Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (18)

Изпълнението на плана за нападение на Пърл Харбър, както и приемането му се дължат на адмирал Ямамото. В продължение на месеци потокът от инфор-мация, особено за движението на американските кораби, пристига от опитни военноморски разузнавачи, работещи в японското консулство в Хонолулу. Японският флот и екипажите на корабите и на самолетите са включени в ин-тензивни тренировки за операцията, за да бъдат в състояние да я изпълнят при всякакви атмосферни условия. Екипажите на бомбардировачите извършват най-малко 50 пробни полета.

Както вече споменахме, планът се основава до голяма степен на неотдав-нашното увеличаване на обсега на действие на изтребителя „Зеро“ което освобождава самолетоносачите от задължението да помагат на операциите в югозападната част на Тихия океан. Планът е подпомогнат от сведенията за морската атака на Таранто от британците през ноември 1940 г., където бри-танската военноморска авиация успява само с 21 бомбардировача торпедо-носци да потопи 3 италиански линейни кораба, които се намират в добре за-щитеното пристанище. Дори тогава се смята, че е невъзможно да се атакува с торпеда от въздуха по водни цели, намиращи се на дълбочина по-малко от 23 м, каквато е средната дълбочина при Таранто. Затова се смята, че Пърл Харбър е защитен от такъв вид нападение, тъй като дълбочината е само 9–14 м. Но през 1941 г. британците, използвайки опита си при Таранто, успяват да извършат атаки с торпеда от въздуха при дълбочина едва 12 м, като им слагат дървени перки, които им пречат „да се гмуркат“ и да се удрят в плиткото морско дъно.

Като научават тези подробности от посолствата си в Рим и Лондон, японците са окуражени да извършват подобни експерименти. Освен това, за да направят нападението си по-ефикасно, снабдяват бомбардировачите си с 381-и 406-милиметрови бронебойни снаряди със стабилизатори, за да падат като бомби. При вертикално попадение не може да им устои никоя палубна броня.

Американският Тихоокеански флот е можел да отблъсне опасност, подобна на тази в Таранто като снабди големите си кораби с противоторпедни мре-жи, и това вероятно е безпокояло японците. Неговият главнокомандващ ад-мирал Хъзбанд Е. Кимъл, както и Министерството на военноморските сили обаче са смятали, че използваните тогава тежки мрежи са твърде голяма пречка за бързото придвижване на корабите и за движението на подводниците. Както самото събитие показва, това решение буквално обрича флота в Пърл Харбър. Датата за атаката се определя от няколко фактора. Японците знаят, че адмирал Кимъл винаги връща флота си в Пърл Харбър за уикенда и че екипажите на корабите няма да бъдат в пълен състав, което ще засили ефекта от изненадващото нападение. Така че изборът логично пада на неделния ден. След средата на декември има вероятност атмосферните условия да са неблагоприятни за десантни операции на Малайския полуостров и Филипините, тъй като тогава мусонният сезон е в разгара си, а и океанът ше е неподходящ за презареждане с гориво в открито море на флотилията, която трябва да нападне Пърл Харбър. Планът разчита на прогнозата, че на 8 декември (токийско време), което в Хавай е неделя, няма да има луна и прикритието на тъмнината ще помогне за изненадващото приближаване на самолетоносачите към Хавайските острови. Приливът също ще благоприятства за десантните операции — идея, която първоначално е била обмислена, но впоследствие е изоставена поради липсата на достатъчно транспортни кораби за транспортиране на войските и поради вероятността приближаването на такава ударна сила да бъде забелязано. При избора на маршрута се обсъждат три възможности. Едната е пътят от юг през Маршаловите острови, другата е централният път през островите Мидуей. Тези маршрути са по-къси, обаче са отхвърлени и е предпочетен северният път откъм Курилските острови. Той налага презареждане с гориво, но се избягват обичайните морски пътища и рискът приближаването на нападателната сила да бъде забелязано от американските разузнавателни самолети е по-малък.

Японците успешно прилагат и т.нар. неравноделен преход на атаката. Са-молетоносачите трябва да се приближат по тъмно, а самолетите да излетят от тях на разсъмване, когато са най-близо до целта, след което самолетоносачите трябва да се оттеглят, но не директно по обратния път, и самолетите да се завърнат на тях по-далеч от мястото, от което са излетели. Така японската авиация трябва да измине едно по-късо и едно по-дълго разстояние, докато проследяващите я американски самолети ще трябва да изминат две дълги разстояния в двете посоки. Това неблагоприятно обстоятелство не е отчетено от американските стратези по отбраната.

