Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (66)

Два фактора, които оказват влияние с нарастваща сила за поражението на Япония по характера и по резултата си, са форми на война на изтощение, на задушаващ страната натиск. Първият от тях има решаващ ефект.

Японската империя в основата си е морска и е зависима от външните доставки повече дори от Британската империя. Военният й потенциал зависи от големия внос по море на петрол, желязна руда, боксит, каменни въглища, никел, манган, алуминий, калай, кобалт, олово, фосфати, графит и поташ, памук, сол и каучук. Освен това за снабдяването с храни тя трябва да внася по-голямата част от нужната й захар и соеви семена, както и 20 % от пшеницата и 17 % от ориза.

Въпреки това Япония влиза във войната с търговски флот, който едва достига 6 000 000 т — значително по-малко от една трета от търговския флот на Великобритания в начатого на 1939 г. (приблизително 9500 кораба, надхвърлящи 21 000 000 т). Освен това независимо от уроците, извлечени от бойните действия по море през 1939–1941 г., Япония гради експанзионистични планове, като прави много малко за защитата на корабоплаването си. Не създава нито конвойна система, нито ескортиращи самолетоносачи. Тя полага сериозни усилия да компенсира тези пропуски едва когато корабите й значително намаляват.

Резултатът от това е, че японското корабоплаване става лесна мишена за американските подводници. В началния период на войната в Тихия океан дефектите на американските торпеда намаляват този ефект, но след като тези недостатъци са отстранени, атаките на подводниците се превръщат в касапници. Докато японските подводници съсредоточават нападенията си срещу военни кораби, а по-късно се налага да бъдат използвани за снабдяване на гарнизоните по изолираните острови, американските подводници в значителна степен са насочени срещу търговските кораби. През 1943 г. те потопяват 296 кораба с общ тонаж 1 335 000, а през 1944 г. действията им имат още по-съкрушителен ефект. Само през октомври потопяват кораби с общ тонаж 321 000. Ефектът от това е оше но-голям, като се има предвид, че действията им са насочени преди всичко срещу японските танкери. В резултат главният японски военноморски флот е държан в Сингапур, за да бъде по-близо до районите, в които се добива петрол, а в Япония поради недостиг на гориво в обучението на пилотите на самолети се налагат ограничения на тренировъчните полети.

Американските подводници нанасят тежки загуби и на японските военноморски сили, които се равняват на близо една трета от всички японски кораби, които са потопени. В битката за Филипинско море те потапят 2 японски флотски самолетоносача — „Тайхо“ и „Шокаку“, а в по-късните месеци на 1944 г. потапят или повреждат сериозно още 3 самолетоносача, както и близо 40 разрушителя.

Когато американските подводници започват да действат от базата Субик Бей в Лусон, повечето японски търговски кораби вече са унищожени и добрите цели са толкова рядко, че част от подводниците се използват да прибират екипажите на бомбардировачите, които са били принудени да кацнат в морето, връщайки се от въздушни бомбардировки над Япония.

Накратко казано, приносът на американските подводници е огромен, и то не само затова, че пречат на японците да изпращат подкрепления и доставки на изолираните си в морето гарнизони. Най-големият ефект от тях е потапянето на 60 % от общия тонаж на потопените по време на войната японски кораби, който достига 8 000 000 т. Това е най-важният фактор за окончателния разгром на Япония. Той е решаващ, тъй като се отразява на нейната икономическа слабост и зависимостта й от снабдяването отвън.