Патриша Сканлън
Градско момиче (13)

Дванадесета глава

Сред изгарящата горещина на Саудитска Арабия Меги потрепери, като си припомни случката. Дори само от спомена я сви под лъжичката и тя си спомни страха, който продължаваше да изпитва месеци след инцидента. В Саудитска Арабия поне нямаше почти никаква престъпност, помисли си тя, като се намести по-удобно на леглото и продължи да прелиства албума със снимките. Струваше й се като че ли събитията от миналото бяха някак нереални. Малка цветна снимка се плъзна на кувертюрата и тя се усмихна с удоволствие, като я вдигна и се загледа в приятен, красив мъж. Наистина бе харесвала Ленард. Прекараха толкова хубави дни заедно, въпреки нещастната им първа среща. Меги се усмихна широко на спомена.

Беше понеделник сутрин, почивният й ден. Меги усети как един слънчев лъч гъделичка бузата й, отвори очи, протегна се блажено и скочи от леглото. Чудесно бе да има целия ден само за себе си. Отдавна си бе обещала да отиде до музея Гогънхайм^[1], сградата, проектирана от Франк Лойд Райт, в която се намираше съкровищницата от изложби, така че днес щеше да се потопи в културата. Закуси, оправи си леглото и взе душ. Тананикайки си весело, написа набързо писмо до родителите си, щеше да го изпрати на път за музея. Реши, преди да излезе набързо да изтрие праха в апартамента, беше пускала прахосмукачката предния ден и така щеше да приключи с домакинската работа и нямаше да се чувства гузна заради пълно бездействие. Старателно напръска наоколо със спрей и излъска всичко с хъс. Приятно бе да се живее в този апартамент, наистина бе лесно да се поддържа чисто. Най-голямата мебел бе старото пиано в ъгъла до прозореца. Меги разкърши дългите си загорели пръсти и се усмихна на себе си. От години не беше свирила на пиано. Енергично започна.

„До, сърна, сърничка“ — пееше тя с всички сили, докато пръстите й малко тромаво удряха клавишите от слонова кост. Двадесет минути по-късно беше успяла да изпее целия си детски репертоар и тъкмо щеше да приключи с кресчендо, когато на прага й се появи някаква фигура и тя удари няколко фалшиви ноти. Появилият се примигна, като че ли от болка и с плътен, раздразнен глас изскърца:

— За бога, бихте ли престанали с този адски шум. Опитвам се да спя!

Меги започна да се разпалва, докато гледаше натрапника, който сега стоеше сякаш пуснал корени в апартамента й, ръцете му бяха скръстени на гърдите, едва покрити от халата. Гъстата черна коса беше разрошена, като че ли мъжът току-що бе станал, но всъщност очите привлякоха вниманието й.

Сини късчета лед на загоряло, намръщено лице я гледаха вторачено, сурови устни бяха стиснати здраво от едва прикриван гняв.

— Как се осмелявате да нахълтвате тук! Как влязохте? Бравата ми е с топка отвън! Ама че нахалство! Излизайте веднага — нареди Меги. Тонът й беше леден и много пияници в Бърза помощ се свиваха от страх заради презрението, което пламтеше в изразителните й очи.

Вътрешно, тя проклинаше себе си. Трябва да е забравила да заключи вратата. Как може да е толкова небрежна.

— Осмелих се — възрази той, — защото съм много уморен, а вие нарушавате спокойствието в сградата със своето мяукане. Така че бъдете така добра да спрете.

— Вижте, господин?…

— Крейги — свъси вежди той.

— Не мога да ви помогна, ако сте гуляли цяла нощ. Моля ви напуснете бързо апартамента или ще извикам полиция!

— Наистина ли? — провлечено запита мъжът и се прозина широко. — Между другото, коя, по дяволите, сте вие? Франсис не ми е казала, че има наемателка.

— На Франсис необходимо ли й е вашето разрешение, за да дава под наем апартамента си? — сряза го Меги с възмущение, вбесена от арогантността му. На кого си мисли, че говори той? На някоя ученичка?

