Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (28)

Двайсет и втора глава
Надпреварата за Тунис

Настъплението срещу Тунис и Бизерта започва със съвсем кратка акция от морето срещу пристанището на Бужи, на около 160 км източно от Алжир и само на 40 км от Бизерта. Това е съкращаване на първоначалния план, който, при положение че има пълно и своевременно френско съдействие, предвижда използването на парашутни части и морски десант на командоси за завладяване на летищата при Бон, Бизерта и Тунис през следващите дни-11, 12 и 13 ноември. През това време намиращи се на корабите части от резерва на силите, дебаркирали в Алжир, трябва да отплават, за да превземат пристанищего на Бужи и летището при Джиджели, на 65 км зад предната база. Поради несигурното положение след десанта в Алжир обаче този план е сметнат за твърде рискован и по-далечните придвижвания отпадат. Вместо това на 9 ноември е решено да бъдат превзети Бужи и летището, a след това един отряд да се отправи бързо към крайната гара на една жп линия при Сук Ахрас, близо до границата с Тунис, докато по море и от въздуха други сили превземат Бон.

Рано вечерта на 10 ноември два добре охранявани конвоя отплават от Алжир с водещата 36-а бригада на британската 78-а дивизия (командвана от генерал-майор Вивиън Ивлиг) и запасите на експедицията. Те пристигат срещу Бужи рано на следващата сутрин, но губят доста време, докато слязат на близките плажове при силно вълнение поради опасения от враждебен прием, който впоследствие се оказва приятелски. Поради големите вълни предвиденият десант близо до Джиджели отпада и завземането на летището се забавя с още два дни. Това става причина няколко кораба да бъда унищожени от въздушни нападения. Рано на 12 ноември командосите успяват да се промъкнат в пристанището на Бон, а над летището е хвърлен отряд парашутисти. И двата отряда са приети добре от намиращите се там французи.

На 13 ноември бригадата при Бужи напредва, докато останалите елементи от дивизията настъпват по суша от Алжир, бързо следвани от отряда „Блейд“ — току-що слязла на сушата танкова колона, състояща се от 17/21-ви танков полк на 6-а бронетанкова дивизия^[1] — и прикрепените към тях пехотинци под командването на полковник Р. А. Хъл. Като предварителна мярка е планирано на 15 ноември един британски парашутен батальон да бъде спуснат по-рано при Сук ел Арба, на 130 км от град Тунис на туниска територия, а един амери-кански парашутен батальон да бъде хвърлен близо до Тебеса, за да прикрива южния фланг и да завладее летището там. Спускането на американците е из-вършено по план и два дни по-късно този батальон, командван от полковник Е. Д. Раф, прави един скок от 130 км в югоизточна посока, за да завземе летището при Гафса, което се намира на по-малко от 110 км от залива Габес, и дефилето, през което минава пътят от Триполи. Спускането на британците е забавено с един ден поради лошите атмосферни условия, а водещите сухопътни части се придвижват толкова бързо, че на 16 ноември те също стигат Сук ел Арба. Пак по същото време малкото туниско пристанище Табарка, на пътя за Бизерта, е достигнато от друга колона, която напредва по крайбрежния път. На следващия ден, 17 ноември, генерал Андерсън заповядва на 78-а дивизия да навлезе в Тунис и да унищожи сипите на Оста, след като завърши съсредоточаването си си на предни позиции. Тази пауза за съсредоточаване на силите, колкото и да е желателна, не е наложителна, като се имат предвид силите на Оста, които до този момент са успели да пристигнат — в Тунис един непълен парашутен полк, състоящ се от 2 батальона, който е прехвърлен по въздуха от Италия на 11 ноември, и 2 батальона в Бизерта (един инженерен и един пехотен). На 16 ноември бившият командир на корпус „Африка“ генерал Неринг, който е тежко ранен в битката при Алан Халфа и току-що се е възстановил, пристига с група офицери, за да командва това ядро от около 3000 души, наречено 9-и корпус. Дори в края на месеца той се равнява по сила само на една дивизия.

