Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (21)

Падането на Малайския полуостров и Сингапур

Според японския план задачата да се завземат Малайският полуостров и Сингапур е поверена на 25-а армия на генерал Ямашита, която се състои от 3 дивизии и спомагателни подразделения. Активните й бойци са около 70 000, а общият им брой — около 110 000. Наличният морски транспорт обаче стига да се прехвърлят директно през Сиамския залив само 17 000 активни бойци (или общо 26 000). Този малък преден отряд трябва да завладее северните летища. Основното ядро от армията на Ямашита трябва да се придвижи по суша от Индокитай през Тайланд и да стигне до провлака Кра, за да подсили колкото може по-скоро изпратените по море войски, след което да продължи да напредва по западния бряг на Малайския полуостров.

На пръв поглед това е изключително малка експедиционна сила за такава амбициозна цел. Наистина, тя е по-малобройна от 88-те хиляди души под командването на генерал Пърсивал, които защитават Малайския полуостров (19 000 британски, 15 000 австралийски, 37 000 индийски и 17 000 малайски войници). Обаче това е една разнородна маса, зле въоръжена и зле обучена в сравнение с трите дивизии на Ямашита — императорските гвардейци, 5-а и 18-а, едни от най-добрите части на японската армия. Те имат подкрепата на 211 танка, докато британците изобщо нямат танкове в Малайския полуостров, и 560 самолета — близо четири пъти повече от британските, като значи-телно ги превъзхождат в качествено отношение. Освен това японците разчитат, че мусоните от ноември до март ще попречат на британците да се придвижат, за да отблъснат настъплението им, тъй като в такова лошо време са проходими само по-добрите пътища. Те разчитат също, че Малайският планински хребет, който е с височина до 2000 м и е покрит с гъсти джунгли, ще раздели силите на защитниците и ще им помогне да се придвижат от изток на запад.

Британските сили са разпръснати на широк фронт, за да пазят летища, в които няма значителни военновъздушни сили. Те са построени, за да покриват военноморска база, в която дори няма флот. Така облагодетелствани както от летищата, така и от базата са японците.

Главните японски десанти са при Сингора и Патани в тайландския провлак на Малайския полуостров. Направени са и други четири по-малки десанта по на север по тайландския бряг. Другият важен десант е при Кота Бару непос-редствено зад границата на Малая с Тайланд. Идеята е, след като се завладее британското летище там, да се извърши отклоняваща вниманието маневра надолу по източното крайбрежие, докато главното настъпление е по западния бряг. Десантите са извършени в ранните часове на 8 декември (местно време). Десантът при Кота Бару, в който участват 5500 японски войници, е извършен един час преди нападението срещу Пърл Харбър. След кратко сражение летището там е в ръцете на японците, а летищата на тайландска територия са превзети още по-лесно. Планираното изпреварващо британско настъпление — операция „Матадор“, започва твърде късно поради нежеланието да се прекоси тайландската граница, преди японците да нарушат тайландския неутралитет. Британските разузнавателни самолети откриват една японска флотилия в Сиамския залив на 6 декември, обаче лошото време скрива по-нататъшното й придвижване и цели. Подготовката за настъпателната операция „Матадор“ само пречи за укрепването на британските отбранителни позиции. На 10 декември сутринта 5-а японска дивизия вече е настъпила по западния бряг и е пресякла границата на Малая, напредвайки по два пътя към Кедах.

Този ден британците ги сполетява катастрофа в морето, последствията от която са решаващи.

След решението от юли да бъдат прекъснати доставките за Япония Уинстън Чърчил със закъснение „си дава сметка за огромната сила на ембаргото“ и месец по-късно, на 25 август, предлага да бъде изпратена една „възпираща“ военноморска сила на Изток. Адмиралтейството планира да събере там ли-нейните кораби „Нелсън“, „Родни“ и още четири по-стари заедно с един лине-ен крайцер и 2–3 самолетоносача. Чърчил предпочита да бъдат изпратени „най-малко на брой, но най-добри кораби“ и предлага да замине един от новите линейни кораби от типа „Крал Джордж V“ заедно с един линеен крайцер и един самолетоносач. На 29 август той заявява на Адмиралтейството: „Не съм убеден, че Япония ще се изправи срещу сега оформящата се комбинация сре-щу нея от Съединените щати, Великобритания и Русия… Нищо няма да засили толкова много колебанията й, както появата на споменатата от мен сила и преди всичко на кораб от типа «Крал Джордж V». Това наистина ще бъде решаващ възпиращ фактор“.