— Имаме споразумение. Аз имам ключ от апартамента й, тя има от моя, грижим се за жилището на другия, когато отсъства — информира я високият мъж.

— Така ли? Е, Франсис тръгна по-бързо, отколкото беше запланувала, и мисля, че вас ви нямаше наоколо, колко жалко! — каза рязко Меги и посочи към вратата. — Тръгвайте…

Ядосани сини очи с дълги черни мигли срещнаха също толкова ядосани зелени очи.

— С удоволствие — гневно каза той, — но ако чуя пак този шум, аз лично ще разглобя пианото.

— Ако искам да се упражнявам, нито вие, нито някой друг може да ме спре! — отговори тя, кипнала от гняв.

— Само опитайте! — предизвика я той.

— Знаете ли, че взимам уроци и тъкмо се упражнявах над една изключително трудна задача с пръстите — през зъби излъга Меги, решена да не се предава пред очевидната наглост в поведението му. — Предлагам ви да си сложите тампони за уши, ако не можете да спите — посъветва го тя хладно. — Имам предвид, че е десет часа понеделник сутрин. Не е посред нощ!

Какъв деспот! Е, той просто няма да се измъкне с това.

— Уроци ли казахте?

— Точно така — отговори тя официално.

Челюстта му увисна.

— О, господи! Имам кошмар — промърмори той.

Те се гледаха известно време и когато неговият поглед се плъзна по едва прикритата й с халат фигура, тя осъзна, че не е облечена. Бузите й поруменяха още повече, когато усети как се е вторачила в тъмния кичур косъмчета на гърдите му, открити от полуразтворената му дреха, на нивото на погледа й. Заляха я спомени за Джо. Толкова отдавна беше…

Мъжът се прозина още веднъж, обърна се на пета и закрачи към вратата.

— Предлагам, ако имате намерение да се упражнявате — тонът му бе много саркастичен, — поне да затворите прозорците и да имате предвид останалите съседи. И госпожице… — той я погледна свирепо, — аз не ходя по гуляи.

Меги кипеше от гняв и го гледаше как върви през коридора до собствения си апартамент, после тя затръшна вратата на своя, заключи я и се върна до пианото. Пръстите й пробягаха над клавишите. Нито един тираничен мъж от Ню Йорк няма да й казва какво да прави и какво не в собствения й апартамент. Предизвикателно изсвири „Последната роза на лятото“, единствената песен, която можеше да си спомни добре, и пусна капака на пианото.

— Това ще му даде да се разбере — промърмори тя, докато се обличаше за музея.

Не го видя отново. Прехвърляше в ума си идеята да го помоли да й върне ключовете. Но очевидно Франсис му имаше пълно доверие, така че не бе необходимо тя да се безпокои. От инат продължи да свири неумело на пианото, когато й идваше настроението, но благоразумно държеше прозорците затворени и не свиреше толкова силно. Ако той не се бе отнесъл така грубо, тя щеше да спре музикалните си експерименти, но Меги просто не можеше да се отдръпне пред лицето на наглостта.

Една сутрин на работа, докато си бъбреха по време на почивката за чай, колежката й Сали се засмя.

— Видях, че Сладкия Ленард ще оперира тази сутрин. Само почакай, докато го видиш, Меги. Прекрасен е! Райско чедо! И е разведен… хей… хей… хей…

Меги се засмя. Сали беше склонна да преувеличава относно мъжете. Тези три месеца Меги бе назначена за медицинска сестра към операционната зала, така че щеше да види образеца, за който говореше Сали. Сутринта имаше много работа. Пълен списък със задачи, но всичко вървеше гладко. Лека болка я пронизваше отдясно, но тя се опита да не й обръща внимание. През последните няколко дни й създаваше все повече проблеми и Меги си помисли мрачно, че трябва да отиде да я прегледат.

