото не искат или не могат да си позволят повече деца. В каква жалка бъркотия са въвлечени жените, мрачно си помисли тя. Мъжете просто нямат представа…

Час по-късно Девлин слезе от едно такси на адреса, даден й от Колин. Докато плащаше, хвърли жаден поглед към широката задна седалка. О, боже, само да можеше да се разхожда из Лондон през целия ден, настанена на тази мека, удобна седалка.

Чао — жизнерадостно извика мъжът, докато я чакаше да затвори вратата. Тя неохотно я хлопна. Знаеше ли той къде я доведе? Беше ли докарвал много момичета в нейното положение на този адрес? Девлин се обърна към внушителната редица къщи от осемнадесети век пред нея. Изправи рамене, пое си дъх и натисна звънеца с показалец. Безплътен глас долетя над главата й и тя бързо изрече името си по домофона.

Вратата плавно се отвори и когато тя стъпи на луксозния килим във фоайето, леко се затвори зад нея със зловещо щракване. Почувства се уловена в капан, страхотно й се искаше да грабне куфара си и да избяга, но се пребори с първоначалния импулс и се накара да тръгне в посока на стаята с табелка „Приемна“. Жива, пъргава дама в средата на четиридесетте я поздрави и я покани да седне.

— Докторът ще ви приеме скоро — информира тя момичето с висок, напевен глас.

Девлин преглътна, устата й беше суха, сърцето й биеше учестено. Искаше й се музиката да спре. Намираше я дразнеща, почти й напомняше за погребение.

Ей богу, Девлин, ще спреш ли! — помисли тя яростно, ноктите й се впиха в дланите. Сърцето й биеше силно и бе сигурна, че дамата с напевния глас може да го чуе, макар че жената не даваше признаци да е забелязала страданията й, просто продължаваше да печата бързо, задното лостче изправено, китките поставени правилно на клавиатурата. И аз ли съм такава на работа, зачуди се Девлин смаяна. Чудеше се колко ли разтреперани жени бяха седели в стаята й и тя въобще не бе усетила техните страдания, прекалено залисана в своя малък свят.

— Докторът ще ви приеме сега, скъпа — обяви дамата с напевния глас мило, Девлин я погледна и съзря съчувствие в погледа й.

Въведоха я в обзаведен с вкус, макар и с малко мебели, кабинет, където мъж в средата на петдесетте стоеше зад бюро с изящна дърворезба. Той беше дребен, елегантен, облечен със скъпи дрехи.

— Моля, седнете, госпожице Дилейни — покани я той. — Сега… Моят колега господин Кентръл-Кинг ви е пратил при мен за прекратяване на бременност, нали?

Говореше спокойно с доста аристократичен английски акцент, пръстите му бяха събрани и образуваха куличка, очите му внимателно я наблюдаваха през очилата.

— Да — едва чуто произнесе тя.

— Той ми каза, че ако не направим операцията, ще претърпите голяма душевна травма. Хммм?

— Да. — Този път гласът й беше с една октава по-тих.

— Сигурна ли сте, че това желаете? — попита той, наведе дългите си тънки пръсти, които почти хипнотично задържаха погледа й.

— Да — тихо каза тя за трети път.

— Разбирам. — Очите му не се откъсваха от лицето й и тя усети как цялата й кожа настръхва.

— Е, сигурен съм, че сте обмислили проблема и сте получили съвет, разбира се?

Видя как веждите му се повдигат въпросително.

— Да — почти изсъска тя нетърпеливо, макар че почувства глупавото желание да се изсмее.

Съвет. Какъв майтап! Да посъветваш някого да направи аборт беше незаконно в Ирландия, а Колин въобще не обсъди възможностите с нея. Майка й настоя тя да отиде в Лондон, нямаше търпение по-бързо да се приключи с проблема. Единствените хора, с които поговори и получи съвет, бяха Кейт и Каро. Ох, защо не свършва това мъчение, защо този дразнещ мъж не свършва с това, дето има да го прави, и не престане да я ядосва?

Докторът се изправи от стола си.

— Искам да ви прегледам набързо, преди да ви препратя към моя колега. Трябват ви подписите на двама лекари. Сигурен съм, че господин Кентръл-Кинг ви е казал всичко това.

Девлин кимна; нямаше отново да каже да. Колин й бе обяснил накратко процедурата и тя знаеше, че ако не каже, че е била посъветвана, абортът нямаше да бъде направен.

— Добре. Ще ви дам адреса на клиниката. Можете да се регистрирате тази вечер. Очакват ви.

Той посочи към стаята за прегледи, където медицинска сестра в униформа я чакаше да й помогне. Девлин се съблече, легна на твърдото, покрито с бял чаршаф легло и сестрата й помогна да постави правилно краката си. Когато докторът започна прегледа, тялото й се стегна и тя го чу да мърмори:

— Леко, отпуснете се сега.