В съответствие с това решение „Принс оф Уелс“ и линейният крайцер „Рипълс“ се отправят към Сингапур, без обаче да ги придружава самолетоносач. Определеният за тази цел самолетоносач засяда в плитчина до Ямайка и трябва да бъде вкаран в док за ремонт. В Индийския океан има друг самолетотоносач, който може да стигне до Сингапур, но той не получава заповед да се отправи натам. Така двата големи кораба трябва да разчитат на защита от въздуха само на изтребители, намиращи се в бази на сушата, но тя е твърде слаба и поради това, че северните летища падат рано в ръцете на врага.

„Принс оф Уелс“ и „Рипълс“ стигат Сингапур на 2 декември, а на следващия ден адмирал сър Том Филипс пристига, за да поеме командването на Далекоизточния флот. На 6 декември, както вече споменахме, е съобщено, че от Индокитай е отплавал за Малайския полуостров голям японски транспортен конвой. На 8-и по обед Филипс научава, че войниците ще дебаркират при Сингора и Кота Бару, охранявани най-малко от един линеен кораб клас „Кон-го“, 5 крайцера и 20 разрушителя. Късно следобед Филипс храбро поема курс на север с т.нар. съединение „Z“, което се състои от 2 линейни кораба и 4 разрушителя, за да нападне транспортните кораби, въпреки че толкова далеч на север не може да му бъде осигурена защита от въздуха, след като местните летища са в ръцете на противника.

На 9 декември вечерта времето се прояснява и с това е вдигната завесата на мрака, която прикрива адмирал Филипс. Съединение „Z“ е забелязано от въздуха, затова той завива на юг и се насочва към Сингапур. Обаче тази нощ от там погрешно е изпратен сигнал, че японците са извършили десант при Куантан, който е по средата на пътя му. Разчитайки на изненадата и преценя-вайки, че рискът е оправдан, той променя курса и се насочва към Куантан.

Японците са добре подготвени за всякаква намеса от страна на съединение. „Z“, чието пристигане в Сингапур е обявено пред света. Тяхната елитна 22-ра въздушна флотилия с най-добрите пилоти във военноморските въздушни сили се намира на база на летища близо до Сайгон в южната част на Индокитай. Освен това един патрулиращ отряд от дванайсет подводници пази района от Сингапур до Кота Бару и Сингора. Рано следобед на 9 декември придвижва-нето на съединение „Z“ на север е забелязано и докладвано от намирщата се в най-източния край японска подводница. Когато съобщението пристига, 22-ра въздушна флотилия, която е готова за нападение срещу Сингапур, бързозаменя бомбите си с торпеда и се отправя за нощна атака срещу съединение „Z“, обаче не успява да го открие, защото адмирал Филипс е заповядал завой на юг. Въздушната флотилия излита отново малко преди разсъмване и този път съединение „Z“ е открито близо до Куантан. Японците изпращат 34 летящи на по-голяма височина бомбардировача и 51 бомбардировача торпедоносци. Последните започват атаката малко след 11,00 часа, а другите ги следват на вълни. Попаденията и на двата вида бомбардировачи са забележително точни, въпреки че целите са бързо маневриращи кораби и не са изненадани от нападението, какъвто е случаят с Пърл Харбър. Освен това със своите 175 зенитни оръдия „Принс оф Уелс“ може да изстрелва по 60 000 снаряда в ми-нута. Потопени са и двата кораба — „Рипълс“ в 12,30 и „Принс оф Уелс“ в 13.20 часа. Ескортиращите ги разрушители успяват да спасят над 2000 души от общо 2800 моряци, които съставляват екипажите на двата кораба, а сред загиналите е и адмирал Филипс. Японците не пречат на спасителните операции. Те загубват само 3 самолета.

Преди войната ръководителите на Адмиралтейството презират идеята, че линейните кораби може да бъдат потопени чрез въздушна атака, и Чърчил е склонен да подкрепи мнението им. Тази заблуда продължава дори до фатал-ните дни на декември 1941 г. Както самият Чърчил пише: „По това време и американците, и ние силно подценявахме боеспособността на японците при водене на въздушен бой“^[1].