Без да губят време за съсредоточаване, германците бързо напредват на запад и с дръзки действия прикриват слабостта си. Френските части в Тунис, макар и значително по-многобройни, отстъпват пред тях, за да избегнат ранен сблъсък преди пристигането на подкрепленията на съюзниците. На 17 ноември един германски парашутен батальон (само от около 300 души), командван от капитан Кнохе, напредва по пътя Тунис-Алжир, а поставената там френска група се оттегля към шосейния възел Меджез ел Баб (на 65 км западно от Тунис) с важния мост над река Меджерда. Там на 18 ноември вечерта французите са подкрепени с подразделения от отряд „Блейд“, включващи един британски парашутнодесантен батальон и един американски артилерийски батальон. (17/21-ви полк с неговите танкове все още не е пристигнал.) Водещият ескадрон стига Сук ел Арба на 18 ноември, обаче не е изпратен напред.

В 4 часа сутринта командващият френските въоръжени сили в Тунис генерал Баре е извикан там, за да се срещне с германски пратеник, който му поставя ултиматум от Неринг, че французите трябва да отстъпят на позиция близо до границата на Тунис. Баре се опитва да преговаря, но германците разбират, че това е само опит да печели време, и рано сутринта разузнаването забелязва присъствието на съюзническите войски. Така в 9 часа сутринта те прекъсват разговорите и 15 минути по-късно откриват огън. Час и половина след това на полесражението пристигат германски пикиращи бомбардировачи, които разтърсват здравата защитниците, а парашутистите предприемат две малки атаки по суша и дръзкото им поведение подсилва впечатлението, че са по-силни, отколкото са в действителност. Командирите на защитниците разбират, че няма да могат да удържат заеманите позиции, ако на помощ не пристигнат подкрепления, а по нареждане на генерал Андерсън тази помощ е ограничена поради завършващото съсредоточаване на съюзническите войски за планираното настъпление в Тунис.

След като се стъмва, Кнохе изпраща малки бойни групи да преплуват реката и те много ефикасно симулират атака с нарастваща мощ. Съюзническите сили се изтеглят от моста, като го оставят непокътнат. Непосредствено преди полунощ местният британски командир се обажда на френския командир в командния му пункт и настоява да отстъпят незабавно, за да заемат по-сигурни позиции на възвишението 13 км по-назад. Това е направено и германците окупират Меджез ел Баб — ярък пример за блъф, постигнат с голяма дързост от подразделение, което е десет пъти по-малобройно от силите на противника.

Парашутният инженерен батальон на майор Вициг, който идва от Бизерта с няколко танка, напредва на запад по крайбрежния път и среща водещия ба-тальон на 36-а пехотна бригада при Джебел Абиод. Въпреки че германците успяват да сломят съпротивата на част от батальона, той продължава да се държи, докато останалата част от бригадата му се притече на помощ.

Междувременно по-малки германски бойни групи, изпратени на юг, зав-ладяват основните градове по пътя Триполи-Сус, Сфакс и Габес. Около 50 парашутисти, прехвърлени по въздуха, успяват да заблудят до такава степен френския гарнизон, че той напуска Габес. На 20 ноември те са подсилени от 2 италиански батальона, идващи от Триполи, които пристигат тъкмо навреме, за да попречат на един опит на американците да прехвърлят в Габес парашу-тистите на полковник Раф. На 22 ноември малка германска танкова колона прогонва французите от централния шосеен възел Сбейтла. Там тя поставя на позиция едно италианско подразделение, преди да се завърне в Тунис, но друга група на батальона на Раф бързо го принуждава да отстъпи.

Въпреки това оскъдните сили на Неринг не само запазват своите предмостия в Тунис и Бизерта, но и значително ги разширяват и те обхващат по-голямата част от северната половина на Тунис.

Планираната офанзива на Андерсън за завладяване на Тунис започва едва на 25 ноември. В периода преди началото й малките германски сили са утроени, макар че чисто бойните контингенти се състоят само от 2 малки парашутни полка (всеки от по 2 батальона), един парашутно-инженерен батальон, 3 пехотни бататальона от наборници и 2 роти на 190-и танков батальон с 30 танка. Сред тях има от новия модел T-IV с дългоцевно 75-милиметрово оръ-дие, което е важно преимущество. Така поради дългата пауза, направена от Андерсън близо до границата на Тунис, за да бъде завършено съсредоточава-нето на командваните от него части, изключително голямото неравенство между силите на Оста и на съюзниците е намалено.