Тези дълги тънки пръсти разучаваха и преглеждаха между разтворените й крака и на нея й се прииска силно докторът да бе жена. Не можеше да не изпита чувството на отвращение и насилие, докато този дребен, безупречно облечен непознат навлизаше и разглеждаше вагината й. В един ужасен миг си помисли, че ще се наака и едва не се разхили нервно, като си спомни типичния израз на Кейт, когато някой нещастник разваляше настроението в компанията. Нещастен клетник е този, който никога не се весели — добродушно отбелязваше тя. Искаше й се Кейт да е тук с нея. Положи нечовешки усилия да се въздържи и със зачервени бузи позволи на сестрата да й помогне да слезе от леглото. Докторът свали ръкавиците си и й нареди да се облече и да отиде в кабинета му.

Той седна и пръстите му отново се събраха като куличка.

— Всичко е наред! Ами аз не предвиждам възникването на каквито и да е усложнения. Ще ви задържим двадесет и четири часа след операцията, в случай че стане нещо непредвидено. Предлагам също, ако имате нужда, да поговорите със специалист за аборта, след като той приключи. Сигурен съм, че господин Кентръл-Кинг ще уреди това. — Той стана и подаде ръка. — Вероятно анестезиологът ще ви прегледа тази вечер. До утре.

Девлин хвана протегнатата ръка, хладна, тънка, почти като на жена, и усети да я побиват тръпки на отвращение. Въобще не можеше да го хареса, а от мисълта той да бърника из вътрешностите й й се повдигна.

— Ъъъ… а хонорарът ви? — попита тя почти грубо.

Той изглеждаше изненадан.

— Ааа… Колин… господин Кентръл-Кинг — поправи се той — ми каза да изпратя сметката на него. Той ще се погрижи оттам, предполагам. — Тонът му стана дори още по-аристократичен.

Унизена, с пламнало лице, Девлин се обърна и напусна стаята.

 

 

През следващите три часа се разхожда печално из улиците на Лондон. Взе метрото и отиде на Оксфорд стрийт, но дори и безбройните модни стоки не успяха да я разсеят. Поскита безцелно наоколо, краката започнаха да я болят, главата да тупти. Едра, здрава бременна жена, хваната за ръка от съпруга си, се приближи от отсрещната посока и усили страданията на Девлин. Жената изглеждаше толкова красива, жизнена и щастлива, че Дев не можеше да понесе гледката. Обърна глава и се загледа невиждащо във витрината на един бутик, докато двойката отмина. Изтощена, тя отиде в малко, слабо осветено кафене и се отпусна на един стол, за да отпочине умореното й тяло.

След чая и салатата Девлин се почувства освежена, погледна часовника си и изненадано установи, че е почти три и половина. Не можеше да понесе метрото отново; влаковете, които се появяваха и изчезваха, тълпите, които бързаха нагоре и надолу по ескалаторите, я изморяваха. Забързаният темп на Лондон не отговаряше на летаргията и досадата, които я бяха обзели в този момент, така че удовлетвори желанието си, помаха на минаващо такси и даде адреса на клиниката.

Тя беше в покрайнините, голяма, строена разхвърляно на собствена територия къща. Девлин видя някои пациенти, които се разхождаха, а други седяха под горещото августовско слънце. Махна влажен кичур коса от челото си, въздъхна дълбоко, чувстваше се лепкава и ужасно уморена. Плати на таксито и влезе във фоайето с натежали крачки. Това е то! Нямаше връщане назад.

За няколко минути данните й влязоха в картон. Вторият доктор накратко поговори с нея и разговорът почти повтори сутрешния. После й взеха чантата и я заведоха нагоре по стълбите в малка, но удобно обзаведена стая, която гледаше към двора.

— Сигурна съм, че един душ ще те освежи, скъпа — майчински й каза медицинската сестра и й подаде болничен халат. — Облечи това. Госпожа Харисън ще те прегледа по-късно.

Тя й показа банята надолу по коридора, Девлин бързо съблече изпотените и изпомачкани от пътуването дрехи и застана под топлата освежителна струя на душа.

По-късно седна до прозореца на своята стая и погледна идеално оправеното легло. Мисълта да се пъхне в него въобще не й хареса. Все пак не беше болна… само носеше една нежелана бременност. Но едно рязко почукване на вратата я накара да скочи в твърдата му прегръдка, после извика на посетителя да влиза. Начумерено момиче влезе с поднос в стаята и каза грубо:

— След това няма да ядете повече. Сестрата нареди да ви напомня.

Тя остави подноса върху количката за хранене на Девлин и напусна стаята така внезапно, както и бе дошла.