Този удар решава съдбата на Малайския полуостров и на Сингапур. Японците продължават необезпокоявани десантите си и установяват на брега во-енновъздушни бази. Превъзходството на техните ВВС над слабите британски сили в Малая е от решаващо значение за преодоляване на съпротивата на британските войски и им позволява да се спуснат надолу по Малайския полу-остров и да ударят Сингапур в гръб. Неговото падане е последица от допус-нати преди това пропуски и погрешни заключения — главно в Лондон.

От 10 декември нататък британското отстъпление по западното крайбрежие е почти непрекъснато. Пътните прегради, като голямата при Джитра, са преодолени или от японските танкове и артилерия, или чрез заплаха по флан-говете от промъкващата се през близките джунгли японска пехота. Команд-ващият частите в Северна Малая генерал Хийт се надява да окаже отпор при река Перак, но тази позиция е заобиколена от японската колона, която на-предва по обиколен път откъм Патани. Една силна позиция по-назад е пре-одоляна с действия по фланга откъм морето от подразделение, което използва заловени при настъплението малки салове.

На 27 декември генерал-лейтенант сър Хенри Паунъл поема командването в Далечния изток от маршала от авиацията сър Робърт Брук-Попъм.

В началото на януари англичаните отстъпват до река Слим, за да защитават оттам провинция Селангор и подстъпите към летищата близо до Куала Лумпур. През нощта на 7 срещу 8 януари рота японски танкове пробива зле организираната отбрана и бързо напредва, за да завземе един мост, който се намира на около 30 км зад фронтовата линия. Британските войски на север от реката са отрязани и губят 4000 войници заедно със снаряжението им, докато японските загуби са само 6 танка и няколко убити и ранени пехотинци. Разби-та е и 11-а индийска дивизия. Тази катастрофа води до ранното изоставяне на Централна Малая и застрашава възможността да се задържи достатъчно дълго северната част на провинция Джохор до пристигането на достатъчни подкреп-ления в Сингапур по море от Близкия изток.

В самия ден на катастрофата на път за Ява в Сингапур пристига генерал Уейвъл, за да поеме новосъздадения спешно пост главнокомандващ АБДА (общото командване на американските, британските, холандските и австра-лийските сили там). Паунъл става началник-щаб на АБДА, след като далеко-източното командване е премахнато. Уейвъл решава, че сега трябва да се обърне главно внимание на отбраната на Джохор, където се намират най-добрите войски и подкрепления. Това означава още по-бързо отстъпление вместо поетапното, планирано от генерал Пърсивал. На 11 януари е изоставена Куала Лумпур, а позицията при дефилето Тампин е отстъпена на 13 (вместо на 24) януари. Освен това японците имат достъп до по-добрите пътища в Джохор и възможността да хвърлят в настъплението и двете дивизии едновременно, което прави още по-трудна отбраната на Гемас от австралийците. Така отстъплението през Джохор става по-бързо, отколкото е предвидено.

Междувременно изтеглянето на британските сили по източното крайбрежие води до напускането на Куантан и на местното летище на 6 януари, на 21 януари англичаните се изтеглят от Ендау след заплаха откъм морето, а до 30-и и двете войски — „Източната“ и „Западната“, отстъпват до най-южния край на Малайския полуостров. На следващата нощ ариергардът им пресича протока и се прехвърля на остров Сингапур. Японската фронтова авиация която е по-малко ефикасна от военноморската, не прави много, за да попречи на отстъплението и се оказва ефикасна само срещу летищата.

Така японците завладяват Малая за 54 дни. Общите им загуби са само 4600 души, докато британците губят около 25 000 (главно военнопленници) и голямо количество снаряжение.

На 8 февруари 1942 г. двете водещи дивизии на настъпващата японска войска, които изминават 800 км през Малайския полуостров, пресичат тесния канал, който отделя остров Сингапур от континента. Прехвърлянето е извършено в участък от 13 км на дългия 50 км провлак, където ширината на пролива е по-малко от километър и половина. Този сектор се отбранява от 3 батальона на 22-ра австралийска бригада.

Първите атакуващи са прехвърлени с бронирани амфибийни коли, но ос-таналите ги следват с всякакви лодки, които могат да бъдат събрани, а част от японците преплуват протока заедно с пушките и мунициите си. Някои от съдо-вете са потопени, но повечето от щурмуващите войници минават на отсрещния бряг, подпомогнати от пропуски на защитниците, които така и не получават задоволително обяснение. Не са използвани прожекторите по брега, комуникациите или не действат, или не са били използвани, а артилерията заба-вя планирания преграден огън.