Сладкия Ленард закъсня заради спешен случай в друга операционна зала и когато пристигна, измит и облечен с хирургическите дрехи, Меги успя да види само пронизващи сини очи над маската и доста едра фигура. Нейните очи, всичко което се виждаше от нея зад маската й, го изучаваха, докато той оперираше спокойно, пръстите му бяха уверени и сръчни. Тя работеше професионално, предвиждаше всяко движение от рутинната операция и му подаваше всеки хирургичен инструмент точно преди да й го поиска.

— Отлично се справихте. Благодаря ви — направи й той комплимент накрая на операцията.

Меги се усмихна зад маската си. Хирурзите в Ню Йорк винаги благодаряха на медицинските сестри за приноса им. В Ирландия някои лекари се отнасяха с тях сякаш са второкачествени граждани!

Сините очи на хирурга се взираха в нейните, леко смутени. Дълбокият глас зад маската й бе смътно познат и тя почти се задъха от ужас, когато той я свали и тя видя цялото лице на съседа гуляйджия. Нищо чудно, че бе побеснял тогава. Вероятно цяла нощ е бил на крак заради спешен случай. Преди да успее да каже нещо, мъчителна болка я накара да се свлече в краката му. Смутеността в сините му очи бе заменена от загриженост, докато се навеждаше над нея и махаше маската й, подпомогнат от ужасената Сали.

— Господи! — чу го тя да казва тихо, докато пръстите му внимателно натискаха корема й. Пребледняла, Меги се задъха от нова болка и припадна.

Две блещукащи сини очи бяха първото нещо, което видя, след като се съвзе, чувстваше се сякаш е била прегазена от камион.

— Сестрата ще ви сложи инжекция за болката — я уведоми с усмивка Сладкия Ленард. — Махнах апендикса ви, който се спука в операционната зала. Но… — очите му се присвиха обезоръжаващо, той се наведе напред и промърмори — ще се радвате да узнаете, че съм оставил всичките ви пръсти непокътнати. Не след дълго ще свирите на пианото си отново.

Въпреки себе си и притеснението, Меги се засмя. Поне има чувство за хумор, помисли момичето и заспа отново. Той пристигна на визитация на другата сутрин и тя бе доста ужасена. В края на краищата той се бе ровил из вътрешностите й, беше видял всичко.

Той усети смущението й и каза небрежно:

— Е, сестра Макнамара, добре ли спахте? На мен самия ми е доста трудно да спя. Знаете ли, имам една съседка, която ме приспиваше преди със свиренето си на пиано…

Очите им се срещнаха и те се разсмяха, като изненадаха Сали, която тъкмо надникваше да види как е Меги.

— Бързо оздравяване — каза той, а тя го гледаше как се отдалечава и се усмихваше.

— Какво стана? — попита приятелката й. — Никога не съм виждала такова нахалство, Меги Макнамара. Да паднеш в краката на това сексапилно парче със спукан апендикс. Аз се опитвам да го накарам да ме забележи през последните шест месеца. Защо не извъртях и аз такъв сензационен номер?

Меги се засмя и направи гримаса.

— Оох, боли! О, Сали, толкова е смущаващо… той измежду всички хора.

И тя разказа на приятелката си за предишната си среща с хирурга.

— Искаш да кажеш, че живее срещу вас! Ето това се казва късмет! Разбира се, Мъри Хил е претъпкан със знаменити хора. Ще трябва да се преместя от Гринуидж. — Сали и още четири други медицински сестри държаха апартамент в Гринуидж. — Не зная дали излиза с някое момиче, вероятно да. Разведе се миналата година, според клюките, но не е много примерен.

Меги се прозина и се намести удобно, на възглавницата си.

— Връщай се на работа, мързеливо, клюкарстващо момиче, и ме остави да спя. Възстановявам се от операция, ще те науча аз!

Сали се разсмя и я остави да си подремне.

Два дни по-късно той дойде да я види отново.

— Здравейте, сестра Макнамара — поздрави мило.

— Здравейте, доктор Ленард Крейги — отговори Меги внимателно. Гледаше го как чете картона й и си мислеше, че наистина е хубав мъж. Усмихна се като си спомни описанието му, направено от Сали: райско чедо.