Девлин погледна подноса и въобще не се развълнува от вида му. Яйца на очи, рохки и неапетитни, върху препечена филийка. Имаше още тъничка като хартия филия черен хляб и кифла със стафиди. Апетитът й веднага се изпари. С чаша чай в ръка седеше самотна в чуждото твърдо легло, искаше й се яркото слънце, което блестеше през прозореца й, да отстъпи място на вечерния хлад, но в същото време се страхуваше от предстоящата нощ. Тъмна нощ в душата, помисли си тя с меланхолично чувство за хумор. Някой се изсмя пред вратата и цялото й тяло се напрегна. Как се осмеляват някои хора да се смеят! Не разбират ли през какви мъки преминава? И по чия вина? Намеси се тъничкото гласче на съвестта й. Никой не те принуди да правиш секс. Никой не те принуждава да правиш аборт.

— О, я млъкни! — рязко изрече Девлин на глас и се почувства много глупаво. Честно, имаше дни, в които мислеше, че е шизофреничка.

Начумереното момиче дойде да прибере подноса и недоволно изсумтя, като видя недокоснатата храна.

— До утре вечер няма да получите нищо друго — заяви с и дълбоко ще съжалявате тон, докато самодоволно взимаше подноса от леглото.

С широка крачка излезе от стаята, едрите й бедра се полюляваха напред-назад, кафявата престилка се бе опънала по тях като набръчкана орехова черупка. Тя успя, въпреки че носеше пълния поднос, да тросне леко вратата, а Девлин, ядосана от прекъсването на вглъбяването, изсъска Върви по дяволите! Само вратата я чу; после Девлин реши, че съвсем определено започва да се превръща в жив труп. Облече си халата, обу меките кожени чехли и напусна малката си килия. Докато вървеше към телевизионната зала, осъзна безмълвието на това място и собствената си самота. Всички врати по коридора бяха плътно затворени и тя се зачуди дали зад тях има много други момичета като нея.

Бюрото на медицинските сестри стоеше в края на коридора, близо до стълбите, там една висока цветнокожа сестра беше заета с попълването на картони. Тя се усмихна, когато Девлин мина покрай нея, и я попита дали търси определено място. Очите й бяха красиви, влажни, златистокафяви и след срещата си с начумерената девойка Девлин се почувства стоплена от приятелското й отношение.

— Отивам в телевизионната зала, иска ми се да откъсна мислите си от утрешния ден.

В погледа на сестрата се появи съчувствие.

— Залата е долу до стълбите, вдясно. И, госпожице Дилейни… — Гласът й беше мек, напевен, с прекрасен карибски акцент.

— Да — отговори Девлин, изненадана, че знае името й.

— Ако искате да поговорите за нещо, аз съм на дежурство до девет. Ако има нещо, което желаете да знаете, ще се радвам да ви отговоря.

— О, благодаря! Благодаря много — додаде Дев със запъване, смутена, че това хубаво момиче, излъчващо ведрост, знае за аборта й.

Сестрата кимна и се усмихна отново. Девлин се усмихна стеснително и слезе надолу по стълбите. Имаше само още две жени в телевизионната зала — млада индийка и кльощава русокоса жена. Нито една от тях не показа, че я вижда.

Започна да гледа кривенето на знаменитости, които играят шарада^[2], но не можа да се концентрира, не можеше да задържи ума си на едно място. Грабна списание и прелисти страниците му, но буквите плуваха пред очите й, така че най-накрая се отказа, позволи си просто да седи и мислите й да се реят.

Какво ли прави Лидия сега? Дали въобще се безпокои за нея? А Колин? Интересува ли го факта, че собственото му дете ще умре? Дали е отделил и минута да помисли за нея? Сепна се и осъзна, че една сестра вика името й.

— Госпожице Дилейни, анестезиологът иска да ви прегледа сега.

Девлин погледна часовника си и с изненада установи, че е почти осем и половина. Последва сестрата обратно в стаята си, където я чакаше висока тъмнокоса дама. Представи се като доктор Харисън и започна да преглежда гърдите и дробовете на Девлин, попита я за детски болести и операции в миналото. Девлин отговаряше машинално. Започваше да се чувства обезсърчена от всичко това и само й се искаше да я оставят на мира.

— Пулсът ви е малко ускорен. Ще ви дам нещо, което ще ви помогне да заспите и ще ви отпусне, Девлин. Имате ли въпроси към мен? — любезно попита докторката.

Девлин безмълвно поклати глава. Искаше да попита дали зародишът ще почувства болка, но не можа.

— Добре — живо каза лекарката и си взе чантата и картата на Девлин. — Сестрата скоро ще ви даде нещо. Лека нощ.