До разсъмване на другия бряг се прехвърлят 13 000 японци, а австралийците се изтеглят навътре в острова. Преди пладне нападателите надминават 20 000 души и успяват да заемат пространство доста навътре в северозападната част на острова. По-късно се прехвърля и 3-та японска дивизия, като общият брой на японците превишава 30 000.

На континента отблизо ги следват още 2 дивизии, но генерал Ямашита решава, че няма да може да ги използва ефикасно в настъплението на острова, и прехвърля там доста подкрепления през следващите дни.

В числово отношение защитниците имат повече от достатъчно сили на острова, за да отблъснат нападението, особено след като то е извършено в сектора, където е било очаквано най-много. Дори и сега генерал Пърсивал има около 85 000 души под свое командване — главно британци, австралийци и индийци заедно с няколко малайски и китайски подразделения. Повечето от тях обаче са зле обучени, за да бъдат достойни противници на атакуващите японски части, които се състоят предимно от специално избрани за операцията бойци. Затова често японците ги надхитрят тактически в джунглите или в каучуковите плантации. Освен това ръководството на защитниците също се справя зле.

Още от самото начало на кампанията японските ВВС са повече и по-качест-вени от британските, а малкото британски сили, които оцеляват, са оттеглени в заключителната фаза. Липсата на защита от въздуха срещу яростните и продължителни противникови въздушни атаки деморализират войниците, чийто боен дух и без това е доста нисък от дългото отстъпление през Малай-ския полуостров.

Ефектът от неспособността на правителството в Лондон да осигури толкова важната защита от въздуха не може да бъде компенсиран с призивите на Чърчил и на военните му съветници, които те отправят сега, „битката да се води докрай на всяка цена“, а командирите „да умрат с войниците си“ за „честта на Британската империя“. Те трябва да изпълнят т.нар. общ план за прилагане на „тактиката на изгорената земя“ и да унищожат всичко, което би могло да бъде използвано от нашествениците, „без да мислят за спасението на войниците си или да щадят цивилното население“. Всичко това показва изключително непознаване на психологията от страна на властите. Духът на хората нафронтовата линия не може да бъде повдигнат, когато зад тях се издигат огромните облаци дим от горящите петролни резервоари. Не ги окуражава и мисълта, че са обречени да загинат или да паднат в плен. След една година дори коравите германски ветерани прекратяват бързо съпротивата след заповедта на Хитлер Тунис да бъде задържан на всяка цена. Техният фронт е пробит, а зад гърба им е морето, в което господства противникът. С призив към войниците да се сражават, притиснати до стената, рядко се постига желаният ефект.

В Сингапур краят настъпва в неделя, 15 февруари — точно седмица след японския десант. До този момент защитниците са изтласкани назад до пред-градията на град Сингапур, който е разположен на южния бряг на острова. Запасите от храни се изчерпват бързо, а снабдяването с вода може да бъде прекъснато всеки момент. Същата вечер генерал Пърсивал излиза с бяло зна-ме, за да се предаде на японския командир. За един смел човек това е мъчи-телна стъпка, но капитулацията е неизбежна и той предпочита сам да се пре-даде с надеждата за по-добро отношение към войниците му и населението.

Тези две черни недели в Сингапур са фатални за престижа на империята, която години наред гордо се нарича „империята, над която слънцето никога не залязва“.

Неуспехът да се отблъсне японската атака обаче не е основната причина за капитулацията на Сингапур. Тя е последица от поражението в морето два месеца преди това. То повлича след себе си дълга поредица от грешки и про-пуски. Изграждането на новата база и на отбранителните й съоръжения върви отчайващо бавно. Липсата на желание у политиците да се изразходват повече средства не е единствената пречка. В годините след решението да бъде изгра-дена тази база в Уайтхол започва ожесточен спор, кои са най-добрите средства за защитата й. Този спор е най-ожесточен в Комитета на началник-щабовете, който се предполага, че трябва да е единен като Светата Троица. Началник ник-щабът на ВВС Тренчард поставя ударението върху първостепенната важност на авиацията. Първият лорд на Адмиралтейството Бийти препоръчва големите оръдия и се отнася с презрение към идеята, че самолетите могат да бъдат сериозна заплаха за линейните кораби. И двамата са прочути и силни мъже.