— Изглежда, че се оправяте добре — отбеляза той и лицето му се разтегна в усмивка, когато добави подкупващо: — Разбира се, имахте късмет, че попаднахте на най-добрия хирург в Ню Йорк.

Меги се засмя.

— А също и скромен, доколкото виждам.

— Радвам се, че мислите така. Това е едно от най-очевидните ми качества. — Той се засмя дяволито. — Както и вкусът ми към музиката.

— Не знаех, че съм съседка на такъв образец на съвършенството — усмихна се Меги в отговор. Започваше да го харесва все повече и повече.

— Сигурен съм, че е така и не сте ли късметлийка, че светът е толкова малък — каза Ленард, извади две писма от джоба си и й ги подаде. — Проверих пощенската ви кутия. Ако искате, ще погледна и апартамента, правя го за Франсис, когато я няма, но сега предпочетох да ви питам първо, не бих искал да нахълтвам в тайните ви. — Той прочисти гърлото си. — Трябва да се извиня за нахълтването оня ден. Аз позвъних, но вие не чухте звънеца. Не знаех, че Франсис е заминала. Бях във Вашингтон известно време и не бях разбрал, че я няма. Вчера получих писмо от нея, в което ми разказва за новата си работа и че ви е дала апартамента под наем. Трябва да призная, че избухливостта е също едно от основните ми качества, както вече открихте! — Той протегна ръка. — Извинен ли съм?

Меги пое протегнатата ръка и я стисна здраво.

— Разбира се. Аз не трябваше да ви натрапвам моите… ъъъ… аматьорски опити за свирене на пиано. Съжалявам, че не сте знаел, че Франсис ми е дала апартамента си, но тя трябваше да тръгне доста набързо. Ще съм доволна, ако погледнете апартамента вместо мен. — Тя спря за малко. — И впрочем, името ми е Меги.

— Приятно ми е, Меги — усмихна се той, като все още държеше ръката й. — Аз съм Ленард и много се радвам да се запозная с теб — усмихна се пак и продължи закачливо: — Имаше най-чаровния апендикс, който някога съм виждал.

— Това бе едно от най-привлекателните ми качества — също закачливо му отговори тя.

Те се усмихнаха един на друг. Меги се зачуди защо една жена би искала да се разведе с някой толкова чаровен мъж като него. Може би е ангел навън и дявол у дома.

— Ще се видим в края на седмицата — каза той при пристигането на Сали за кратко посещение.

— Добре, чао — отговори Меги и й се искаше Сали да се бе забавила няколко минути.

— Какво парче! — провлечено изрече Сали.

— Хмм — измърмори Меги уклончиво. Но очакваше с нетърпение следващата му визита.

През последния й ден в болницата той пристигна, както бе обещал.

— Сметката — любезно каза и й подаде един плик.

— О, да, разбира се!

Меги бе малко изненадана. Не губеше много време да си вземе парите.

— Е, отвори го и виж да не е прекалено много — предложи той.

— Сигурна съм, че не е — измърмори тя.

— Заради мен — настоя той, очите му блестяха.

Тя отвори плика и два билета паднаха на скута й.

— Тъй като ти самата си пианистка, реших, че може да ти хареса да отидеш на концерт на Ричард Клайдерман и, разбира се, като твой лекуващ лекар ще трябва да те придружа, в случай че е необходимо да спася живота ти отново — информира я той сериозно. — После, след вечеря за двама, предполагам, че ще искаш да се упражниш малко на пианото. — Той се усмихна широко. — Сигурен съм, че сега, когато зная какво става, ще ми е приятно да послушам. Мелодиите ти имат своя рядък чар.

Меги му се усмихна в отговор. А също и ти, доктор Ленард Крейги, помисли си тя щастливо.