Подредени по-важност, целите са американските самолетоносачи (японците се надяват в Пърл Харбър те да бъдат шест или в най-лошия случай три), линейните кораби, петролните резервоари и други пристанищни съоръжения, самолетите в главните бази в Уийлър, Хикем и Белоус Фийлд. Японските сили, които участват в нападението, се състоят от 6 самолетоносача, които носят на борда си общо 423 самолета; от тях в атаката участват, 360–104 бомбардировача, които летят на по-голяма височина, 135 пикиращи бом-бардировача, 40 торпедни бомбардировача и 81 изтребителя. Ескортиращите сили се състоят от 2 линейни кораба, 3 крайцера, 9 разрушителя и 3 подвод-ници с придружаващи флотилията 8 танкера. Цялата сила е под командването на адмирал Нагумо. Планира се и едновременна атака със свръхмалки (мини) подводници, които да се възползват от очаквания хаос.

Па 19 ноември подводниците напускат японската военноморска база Куре, като влачат на буксир миниподводниците. Главното ядро се събира на 22 ноември в залива Танкан на Курилските острови и потегля на 26 ноември. На 2 декември е получено известие, че заповедите за атака са потвърдени, затова корабите продължават пътя си с изгасени светлини. Дори и тогава е било в сила условието акцията да бъде отменена, ако корабите бъдат забелязани преди 6 декември или ако във Вашингтон в последния момент бъде постигнато спо-разумение. На 4 декември е последното презареждане с гориво и скоростта е увеличена от 13 на 25 възела.

До корабите продължават да пристигат сведения от консулството в Хонолулу през Япония и настъпва разочарование, когато на 6 декември, в навечерието на нападението, е съобщено, че в Пърл Харбър няма самолетоносачи. (По това време един се намира на калифорнийското крайбрежие. Друг превозва бомбардировачи до Мидуей, а трети току-що е стоварил изтребители на остров Уейк. Другите три се намират в Атлантическия океан). Обаче има сведения, че в Пърл Харбър са хвърлили котва 8 линейни кораба, които са без противоторпедни мрежи, затова адмирал Нагумо решава да продължи. Са-молетите излитат между 6,00 и 7,15 часа (хавайско време) на следващата сутрин на около 440 км северно от Пърл Харбър.

Има две големи предупреждения до американското командване, които са можели да променят изхода от операцията, но това не става. Първото е, че от 3,55 часа нататък на няколко пъти е било съобщено за приближаващи се под-водници. Една от подводниците е потопена в 6,51 часа от американски разру-шители, a друга — в 7,00 часа от военноморската авиация. След това малко след 7,00 часа разположената в най-северната част на острова американска радарна станция открива, че се приближават голям брой самолети, вероятно над 100. Обаче от информационния център решават, че това са бомбардировачите В-17, които се очаква да пристигнат от Калифорния, макар те да са само 12 и трябва да дойдат от изток, а не от север.

Атаката започва в 7,55 и продължава до 8,25 часа, след което в 8,40 часа следва втора вълна от пикиращи бомбардировачи и др., които летят на по-голяма височина. Решаващ фактор се оказва използването на торпедоносците с първата вълна.

От осемте американски линейни кораба са потопени „Аризона“, „Оклахома“, „Западна Вирджиния“ и „Калифорния“, а „Мериланд“, „Невада“, „Пен-силвания“ и „Тенеси“ са сериозно повредени. („Невада“ остава на брега, а „Калифорния“ е спуснат по-късно отново на вода.) Потопени са също 3 раз-рушителя и 4 малки кораба, а 3 леки крайцера и 1 плаваща ремонтна база за хидроплани са сериозно повредени. Унищожени са 188 американски самолета и 63 са повредени. Японците губят само 29 самолета, а 70 са повредени. В атаката, която се оказва пълен провал, са унищожени 5 миниподводници. За-губите в жива сила са 3435 убити или ранени американци, докато японските не са много ясни, но убитите са под сто.

Японските самолети се завръщат на самолетоносачите между 10,30 и 13,30 часа. На 23 декември основните сили на флотилията пристигат обратно в Япония.

Ударът носи три големи преимущества на Япония. Тихоокеанският флот на Съединените щати буквално е изваден от строя. Операциите в югозападната част на Тихия океан са гарантирани срещу военноморска намеса и силите, участвали в нападението срещу Пърл Харбър, могат да помогнат за изпълнението им. Сега японците печелят повече време да разширят и да укре-пят отбранителния си пръстен.

Главния неуспех е, че не е обстрелвана основната цел — американските самолетоносачи, които продължават да играят важна роля и в бъдеще. Не са засегнати и петролните резервоари, както и други пристанищни съоръжения, чието разрушаване би забавило още повече американците, тъй като Пърл Харбър е единствената напълно оборудвана база за целия флот. Нападението е изненадващо и е извършено без обявяване на война, а това предизвиква в Америка такова възмущение и гняв срещу Япония, че обединява нейната об-щестеност зад президента Рузвелт.