Правителството се колебае в избора си между двамата и спорът продължава дълго след като те излизат в пенсия. Накрая се налага флотът. Големите оръ-дия са поставени, но не са изпратени самолети. За съжаление нападението не е предприето откъм страната, към която са насочени оръдията, а в гръб.

През 1930 г. различни военни, които проучват проблема, изказват мнението, че нападението би могло да дойде и откъм Малайския полуостров. Това изглежда по-вероятно, защото военноморската база е изградена в северната част на Сингапур в тесния канал между острова и континента. Сред военните, които защитават този възглед, е и Пърсивал, който през 1936–1937 г. е главен представител на Върховното командване в Малая. Той се ползва с подкрепата и на тогавашния командващ генерал Доби, който през 1938 г. започва изграждането на отбранителна линия в южната част на Малайския полуостров.

Хор-Белиша, който става министър на войната, бързо разбира необходимостта от увеличаване на малкия гарнизон. Основен пункт от програмата, приета при встъпването му в длъжност, е да бъде даден приоритет на защитата на империята пред действията на континента. Опасността от едновременна война с Германия и Италия става толкова реална, че на укрепването на силите в Сре-диземноморието се дава предимство, обаче той принуждава индийското прави-телство да изпрати 2 бригада в Малая, за да се утрои числеността на местния гарнизон. Повече не е възможно поради ограничените средства, Когато войната избухва през септември 1939 г., британските ресурси започват да се увеличават. Но тъй като тогава войната се ограничава само до Западна Европа, естествено, повечето са насочени към тази част на света. После следват катастрофите от май и юни 1940 г., когато Франция капитулира, а Италия влиза във войната. В тази ужасна криза от първостепенно значение е укрепването на отбраната на самата Великобритания и на второ място — отбраната на Средиземноморския район. Едновременното изпълнение на тези две приоритетни задачи е достатъчно трудно. Наистина, най-дръзките и най-активни действия на Чърчил са свързани с риска, който той поема, за да укрепи отбраната на Египет, преди Великобритания да е напълно готова да посрещне инвазията на своя земя.

Ще бъде несправедливо да се търси вина за това, че в този период Малайският полуостров е оставен на по-заден план. Като се имат предвид създалите се обстоятелства, забележително е, че през зимата на 1940–1941 г. гарнизонът е подсилен с 6 бригади. За съжаление подобно увеличение не се забелязва при военновъздушните сили, които са от по-важно значение.

В началото на 1940 г. новият главнокомандващ — генерал Бонд, изразява мнение, че защитата на Сингапур зависи от отбраната на целия Малайски полуостров. Според него за тази цел са необходими най-малко 3 дивизии, като главната отговорност за защитата трябва да бъде поета от Кралските ВВС. Властите във Великобритания са съгласни по принцип с това становище, но при една много важна корекция. Докато командирите в Малая са на мнение, че са необходими над 500 съвременни самолета, Комитетът на началник-щабовете преценява, че са достатъчни 300, и заявява, че дори тази обща бройка няма да може да бъде осигурена преди края на 1941 г. Нещо повече, до момента на японската инвазия през декември 1941 г. действителните въздушни сили в Малая възлизат на 158 самолета, като повечето от тях са отдавна остарели модели.

През 1941 г. повечето съвременни изтребители извън нуждите на въздушната отбрана на самата Великобритания са изпратени в подкрепа на въздушните операции в Средиземноморието. През втората половина на годината около 600 са изпратени в Русия. Малая не получава почти нищо. Там изобщо не са изпратени бомбардировачи с голям обсег на действие, докато стотици се използват всяка нощ за бомбардировки над Германия, които са безполезни в тази фаза на войната. Очевидно е, че на нуждите на отбраната на Малая не е обърнато достатъчно внимание.

Ключът на загадката е даден от самия Чърчил в мемоарите му за войната. В началото на май началникът на Имперския генерален щаб сър Джон Дил предава на министър-председателя доклад, в който оспорва продължаващото подсилване на въоръжените сили в Северна Африка, като се рискува положе-нието на самата Великобритания или на Сингапур. „Загубата на Египет би била катастрофална, но според мен не е много вероятна… Единствено успешното нападение над страната би означавало окончателно поражение за нас. Следователно от жизнено значение е Обединеното кралство, а не Египет и отбраната на Обединеното кралство трябва да стои на първо място. Египет дори не е и на второ място по приоритет, защото общоприет принцип в нашата стратегия е, че при извънредно положение сигурността на Сингапур стои пред сигурността на Египет. Въпреки това отбраната на Сингапур е значително по-слаба от необходимото.

