Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Двайсет и седма глава
Нахлуването в Италия — капитулация и прекратяване на настъплението

„Нищо няма да донесе по-голям успех от успеха“, гласи известна поговорка, основаваща се на една френска пословица. Но на практика се оказва, че „нищо не носи по-голям успех от провала“. Често пъти религиозни и политически движения, смазани от управляващите, с течение на времето, след като лидери-те им се окичат с ореола на мъченици, получават нов живот и подем. Разпъна-тият на кръста Христос печели повече влияние, отколкото живият. Генерали завоеватели са били засенчвани от завоюваните — това показва съдбата на смя-таната за безсмъртна слава на Ханибал, Наполеон, Робърт Е. Лий и Ромел.

Същият ефект може да се види и в историята на народите, макар и не толкова право. Всеки знае пословицата, че на война „британците печелят само една битка — последната“. Тя е показателна за типичната за тях тенденция да я започват с провали, но да я завършват с победа. Този навик е твърде рискован и струва скъпо. Учудващото е, че често крайният изход може да бъде предвиден по начина, по който първоначалните поражения на британците и на съюз-ниците им правят противника прекалено самоуверен и го карат да надцени възможностите си. Още повече че когато равновесието на силите се промени, неспособността да се постигне незабавен успех понякога се превръща в пре-димство, тъй като помага този успех да бъде по-пълен и окончателната победа — по-сигурна. Това става на два пъти по най-поразителен начин в средизем-номорските кампании на Втората световна война.

Първия път се дължи на спирането на първоначалното настъпление на съюз-ниците в Тунис от Алжир през ноември 1942 г., което окуражава Хитлер и Мусолини да прехвърлят през морето много подкрепления. Това позволява на съюзниците да ги хванат там в капан и да пленят две армии на Оста, отстранявайки по този начин главното препятствие пред скока през морето от Африка в Южна Европа.

3700-karta18.gif
3700-karta19.gif

 

Следващият случай, когато след първоначален неуспех нещата се развиват добре, е при навлизането в Италия. След бързото завладяване на Сицилия и падането на Мусолини от власт вторият, по-малък скок в Италия изглежда значително по-лесен. Перспективите са оше по-добри, тъй като капитулацията на Италия е плод на тайна договорка, за която германците не знаят и която трябва да бъде обявена едновременно и от двете страни при завършването на главния десант на съюзниците. В този момент в Южна Италия има само 6 слаби германски дивизии и 2 дивизии близо до Рим, които трябва да се справят с двойната тежест да отблъснат нахлуването на съюзниците и същевременно да усмирят бившите си съюзници.

Фелдмаршал Кеселринг успява да отблъсне настъплението на съюзниците и да разоръжи италианците, след което задържа съюзническите армии на позиции на 300 км от Рим. Едва след осем месеца те успяват да стигнат до италианската столица, а след това са задържани още осем месеца преди да се измъкнат от тесния планински полуостров и да навлязат в равнините на Северна Италия.

Това дълго отлагане на края, който през септември 1943 г. изглежда така близо, води до важна компенсация за общите перспективи на съюзниците в бъдеще. Отначало Хитлер възнамерява да изтегли войските си от Южна Италия и да заеме на север позиция, блокираща преминаването на планините. Но неочаквано успешните отбранителни действия на Кеселринг принуждават фюрера, противно на съвета, даден му от Ромел, да продължи да изпраща подкрепления на юг, за да се опита да задържи колкото може по-дълго по-голяма част от Италия под свой контрол. Това решение е за сметка на израз-ходването на сили, от които Хитлер скоро ще се нуждае, за да посрещне по-голямата заплаха от две страни за Германия — от настъплението на руснаците от Изток и на западните съюзници от Нормандия.

Поради значителния размер на собствените им сили в Италия съюзническите войски привличат по-големи германски ресурси, отколкото на други фронтове. Освен това фронтът в Италия позволява на германците да отстъпват територия с по-малък за тях риск, но колкото повече усилия полагат, за да задържат този прекалено широк фронт, толкова по-голяма става опасността накрая да бъдат фатално разгромени. Подобни разсъждения помагат на съюзническите войски в Италия, командвани от генерал Александър, да се утешават за продължителното осуетяване на надеждите им за скорошна победа. Въпреки това не се предприемат големи операции с надеждата, че ще се стигне до момент, когато това забавяне на нещата може да донесе преимущества. На човешката природа не е присъщо да желае и да се стреми към неуспех. Затова си заслужава да се види какво се случва и как.

Първият важен фактор за осуетяването на настъплението на съюзниците е бавната им реакция на предоставената им възможност от антивоенния държа-вен преврат в Италия, който сваля Мусолини от власт. Той е извършен на 25 юли, но съюзниците навлизат в Италия едва след шест седмици. Причините за забавянето са както от военен, така и от политически характер. На съвещание на шефовете на дипломатическите ведомства на Великобритания и САЩ във Вашиннгтон в края на май американците се противопоставят на идеята да се премине от Сицилия в Италия, да не би тази стъпка да попречи на плановете за нахлуване в Нормандия и на усилията да бъдат победени японците в Тихия океан. Едва на 20 юли, когато италианските части в Сицилия показват, че са готови да се предадат, американският Съвет на началник-щабовете се съгласява с навлизането в Италия. Но вече е твърде късно да се подготви незабавно нахлуване след края на кампанията в Сицилия.