Животът в Ню Йорк й допадаше и преди да срещне Ленард, но сега, след като станаха приятели и накрая любовници, й хареса два пъти повече. Ленард я водеше навсякъде. Ходеха на концерти, изложби, предприемаха пътувания с лодка по реката, посетиха зоопарка в Бронкс и отидоха и на Лонг Айлънд. Там тя видя известните Хемптънс, елегантните предградия на богатите хора, имаше много луксозни ресторанти, където Меги се отдаде докрай на удоволствието си да хапва. Прекарваха си чудесно. През почивните дни ходеха на разходка с платноходка до Мартъз Вайнярд^[2]. Когато и двамата успяваха да си освободят двата почивни дни, те напускаха града и тръгваха към красивите околности на Ню Йорк. Тя видя Кънектикът през есента. Пъстрите есенни листа, подобни на ушит гоблен, я оставиха безмълвна. Ходиха на ски във Вермонт, наеха си хижа, където прекараха един романтичен уикенд заедно, през деня караха ски, а вечер седяха пред пукащите дърва в камината, доверяваха си тайни и се опознаваха все повече.

Ленард й каза, че е разведен и двете им деца са при жена му, макар че той има неограничено право да ги вижда и да ги взима за ваканциите. Бившата му съпруга Аня била амбициозна адвокатка в престижна юридическа фирма в Ню Йорк. Тя работила упорито, за да постигне този пост, но бракът им пострадал от това. Заради разпокъсаното работно време той не можел да поддържа много социални контакти и ябълката на раздора била, че Ленард не искал да се заема с частната медицинска помощ, където би могъл да получи пари и престиж. Той предпочитал да работи с държавните си пациенти, имал няколко клиники към различни държавни болници и въпреки че получавал голяма заплата, би могъл да взима пет пъти повече, ако има частна практика на Парк авеню. И, разбира се, нямаше никакъв престиж в това да се работи за нископлатените хора на Ню Йорк.

Накрая Аня се впуснала в любовна авантюра със заместник-председателя на нейната фирма. Ленард разбрал от добронамерена приятелка на съпругата си, която го харесвала. Жена му казала, че отива на служебен семинар в друг щат, и той, разбира се, й бе повярвал. Бавачката се грижела за двете им дъщерички и той си освободил деня, за да бъде с тях. Но вместо това отишъл на адреса, даден му от жената, и намерил съпругата си и любовника й в леглото.

Отвратен, измамен, Ленард разкървавил носа на заместник-председателя на фирмата, казал на жена си, че иска развод, върнал се у дома и се свързал с адвоката си за започване на процедурата по развода. Честен и открит, той не могъл да понесе изневярата на съпругата си и отношенията им били трайно увредени. Бяха се споразумели все пак, че е по-добре децата да останат при майката, въпреки че за Меги беше ясно, че те са светлината в неговия живот. Ленард се бе изнесъл от удобния им апартамент в Куинс и бе наел двустаен апартамент в блока на Меги. Той рядко се задържаше там, защото направо се бе хвърлил в своята работа, като се опитваше да преодолее травмата на развода. Чак откакто срещнал Меги, каза й той, започнал да се радва отново на свободното си време.

Меги откри, че той е чувствителен, грижовен мъж с дяволито чувство за хумор. Тя виждаше как частната практика на Парк авеню въобще не го привлича. Ленард бе роден доктор. Пациентите го обичаха и той обичаше работата си. Парите не бяха същина и цел на живота му.

Той я привличаше все повече и повече и по своя прям и открит начин посрещна с удоволствие нарастващия му интерес към нея. Станаха любовници и това се превърна в най-щастливата и изпълнена с доверие връзка за Меги.

Напускането на Ленард и Ню Йорк й донесе огромни страдания и дори сега, четири години по-късно, устните й се присвиваха при спомена за писмото, което я чакаше през един красив октомврийски ден, когато се върна в апартамента си със зачервени бузи от острия, есенен ветрец, духащ от Ийст ривър. Идваше си от нощно дежурство, където трябваше да се грижи за пациент със СПИН, млад, двадесет и четири годишен мъж, който умираше бавно и мъчително. И психически, и физически изтощена тя закуси в кафенето на болницата с Ленард; на него му предстояха да направи няколко операции. Той забеляза умората й и каза да отиде у дома да си легне.