На 21 ноември Андерсън изразява съмнение, че неговите сили може би не са достатъчни, за да постигнат поставената цел. Затова по заповед на Айзенхауер бързо са изпратени подкрепления от американски подразделения, по-специално бойната команда „В“ на 1-ва танкова дивизия, която изминава целия обратен път от 1100 км, като колесните и полуверижните превозни средства се движат по шосето, а танковете са прехвърлени с железница^[2]. Обаче само част от тези сили пристигат навреме за началото на операцията.

Настъплението има три разклонения — 63-та пехотна бригадна група отляво близо до брега, много по-голямата група „Блейд“ в центъра и 11-а пехотна бригадна група вдясно по главното шосе. Тези разклонения са подсилени с танкови и артилерийски подразделения.

Лявото направление, което се придвижва по хълмистия крайбрежен път, тръгва близо ден по-късно и напредва предпазливо само по 10 км през първите два дни, като пред него отстъпва малкият германски парашутен инженерен батальон на майор Вициг. След това на 28 ноември тези части изминават два пъти по-голямо разстояние, но попадат в засада, поставена от Вициг в проход близо до Джефна, и водещият батальон търпи големи загуби. На 30 ноември една по-голяма атака не постига успех срещу подсилената защита и е прекра-тена. Този неуспех на свой ред води рано на следващата сутрин до провала на една амфибийна атака на британско-американски командоси, които слизат на брега на север от Джефна и блокират пътя източно от Матьор. Три дни по-късно те са принудени да отстъпят, тъй като няма признаци скоро да получат помощ и запасите им са на привършване.

В центъра на настъплението е отрядът „Блейд“, който е подсилен с един американски батальон леки танкове (1-ви батальон на 1-ви танков полк, въоръ-жен с танкове „Стюарт“). Така че сега отрядът разполага с повече от 100 танка На 25 ноември той напредва 50 км до прохода Чуиги, след като извършва про-бив в една от предните позиции, която се държи от малко подразделение на Оста. Но на следващата сутрин настъплението е спряно от друго германско подразделение — танкова рота от 10 танка, следвана от две пеши колони бойци, които заемат позиции южно от Матьор. 8 от тези танкове са унищожени, както и повечето от американските 37-милиметрови противотанкови оръдия, обаче тяхната саможертва за създаването на тази флангова заплаха принуждава бри-танското по-висше командване да прекрати настъплението на отряд „Блейд“ и да го прехвърли да прикрива фланга на настъплението отдясно.

В неясната обстановка действията и на двете страни са малко объркани, но подобна предпазливост в такъв критичен момент контрастира с нелогичността си на фона на дръзкото поведение на германците, още повече че предишния следобед малко подразделение на отряд „Блейд“ има възможността да даде добър урок на германското по-висше командване. Хъл нарежда на под-полковник Джон К. Уотърс — командващ американския лек танков танков батальон, да извърши разузнаване в района на мостовете през река Меджерда близо до Тебурба и Джедейда. С тази мисия е натоварена рота „С“, командвана от майор Рудолф Барлоу. Тя пристига до летището при Джедейда, което се използва отскоро. Възползвайки се от открилата се възможност, Барлоу се втурва през летището със своите 17 танка и унищожава 20 самолета, които в последвалите доклади са увеличени на 40. Достигналите до Неринг сведения за това дълбоко проникване също са преувеличени и му действат така шокиращо, че той изтегля назад силите си, за да заемат отбранителни позиции по-навътре в Тунис.