По време на война е естествено да се поемат рискове, но те трябва да бъдат пресметнати. Не бива да изпадаме в грешката да пренебрегваме сигурността на точки от жизненоважно значение“^[2].

Чърчил не е доволен от този документ, защото противоречи на идеята му за офанзива срещу Ромел и на мечтата му скоро да спечели решителна победа в Северна Африка. „Съобразяването с него би означавало да се върнем отново към отбранителна стратегия… Да не поемаме никъде инициативата“. В своя рязък отговор той заявява: „Разбирам, че сте готов да приемете загубата на Египет и долината на Нил заедно с пленяването или унищожаването на половинмилионната ни армия, концентрирана там, отколкото да загубите Сингапур. Аз не споделям това мнение, нито смятам, че ще ни се наложи да правим такъв избор… ако Япония се включи във войната, Съединените щати най-вероятно ще се присъединят на наша страна. Във всеки случай Япония едва ли ще предприеме обсада на Сингапур от самото начало, тъй като такава операция би била много по-опасна за тях, а не за нас, вместо да разположи своите кръстосвачи по източните търговски маршрути“^[3].

Очевидно е, че в яда си Чърчил изопачава аргументите на началника на Генералния щаб. Не става въпрос да бъде отслабена отбраната на Египет, а само да се отложи офанзивата, която Чърчил желае с цялото си сърце и за която има прекалено големи очаквания. През юни офанзивата в Северна Африка се оказва едно фиаско, а подновеното с големи допълнителни подкрепления настъление през ноември не постига решителен резултат. Отговорът на Чърчил на фелдмаршал Дил ясно показва и това, че той е подценил риска за Сингапур. Изумително е, че след време ше заяви: „Знам много правителства, които биха се свили пред такава сериозна констатация от страна на най-висшата професионална инстанция, но аз не срещнах трудности при убеждаването на колегите си политици и, разбира се, бях подкрепен от началник-щабовете на военноморския флот и на военновъздушните сили. По този начин моето мнение надделя и подкрепленията за Близкия изток продължиха, без да намаляват“^[4].

През юли президентът Рузвелт изпраща личния си съветник Хари Хопкинс с мисия в Лондон, за да предаде неговите резерви относно разумността на тази политика, както и да предупреди за рисковете, до които тя би довела на други места поради опитите да се постигне толкова много в Близкия изток. Американските експерти от сухопътните и военноморските сили подкрепят предупреждението и изразяват мнение, че на Сингапур трябва да бъде даден приоритет пред Египет.

Никой от тези аргументи не променя мнението на Чърчил. „Не бих приел идеята за отказване от борбата в Египет и бях готов да понеса всякакви загуби в Малая“. Обаче в действителност той не очаква оттам някаква опасност. Чърчил чистосърдечно заявява: „Признавам, че за мен цялата японска заплаха беше като нещо зловещо, но смътно в сравнение с другите ни нужди“. Очевидно е, че отговорността за това, че Малая не получава подкрепления за недостатъчната и отбрана, пада главно върху самия Чърчил и се дължи на настояването му за започване на преждевременна офанзива в Северна Африка.

Непосредственият стратегически ефект от загубата на Сингапур е ката-строфален, защото бързо е последвана от завладяването на Бирма и Холандска Източна Индия — двете настъпления, които приближават опасно близо японците до Индия в единия фланг и до Австралия — в другия. След почти четири години борба и огромна цена Сингапур е възвърнат в резултат от капитулацията на изтощената Япония и шока от атомната бомба.

Но по-дълготрайните и по-мащабни последици от падането на Сингапур не могат вече да бъдат поправени. Той е един символ — най-очевидният символ на западната мощ в Далечния изток, защото това могъщество е постигнато и се поддържа от британските военноморски сили. След Първата световна война са положени толкова много усилия за създаването на голяма военноморска база в Сингапур, че символичното му значение надхвърля дори стра-тегическата му стойност. Лесното му завладяване през февруари 1942 г. прави на пух и прах престижа на британците и на европейците в Азия.

Никакво закъсняло връщане не може да заличи това впечатление. Белият човек губи господството си с развенчаването на могъществото му. Разкриването на уязвимостта му поощрява и стимулира следвоенното разпростиране на азиатския бунт срещу европейското господство и натрапничество.