— Добра идея — съгласи се тя.

Нямаше друго нещо на света, което да я привлича повече от това да се строполи в топлото, удобно легло. Беше предварително нагласила електрическото одеяло за включване в определен час и очаквайки с копнеж уютната топлинка, която щеше да обгърне изтощеното й тяло, тя изтича нагоре по стълбите на жилищната кооперация. В пощенската кутия имаше писмо от къщи и тя се усмихна щастливо.

Меги обичаше да получава писма от вкъщи. Понякога пъхаше носа си в плика и си мислеше, че вдишва от хубавия, богат, здравословен въздух на Уиклоу. У дома си беше за последен път миналата Коледа и имаше моменти, в които семейството наистина й липсваше. С изненада забеляза, че на плика е почеркът на баща й и пръстите й, студени от вятъра, непохватно разпечатаха плика.

Странно, помисли тя. Обикновено пишеше майка й, а баща й само добавяше послепис. Докато четеше писмото, я връхлетяха хиляди емоции. Вина. Гняв. Смут. И горчивина, съвсем чужда на нейната природа. Два пъти, три пъти прочете писмото, в което баща й я молеше да се прибере у дома и да се грижи за майка си, която щеше да се оперира от хистеректомия. Не че чак толкова не искаше; обиди я начинът, по който бяха изтъкнати задълженията й.

Баща й напомняше, че никога нищо не й е липсвало. Че е осигурил щедър доход по време на обучението й за медицинска сестра, въпреки че те били горчиво разочаровани от отказа й да се омъжи за Джо Конуей. Според баща й последните пет години тя се шляела из Щатите. Вероятно вече й се струва, че е време да се прибере у дома и да улегне? Той и майка й остаряваха и може би ще потрябва тя да се грижи за тях. Трябвало да се омъжи за Джо Конуей, когато бе имала тази възможност, а не да се занимава с някакъв разведен тип от Ню Йорк.

Меги побесня. Беше невероятно. Все още не й бяха простили, че не се омъжи за Джо. Да се омъжи в богатото, притежаващо земи семейство Конуей щеше да донесе престиж за собственото й семейство. Хората щяха да сочат майка й, докато пазаруваше в селото или пред църквата в неделя.

— Това е Нелси Макнамара. Единствената й дъщеря Меги се омъжи за Джо Конуей! Добре се уреди, нали?

— Божичко, точно така. Няма да им липсва нищичко.

На майка й това би се харесало! В селото само син, ръкоположен за свещеник, можеше да се сравни със значимостта момиче да се омъжи в семейството на Конуей. А Меги бе лишила родителите си от техния славен миг и просто бе заминала за Дъблин да става медицинска сестра без нещо повече от едно разрешение.

— По дяволите! Не е честно — промърмори тя и захвърли писмото далеч от себе си. Защо родителите й смятаха, че я притежават? Божичко, всеки месец изпращаше вкъщи пари, дрехи, чаршафи и други неща. Тя беше добра дъщеря! Някои от момичетата, с които работеше, се чуваха с родителите си от Коледа на Коледа. Защо трябваше да я карат да се чувства толкова виновна? Меги кисело се замисли дали баща й беше писал на по-малкия й брат Патрик, който караше курсове за главен готвач в Швейцария, да се върне у дома и да готви на майка си. Съмняваше се. Винаги Меги трябваше да се жертва. Към момчетата се отнасяха като към малки богове.

Стани и направи на Патрик чай, Меги! Или Меги, изтичай до селото — което беше на миля и половина от къщата — и донеси малко хубава шунка за Тони; той не обича риба.

Ако тя гледа нещо по телевизията, а момчетата искат да гледат спорт, каналът се сменя без замисляне. О, да, наистина! Идеята за равноправие между половете е много чужда за много ирландски мъже дори през осемдесетте, а в много случаи това е заради начина, по който майките възпитават любимите си синове. Най-големите врагове на жените бяха самите жени. Ако Меги беше син, това писмо никога нямаше да бъде написано!