Дясното направление на съюзническото настъпление, което се придвижва по главното шосе, още в началото е спряно при атаката на Меджез ел Баб^[3], а предприетите слаби контраатаки стават причина за хаотичното му отстъпле-ние. Но на 25 ноември с настъпването на нощта Неринг, стреснат от нападе-нието при Джедейда, нарежда на защитниците да се изтеглят, опасявайки се, че могат да бъдат разгромени при нова атака. Следвайки ги в ранните часове на 27 ноември, колоната на съюзниците завзема Тебурба, на 30 км от Меджез ел Баб. На следващия ден след кратко придвижване напред тя е спряна рязко при Джедейда, на 30 км от Тунис, от смесена батальонна група. Подновената атака на 29 ноември е отблъсната. Тогава генерал Ивлиг препоръчва спиране на настъплението до пристигането на подкрепления и осигуряването на по-надеждна изтребителна защита срещу германските пикиращи бомбардировачи, които все повече тормозят съюзническите войски. Тази препоръка се приема от Андерсън и Айзенхауер. През тези два дни Айзенахауер посещава предните позиции, където американските офицери го посрещат с въпросите: „Къде е проклетата ни авиация? Защо виждаме само шваби?“ В мемоарите си той отбелязва: „От всеки разговор край пътя научавахме смайващи преувеличения за нанесените поражения, но това не правеше по-леснопоносими забележките от сорта: «Несъмнено нашите войници трябва да отстъпят, това са нечовешки условия»“^[4], Междувременно фелдмаршал Кеселринг, който посещава Тунис по същото време укорява Неринг, че е прекалено предпазлив и следва отбранителна тактика. Той не обръща внимание на аргументите за много по-голямата численост на съюзническите сили и на факта, че потокът от подкрепления на Оста е възпрепятстван от съюзническите бомбардировки на летищата. Като критикува решението за изтегляне от Меджез ел Баб, той му заповядва да си възвърне изгубената територия най-малко до Тебурба. Така на 1 декември 3 танкови роти предприемат контраатака с около 40 танка и няколко подкрепя-щи ги подразделения, включително една полева батарея с 3 оръдия и 2 роти с противотанкови оръдия. Контраатаката не е насочена директно срещу частта, атакувала Джедейда, а е извършена от север към прохода Чуиги, срещу фланга и с намерението да я удари в тил близо до Тебурба. В две колони във формата на клещи германците първо нанасят удар на отряд „Блейд“, който се намира в неудобна позиция разпръснат на широк фронт заради защитната си роля на фланга. Част от него е разгромена и унищожена. Следобед германците напредват към Тебурба, но са спрени от артилерийски огън и бомбардировки от въздуха, преди да стигнат до целта си и да стъпят на главното шосе.

Техният продължителен натиск обаче е непосредствена заплаха за тази важна артерия и съюзническото предмостие при Джедейда е изтеглено на позиция по-близо до Тебурба. На 3 декември натискът е още по-силен и още по-съсредоточен, тъй като Неринг хвърля в боя всички останали германски подразделения, които се намират наблизо, като оставя само незначителни сили да пазят град Тунис. Същата нощ съюзническите сили в предмостието са из-тласкани от Тебурба и едва се измъкват по един черен път покрай брега на реката, което води до изоставянето на много транспортни средства и снаря-жение. В тази контраатака германците вземат над 1000 военнопленници, а сред трофейте им са повече от 50 танка.

Заслужава да се спомене, че сред последните германски подкрепления има 5 нови 56-тонни танка „Тигър“, въоръжени с дългоцевно 88-милиметрово оръдие. Тези чудовища са „тайно оръжие“ на германците, обаче Хитлер ре-шава да изпрати няколко в Тунис, за да бъдат изпробвани в сражение, и 2 от тях са дадени на групата при Джедейда, като вземат участие в битката за Тебурба.

През следващите дни командирите на съюзниците планират скорошно подновяване на офанзивата с увеличени сили. Обаче перспективата за това подновяване бързо е намалена от изпреварващото действие на Неринг да раз-шири успеха си. Той планира да използва малките си танкови сили, за да се върне Меджез ел Баб чрез широка обходна маневра на юг от река Меджерда. Там току-що е заела позиция бойна команда „В“ на американската 1-ва бро-нетанкова дивизия както заради подновяването на настъплението, така и за да бъде отделно от британците и да се сражава като самостоятелна единица Едно предно подразделение е поставено на позиция при Джебел ел Геса — възвишение югозападно от Тебурба, от което се контролира равнината на юг. Като предварителна стъпка към обходната маневра германците атакуват този наблюдателен пост рано на 6 декември и преодоляват съпротивата на защит-ниците му, които бързо и дезорганизирано се опитват да отстъпят. Изпрате-ните подкрепления се бавят с тръгването и когато пристигат на мястото, по-насят тежки загуби.

Тази нова германска атака и заплаха принуждават току-що пристигналия командир на 5-и британски корпус генерал-лейтенант Олфри да даде заповед на войските си да отстъпят на север от реката от позициите си близо до Тебурба, като се установят на кота 290 (наречена от британците Дългата спирка), която е по-близо до Меджез ел Баб. Освен това той предлага да бъде направено по-продължително отстъпление до позиция западно от Меджез ел Баб. Предложението му е подкрепено от Андерсън, но е отхвърлено от Айзенхауер. Въпреки това кота 290 е изоставена.