— Лека нощ, докторе. Благодаря ви — учтиво промърмори Девлин.

Когато те си излязоха, тя си напръска лицето със студена вода, изми си зъбите и уморено се излегна. Твърдото болнично легло не даваше възможност да се отпуснат крайниците й и тя се мяташе и преобръщаше, като се опитваше да си намери удобна поза. По-късно изпи чаша чай и послушно глътна лекарствата, които й бе дала сестрата. После се облегна на възглавниците и зачака да я обземе мигновената забрава.

Но когато предизвиканият от хапчетата сън най-сетне я споходи, Девлин започна да се мята и върти в леглото неспокойно, измъчвана от кошмарни образи на деформирани деца, които издаваха ужасяващи и зловещи, виещи звуци. Тя се събуди и седна в тъмната стая, не знаеше къде се намира, сърцето й биеше силно, струйки пот се стичаха между гърдите и към слепоочията й, съзнанието й беше замъглено от таблетките за сън. Дишането й бавно се възвърна към нормалното, тя светна лампата и се облегна на смачканите възглавници.

Бегъл поглед към часовника й разкри, че вече е пет и половина. Стана от леглото, приближи се бавно на пръсти до прозореца и вдигна транспарантите. Тъкмо се зазоряваше, бледо розово сияние на изток осветяваше тъмните сенки на нощта. Девлин стоеше и наблюдаваше как сиянието постепенно набира мощ, златисти и розови ивици проблясваха през тъмния облак, докато най-накрая безшумно и величествено слънцето се издигна над хоризонта, пукна се светлина, която обхвана цялото небе. Девлин гледаше как великолепният кръг пръска лъчи като стопено злато над земята и знаеше, че ще трябва да вземе решението. Какво право има тя да лиши детето в утробата си от възможността да наблюдава такъв красив, вълшебен изгрев като този, който тя току-що видя?

Обзе я мир и покой. Отнякъде дочуваше песента на птиците. Тялото й се отпусна, изпитваното толкова дълго напрежение се стопи и Девлин стоеше, гледаше към вече спокойната земя, а тревата пред нея се стелеше като разкошен килим от смарагди. Хибискусът и розите претворяваха едно разточително изобилие на цветове, докато пиеха от съзидателните лъчи на слънцето.

Девлин стоеше притихнала и гледаше триумфа на деня над нощта и тогава разбра, че каквото и да се случи в бъдеще, ще роди своето бебе. Без значение какво мислят Лидия, Колин и съседите.

След малко се върна в леглото, остави прозореца отворен и се заслуша в утринния птичи хор. Разсеяно взе списанието за красота и здраве, което бе донесла от телевизионната зала. Прелисти страниците, четеше небрежно интересните за нея статии, но към края нещо прикова вниманието й. Седна изправена в леглото, препрочете го внимателно и после грижливо скъса страницата.

Девлин се усмихна. Мозъкът й беше ясен и бистър, чувстваше се силна и целеустремена. Бързо се изми и облече, приготви багажа си. Вече чуваше шума от количките, с които се разнасяше храната по коридорите към безличните момичета зад затворените врати. Тя тихо отвори вратата и тръгна към бюрото на сестрите. Медицинската сестра, която си отдъхваше след нощната смяна, вдигна поглед изненадана. Преди да успее да каже нещо, Девлин убедително заяви:

— Няма да правя аборт. Моля, предайте извиненията ми на гинеколога и госпожа Харисън за неудобствата, които евентуално съм им причинила. Сметката за престоя ми тук вече е платена. Приятен ден.

Не изчака отговор, а бързо слезе надолу по стълбите, отвори входната врата и излезе на слънце.

Остана няколко мига отпред, дишаше дълбоко, после тръгна енергично и с широки крачки по алеята, обсипана от двете страни с цветя, дългата й руса коса се развяваше назад от ранния утринен вятър. Болките й бяха преминали, гаденето беше изчезнало, чувстваше вълчи глад и бе готова за една обилна закуска. Тънки резени шунка, луканка, яйца, пудинг, пържени филийки. Почти усещаше вкуса им.

Без да се обръща назад, бързо и устремено мина през големите порти, надяваше се да не й е трудно да намери такси. На пътя за града вече имаше голямо движение, така че не след дълго тя седеше удобно в просторно такси. Лондонската „Тара“, моля — отривисто нареди Девлин и даде адреса на хотела, собственост на Еър лингъс, където винаги отсядаше. „Тара“ предлагаше най-добрите закуски в Англия и съвсем скоро тя щеше да им се наслади. Коремът й къркореше и напомняше колко е гладна. Разбира се, сега ядеше за двама. Облегна се назад, усмихна се и се изпъна. Решението бе взето; дойде време да помисли за бъдещето, а първото нещо в програмата й беше закуска.