Няколко часа напразно се въртеше и обръщаше в леглото, не можа да спи, затова стана и нахлузи дънки и дебел, топъл пуловер. Облече якето и излезе. Беше приятен свеж есенен ден. Въздухът бе ободрителен и пронизващ, небето — тъмно кобалтовосиньо, непокварено от смог. Докато се шляеше из Сентръл парк, затънала до глезени в шумолящи червеникавозлатисти листа, тя въздъхна дълбоко. Помисли си, че тези осемстотин и петдесет акра парк, изтръгнати от заобикалящата я огромна бетонна джунгла, бяха единствената природа, която някои от жителите на Ню Йорк някога бяха познавали. В Ирландия листата в родните й гори също ставаха червеникавокафяви и улавяха тук и там полъха на вятъра. През цялото време тя бе възнамерявала да се върне у дома, ако й се предложи подходяща възможност. Но искаше да се върне, когато стане готова. Не както сега! Не когато се наслаждава на живота толкова много.

В парка някои умело караха скейтбордове, други бягаха, студенти ходеха с уокмени на ушите, а Меги продължаваше да върви и се опитваше да намери решение. Нямаше! Ако не се върне у дома да се грижи за майка си, никога нямаше да й простят. Няма смисъл да изтъква, че милиони жени преживяват хистеректомия, без да искат някой да им обръща двадесет и четири часово внимание. Тя беше дъщеря, медицинска сестра и баща й считаше за нейно задължение да се откаже от работата си и независимия живот и да се върне у дома и да се грижи за майка си поне шест месеца след операцията. Меги с желание би си взела отпуска и би отишла вкъщи за шест месеца, но знаеше, че това ще е неприемливо за родителите й. Франсис остана в Калифорния и Меги продължи да живее в апартамента, но на Франсис може да не й хареса идеята жилището да стои празно шест месеца, освен това Меги нямаше да може да продължи да плаща наема, ако не работи. Просто трябваше да се прибере у дома и това е то.

Там съседите ще кажат: Не е ли страхотно момиче? Нелси, ти си късметлийка, че имаш толкова предана дъщеря. А майка й ще поглъща думите с наслада.

Ооо, ще трябва да отиде… знаеше го, защото ако не отиде, тъй като е вече възрастна, зряла жена, ще се чувства виновна до деня на своята смърт.

Меги се призна за победена, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна към най-близкия уличен продавач на горещи кестени. Може би това е последният й шанс да им се наслади. Продавачи на горещи кестени нямаше у дома…

 

 

След три седмици тя седеше в голям, зелено бронзов самолет Еър лингус джъмбо и летеше над Атлантическия океан на път за дома. Ленард бе изумен от решението й.

— Не можеш ли да отидеш за шест месеца и да се върнеш после? Винаги можеш да се преместиш при мен — той й се усмихна. — Свикнах да си наоколо, предполагам.

— Аз също — каза Меги.

Тя знаеше, че Ленард, наранен от първия си брак, не беше твърде ентусиазиран да се жени втори път. Той й го бе показал съвсем ясно и тя нямаше никакви илюзии относно връзката им. Меги би била доволна да се омъжи за него; обичаше го и много го харесваше, но разбираше, че финансово и емоционално той е далеч от нов брак. Това осъзнаване на фактите, й помогна да се отдели от него по-безболезнено, отколкото ако той бе изцяло привързан към нея. Преди всичко друго Меги бе реалист. Но когато се разделяха на летището, тя зарови лице на рамото му и заплака като дете.

— Обичам те — прошепна.

— И аз те обичам, Меги. Никога няма да намеря друга жена като теб. Помисли за връщане тук.

— Ще видим — каза му тя, но някак си знаеше, че никога няма да се върне в Ню Йорк.

По-късно реши, че всичко е било съдба, защото точно на този трансатлантически полет срещна Тери Райън, мъжа, който щеше да я ухажва и да се ожени за нея.