Намерението на японците е да се придържат в рамките на приетите меж-дународни норми, като същевременно извлекат полза от изненадата. С други думи, да стигнат съвсем близо до границата на тези правила, без да я нарушат. Отговорът им на американските искания от 26 ноември целенасочено е изпратен на японския посланик във Вашингтон късно в събота вечер на 6 декември и трябва да бъде предаден на правителството на Съединените щати до 13,00 часа в неделя, което е 7,30 часа сутринта хавайско време. Така възмож-мостта САЩ да уведомят своите командири, включително в Хавай, за обявя-ването на войната е минимална — около половин час. От гледна точка на меж-дународното право всичко би било напълно законно. Но поради многослов-ността на японската нота (5000 думи) и забавянето на дешифрирането й в японското посолство тя не е била готова за предаване от посланика до 14,20 часа вашингтонско време, което е 35 минути след началото на нападението срещу Пърл Харбър. Исторически погледнато, американците реагират прекалено енергично във възмущението си от варварския акт на японците при Пърл Харбър, който е напълно изненадващ за тях. За японците нападението напомня твърде много нападението им срещу руския флот в Порт Артур което е нещо като негов предшественик.

През август 1903 г. започват преговори между Япония и Русия за преодоляване на разногласията им в Далечния изток. Обаче след пет месеца и половина японското правителство стига до заключението, че руската позиция не предлага задоволително разрешение на въпроса, и на 4 февруари 1904 г. решава да прибегне до сила. На 6 февруари преговорите са прекъснати, но не е обявена война. Японският флот, командван от адмирал Того, потегля при пълна секретност към руската военноморска база Порт Артур. Нападението заварва руснаците неподготвени, които губят при нападението два от най-добрите си линейни кораба и един крайцер, и в резултат от този момент нататък японците установяват превъзходство по море в Далечния изток. Японската декларация за обявяване на война е оповестена едва на 10 февруари — деня, в който е направена и руската декларация.

Отношението на британците, които две години преди това са сключили споразумение с Япония, рязко се различава от тона, с който те пригласят на американците в осъждането на поведението на Япония 37 години по-късно. През февруари 1904 в. „Таймс“ излиза със следния коментар: „Благодарение на мъжественото решение на Микадо^[1] и на съветниците му японсият флот пое инициативата и започна войната с едно дръзко действие… Поради това че е застанала на рейд извън пристанището, руската ескадра е била уязвима и сякаш сама е отправила покана да бъде нападната. Поканата е била приета с бързина и точност, които правят чест на флота на нашите храбри съюзници… Моралният ефект от този подвиг ще бъде огромен и може да повлияе върху целия ход на войната… С тези свои силни действия японският флот се възползва от гласуваното му от държавното ръководство доверие и се оказа господар на положението“.

Статията „Япония“ в изданието на „Енциклопедия Британика“ от 1911 г. също хвали Япония за това, че е избрала войната и е вдигнала оръжие срещу една „военна диктатура и политика на егоистични ограничения“.

На 21 октомври 1904 г. — 99-ата годишнина от Трафалгарската битка, първи лорд на Адмиралтейството на Великобритания става адмирал сър Джон Фишър. Той бързо започва да настоява пред крал Едуард VII и други влиятелни среди, че засилващата се опасност от разрастването на германския военноморски флот трябва да бъде овладяна с действия, подобни на действията при Копенхаген, т.е. да бъде извършено внезапно нападение без обявяване на война. Фишър стига твърде далеч в пропагандирането на този удар. Постоянното му настояване за възприемането на такъв курс, естествено, стига до ушите на германското правителство и, естествено, то приема нещата по-сериозно, отколкото британските политически кръгове.

Не е ясно дали предложенията на адмирал Фишър са били обсъждани преди успеха на японското нападение срещу Порт Артур. Но няма съмнение, че атаката с която адмирал Нелсън разбива датския флот при Копенхаген без обявяване на война, е славна страница от историята на британския военно-морски флот, позната на всеки моряк. Того, който е млад военноморски офи-цер, е изучавал професията си седем години във Великобритания. Така че въздействието на извършеното от адмирал Нелсън при Копенхаген може да е повлияло също толкова на адмирал Того през 1904 г., колкото действията на японския адмирал — върху плановете на Фишър.

Въпреки уроците на историята нападението срещу Пърл Харбър през 1941 г. е толкова изненадващо за американците, че шокът от него предизвиква не само масова критика срещу американските управници начело с президента Рузвелт, но и дълбоко подозрение, че катастрофата се дължи по-скоро на по-зловещи фактори, отколкото на чиста небрежност и объркване. Подобни по-дозрения дълго време се изказват особено от критиците и политическите опоненти на Рузвелт.

Макар да е ясно, че той от дълго време се надява и търси начин да вкара Америка във войната срещу Хитлер, доказателствата за самодоволството и лошата прецеценка във въоръжените сили и щаба на военноморския флот са много повече от недостатъчните доводи на американските историци ревизио-нисти, според които Рузвелт е планирал и дори е подготвил нарочно трагеди-ята в Пърл Харбър.