Патриша Сканлън
Градско момиче (30)

Двадесет и девета глава

Карълайн бе казала на съпруга си да върви в ада, но като че ли тя самата слезе в тази забравена от бога дупка.

Следващите месеци бяха най-самотните и най-страховитите от цялото й съществуване. Напрежението в техния нещастен брак й причиняваше такава психическа болка и депресия, че често започна да получава пристъпи на паника, лежеше в самотното си легло, сърцето й биеше така силно, че не чуваше нищо друго. Разтреперана, тя проследяваше всяка стъпка от връзката им, мислите й препускаха, не можеше да спи, стоеше с широко отворени очи от безпокойство и страх. Все така ли ще живее отсега нататък? Дали имаше СПИН? Какво ще стане, ако напусне съпруга си? В Белимън ли ще свърши също като Девлин? Ще се пръсне ли сърцето й?

Въпроси, въпроси, въпроси… Нямаше отговори. Всяка сутрин се събуждаше и облакът на страха се спускаше над нея, мисълта да стане и да се изправи пред мъченията на новия ден бе непоносима. Пиенето не помагаше, то само правеше страха по-голям, така че, отчаяна, тя отиде при доктор Коул и го помоли да й даде валиум.

— Моля ви, доктор Коул. Страхувам се.

— Страхуваш се от какво? Страх те е Ричард да не те бие?

Карълайн поклати глава. Как може да обясни всичките си страхове на този изтормозен мъж?

— Не можеш да продължаваш така — въздъхна той. — Нека да те изпратя в клиника за лечение и почивка, там ще можеш да помислиш за бъдещето си. Трябва да има нещо повече в твоя живот от това. Не ставай зависима от валиума. Престани да разчиташ на пиенето. За известно време и валиумът, и алкохолът са само патерици, но после се сгромолясват под теб — той й се усмихна мило. — Какво ще кажеш, за разнообразие, да опиташ да разчиташ на себе си? Знаеш ли, в края на краищата единственият човек, на когото истински можеш да разчиташ, си ти самата, но не прави грешката, която много хора правят. Да разчиташ на себе си не означава, че си сама. Имаш Девлин и Меги, и аз съм тук. Сега иди и се изправи пред проблемите си, вземи решение за своя живот. Той ти е единствен, нали знаеш.

Тя знаеше, че думите му са верни, но не беше готова да се изправи пред истината. Най-накрая, след още няколко посещения, след като Карълайн отказа категорично да се консултира с някой друг или да отиде в клиника, той й написа исканата от нея рецепта.

Валиумът помогна малко. Успяваше да бъде спокойна за седмичните си посещения при Девлин и понякога чувстваше, че ако не са Девлин и Меги, ще се побърка напълно. И двете открито я попитаха какво не е наред при нея. Упорито отказа да им се довери. Не можеше да понесе мисълта те да знаят за провала в брака й и за срамното събитие от Лондон. И двете изглежда можеха да се справят със своите не толкова незначителни проблеми; тя ще трябва да се оправя с нейните. Карълайн знаеше, че приятелките й се тревожат за нея. Тя също се безпокоеше за тях, но с това дори Девлин и Меги не можеха да й помогнат; така че в дните за посещенията си се опитваше да се поддържа в най-добро състояние и с тях можеше да забрави за известно време нещастието на своето празно съществуване.

Тя и Девлин понякога взимаха бебето и излизаха за целия ден, ако времето беше хубаво.

— Да отидем да измерим пътищата — казваше Девлин, а Карълайн се смееше.

Откакто се премести да живее в Белимън, Девлин усвои някои наистина колоритни разговорни изрази, които обичаше да изпробва на Карълайн. Обикновено ходеха в Хоут, любимото им място. Карълайн обичаше Хоут. Караше я да се чувства като че ли е в чужбина. Те разглеждаха селото и околностите му, шляеха се по тесните, лъкатушещи улици, изпъстрени с великолепни къщи и огромно разнообразие от кръчми и ресторанти, всички с красив изглед към пристанището. Риболовните кораби, които пристигаха и отпътуваха, чайките, които кръжаха и грачеха, докато се разтоварваше уловът, й напомняха за португалските рибарски селца и тя сядаше, затваряше очи и си представяше, че е на хиляди километри оттук.

Често обядваше с Ричард в Хоут, а той вече бе избран за член на яхтклуба и тя очакваше да ходи на светски събирания в странната нова сграда, издигната до пристанището за яхти. Тази мисъл ни най-малко не я вълнуваше! Толкова по-щастлива бе да е с Девлин и бебето, облечени с дънки и тениски, да изследват прелестите на залива Балскадън, да си направят пикник след ободрителното катерене до върха. Девлин бе като нейна животоподдържаща система. Някой ден ще й разкаже за брака си и пиянството, но не сега.

Когато Девлин й съобщи, че отива да живее в Рослар, Карълайн почувства сякаш светът се разпада на парчета. Без най-добрата си приятелка тя ще се носи като плавей по мрачното течение на клетия си брак. Нямаше да има седмични посещения, които да очаква, нямаше да има кой да повдигне разрушителното за душата й бреме, което носеше. Тъй като се опита да мисли за щастието на Девлин, тя увери приятелката си, че постъпва правилно, като поставя ново начало. Как й се искаше да има куража да стори същото… Въпреки смелите думи, плачеше заедно с Девлин, когато се прегърнаха и си казаха довиждане няколко дни преди Девлин да замине.