В писмо до своя приятел генерал Хенди от 7 декември Айзенхауер заявява: „Мисля, че най-добрият начин да се опише нашата операция е да се каже, че тя беше в нарушение на всички признати принципи за водене на война, в разрез с всички оперативни и логистични методи, които могат да се намерят в учебниците, и през следващите 25 години тези действия ще бъдат критику-вани от всички известни военни школи“.

На 10 декември при възобновеното настъпление по фланга с една част, включваща около 30 средни танка и 2 танка „Тигър“, германците са спрени на 3 км от Меджез ел Баб от френска батарея, заела добра позиция. Те временно тъпчат на едно място при опита си да я заобиколят встрани от шосето, а след това са принудени да отстъпят поради заплашителните действия на едно под-разделение на бойна команда „В“ към собствения им тил. Все пак постигат непряк и непредвиден успех, когато след падането на нощта бойна команда „В“ се изтегля от твърде откритата си позиция, губи ориентация, връща се назад заради неверен слух за германска заплаха и се отклонява по един кален черен път покрай реката, където много от останалите танкове и други превозни средства затъват и са изоставени. Макар и временен, този неуспех е пагубен за перспективата за по-ранно възобновяване на съюзническото настъпление към Тунис. Сега бойна команда „В“ разполага само с 44 годни за действие танка, което е едва една четвърт от цялата й мощ. Двете германски контраатаки объркват много ефикасно плановете на съюзниците.

Междувременно генерал-полковник Юрген фон Арним е изпратен от Хитлер да поеме Върховното командване на силите на Оста, които са прекръстени на 5-а танкова армия. Той поема командването от Неринг на 9 декември и след пристигането на нови подкрепления прави опит да разшири германските позиции при Тунис и Бизерта с едно голямо предмостие, оформено от дълга 160 км верига от защитни постове, която се простира от крайбрежието, на 30 км западно от Бизерта, до Анфидавил на източното крайбрежие. Тази позиция е раздена на три сектора, като северният се държи от импровизираната дивизия „Фон Бройх“ (по името на командира й), централният (западно от Чуиги до Пон дю Фахс) — от 10-а танкова дивизия, която пристига на части, и южният сектор — от италианската дивизия „Суперга“. Според преценките на съюзническото разузнаване в средата на декември силите на Оста са около 25 000 бойци и 10 000 души административен персонал с 80 танка — преценка, която е твърде завишена. Съюзническите активни бойци са близо 40 000 — около 20 000 британци, 12 000 американци и 7000 французи, като тяхната обща мощ е много по-голяма, тъй като административната им организация е много по-разточителна.

Забавяния при съсредоточаването на войските, дължащи се отчасти на лошото време, принуждават Андерсън да отложи подновяването на офанзивата. Обаче на 16 декември той решава, че тя трябва да започне на 24 декември, като се възползва от пълнолунието за нощна пехотна атака. Тя трябва да бъде предприета от 78-а британска дивизия и 6-а танкова дивизия заедно с част от американската 1-ва пехотна дивизия.

За да се осигури простор на действие, са извършени предварителни атаки за възвръщане на коти 290 и 466 в по-северното направление към Тебурба. И двете атаки са възпрепятствани от лошото време и се превръщат в продължи-телни битки с променлив успех, което става причина главната атака да бъде отложена. Така до 25 декември германците си възвръщат напълно първона-чалните позиции.

В навечерието на Коледа Айзенхауер и Андерсън, макар и с нежелание, решават да се откажат от намеренията си за офанзива поради тези неуспехи и поройния дъжд, който превръща бойното поле в блато. Съюзниците губят „надпреварата за Тунис“. Но за техен късмет този неуспех се превръща в тяхното най-голямо непредвидено преимущество, защото без него Хитлер и Мусолини не биха имали време и не биха се осмелили да прехвърлят огромни подкрепления в Тунис, като силите в това предмостие досигат близо 250 000 души. Тези войски трябва да се сражават с гръб към морето, в което господства противникът, и ако бъдат победени, попадат в капан. Когато след време през май силите на Оста са разбити, Южна Европа е почти оголена което улеснява много съюзническото нахлуване в Сицилия през юли. Но ако не е бил съюзническият неуспех през декември, който води до огромния „обръч“ през май, по всяка вероятност навлизането на съюзниците в Европа е щяло да бъде отблъснато. Това, което Чърчил обича да нарича „меките слабини“, представлява планински терен, крайно неудобен за десант, и единственото му слабо място е, че е оставен без защитници.