— Можеш да дойдеш, когато поискаш. Ще е почивка за теб и ще се забавляваме. Рослар е красиво градче, а си помисли и за тена, който ще придобиеш — увери я Девлин и подсмръкна като дете, докато триеше сълзите от бузите си с опакото на ръката.

— Зная… зная — опита Карълайн да се успокои, като съвсем добре знаеше, че заради отношението на Ричард към Девлин никога няма да може да отиде и да постои с нея. Ако той и за миг заподозре, че я посещава всяка седмица, наистина ще загази.

Седеше в градския автобус и реши, че животът й е една истинска катастрофа и че тя, Карълайн Стейси Йеитс, бе единствено виновна за това. Доктор Коул беше прав. Само тя може да го промени, но просто нямаше смелостта да го направи. Девлин винаги имаше тонове кураж, а Карълайн нямаше и грам.

Импулсивно остана в автобуса, който премина покрай нейната спирка и продължи до спирката близо до Бул Уол. Слезе, пресече пътя и започна да върви към насипа, на който се издигаше статуя на Дева Мария, която сякаш гледаше покровителствено над Дъблинския залив.

Високите й обувки потрепваха ритмично по дървения път и на нея й се струваше, че те говорят Сама, сама, сама, сама, сама. Точно такова бе състоянието й сега, когато Девлин замина. Абсолютно сама. Колко тъжна и горчива бе думата сама.

Стигна до една от чудатите, боядисани в пастелни тонове женски съблекални, плъзна се вътре и седна на студената циментова пейка. Нямаше никой друг, който да нарушава уединението й, чуваше се само звукът на малките, разпенени вълни, докато се разбиваха лениво в стълбите, водещи към морето.

Беше красива лятна вечер. Слънчевите лъчи се плъзгаха над Дъблинската планина през извивката на залива и огряваха малкото й убежище с топла, галеща светлина. В далечината виждаше голям кораб, който се плъзгаше грациозно по огледалната, огряна от слънцето вода, за да влезе в пристанището на широкото устие на Лифи и дома. Колко елегантен изглеждаше, в бяло и синьо, с бавни, величествени движения плаваше покрай червените и бели кули, покрай Рингсенд и бреговете на Шели, към мястото си на кея.

Карълайн се взираше през водата, към южния район на града. Колко щастливи бяха те с Девлин в малкото си апартаментче в Сендимаунт… Защо не го осъзнаваше тогава? Беше прекалено заета да се тревожи, че ще остане без мъж. Е, сега имаше мъж… и какво щастие й донесе той? Никакво! Неспокойна, тя се изправи и тръгна отново, минаваше покрай двойки, хванати ръка за ръка, и се опитваше да преглътне горчивината вътре в себе си, докато сравняваше очевидното им щастие с нейното отчаяно нещастие.

Една вечер, по време на ухажването, тя и Ричард бяха минали по тази същата пътека, ръка за ръка. Обезумяла от щастие бе тогава. Как всичко бе тръгнало в такава лоша посока? След завръщането си от Лондон, преди повече от шест месеца, те почти не си говореха, освен пред хората. Можеха да получат Оскар за актьорските си способности в тези моменти. Съпругът й се потопяваше в работа и изглежда не забелязваше факта, че психическото й състояние е опасно крехко. Той никога повече не спомена за случилото се в Лондон и вече не правеше секс с нея, за да зачене тя дете. Карълайн не съжаляваше. След преживяното с Рамон не искаше той да я докосва. Все още ужасно се безпокоеше да не е прихванала болест или зараза от случайната си авантюра.

Но не можеше да каже на доктор Коул за случилото се. Щеше да бъде шокиран, знаеше го.

Карълайн достигна до статуята. С падането на мрака ще бъде осветена, ориентировъчен знак за моряците за безопасно прибиране у дома. Ще й помогне ли и на нея да излезе от тъмнината на своето страдание? Имаше ли наистина майка на всички тях? Господи! Колко й липсваше нейната собствена майка.

— Ооо, Божия майко, помогни ми, моля те — прошепна тя отчаяно. Въздъхна дълбоко, обърна лице към топлия, солен бриз и започна да върви към къщи.

— Къде беше? — мрачно попита съпругът й, когато тя се прибра в апартамента.

Сърцето на Карълайн се сви. Красивото му лице бе намръщено, а пред него лежаха купища юридически томове.

— Ходих да се разходя — съзнателно безгрижно отговори тя. Не можеше да понесе нова караница.

— Добре е за някой — промърмори той.

Изглеждаше уморен и измъчен. Тя импулсивно постави леко ръце на раменете му и го прегърна. Той се напрегна и Карълайн се отдръпна, почувства се отблъсната.

— Защо не ги оставиш тези книги за малко? Такава прекрасна вечер е, може да се разходим по Бул Айлънд — Карълайн се опита да скрие обидата в гласа си. Защо никога не можеше да се научи?

— Трябва да намина до Чарлз. Трябва ми съветът му по един случай — безжизнено я информира съпругът й.

— Защо не го поканиш да дойде тук? Не ни е посещавал, откакто се оженихме — предложи Карълайн, отчаяна да не прекара вечерта сама.

Ричард я погледна изключително особено.

— Уговорили сме се вече — смънка бързо. — Мисля, че и Шон О’Рок също ще се отбие. Работим по един ужасен случай.

— Добре — кимна тя, беше победена.

Девлин се обади на Карълайн сутринта, в която напускаше Дъблин. Поговориха малко и когато Карълайн внимателно постави слушалката на вилката, сърцето й започна да бие бързо и я обзе паника. Щеше да припадне, повръщаше й се. Къде беше нейният валиум? Имаше нужда от едно питие.

Какъв ужасен ден!