Политическото изискване за „безусловна капитулация“, формулирано от президента Рузвелт и Чърчил на съвещанието в Касабланка през януари, също е препятствие. Новото италианско правителство, оглавявано от маршал Бадолио, естествено, се стреми, ако може, да постигне по-благоприятни условия в преговорите със съюзническите правителства, но среща трудности за установяването на връзка с тях. Един очевиден и леснодостъпен канал за та-кава връзка са британският и американският посланик във Ватикана, обаче както личи от разказа на Бадолио, той се оказва безполезен поради проявеното изключително късогледство и от двамата официални представители. „Бри-танският пълномощен министър ни уведоми, че за съжаление неговият сек-ретен шифър е много стар и е почти сигурно, че е известен на германците, така че той не ни съветва да го използваме за тайни комуникации с неговото правителство. Американският шарже д’афер отговори, че няма таен шифър“. Италианците трябва да чакат, докато в средата на август намират благовиден претекст да изпратят свой пратеник на посещение в Португалия, където той би могъл да се срещне с британски и американски представители. Дори и тогава този непряк начин за водене на преговори води до допълнително забавяне не решаването на въпроса.

Хитлер обаче не губи време и взема мерки за противодействие, в случай че новото италианско правителство се опита да сключи мир и да се откаже от съюза с Германия. На 25 юли, в деня на преврата, Ромел пристига в Гърция, за да поеме командването там, но малко преди полунощ му се обаждат по теле-фона, за да да му кажат, че Мусолини е бил свален и че той трябва веднага да севърне в щаба на Хитлер в горите на Източна Прусия. Когато пристига там на следващия ден по обед, той получава заповеди да събере войски в Алпите и да се подготви за евентуално влизане в Италия.

То започва скоро отчасти тайно. Опасявайки се, че на италианците може внезапно да им хрумне да блокират проходите в Алпите с помощта на съюз-нически парашутисти, Ромел нарежда на 30 юли предните германски части да преминат границата и да ги заемат. Това е направено под претекст, че пъти-щата за снабдяване на Италия трябва да се пазят от саботажи или нападение на парашутни войски. Италианците протестират и за момент заплашват, че ще окажат съпротива в проходите, но се колебаят да открият огън, за да непредизвикат конфликт със съюзниците си. След това германското проникване е разширено под претекст, че италианците ще бъдат освободени от бремето да защитават северната част на страната си, за да могат да подсилят отбраната си на юг, където съюзниците може всеки момент да извършат десант.

От стратегическа гледна точка този аргумент е толкова логичен, че за италиан-ските военачалници е трудно да го отхвърлят, без да покажат, че възнамеряват да преминат на другата страна. Така в началото на септември 8 германски ди-визии под командването на Ромел заемат позиции от италианската страна на границата в Алпите като потенциална подкрепа за силите на Кеселринг на юг.

Освен това от Франция в Остия, близо до Рим, е прехвърлена по въздуха една особено корава сила — 2-ра парашутна дивизия. С нея отива и командващият германските въздушнодесантни части генерал Щудент. При разпита му след войната той заявява: „Италианското Върховно командване не беше предупредено предварително за нейното пристигане и му беше казано, че диви-зията е предназначена за подкрепление в Сицилия или Калабрия. Обаче моите инструкции от Хитлер бяха, че трябва да остана близо до Рим и да поема под мое командване 3-та бронетанково-гренадирска дивизия, която беше при-стигнала там. С тези две дивизии трябваше да имам готовност да разоръжа италианските сили около Рим“.

Присъствието на 2-те дивизии проваля плана на съюзниците да спуснат една от своите въздушнодесантни дивизии — 82-ра американска (командвана от генерал Матю Риджуей), в Рим, за да помогне на италианците да държат столицата. Ако това подкрепление беше пристигнало, щабът на Кеселринг щеше да бъде изложен на опасност, тъй като се намира във Фраскати, на по-малко от 16 км югоизточно от Рим.

Дори и при това положение възложената на Щудент задача е много трудна. Маршал Бадолио държи 5 италиански дивизии, съсредоточени в района на Рим, въпреки германските усилия да го убедят да изпрати някои от тях да помогнат на защитата на южното крайбрежие. Докато те не бъдат разоръжени, Кеселринг се намира в неудобното положение да бъде изправен пред две настъпващи англо-американски армии, а трета враждебна армия вече да заема позиции до пътя за снабдяване и отстъпление на неговите 6 германски дивизии в Южна Италия. Те току-що са били обединени в т.нар. 10-а армия, командвана от Фитингхоф. В нея са и 4-те дивизии, които успяват да се измъкнат от Сицилия, твърде оредели от понесените там загуби.

На 3 септември 8-а армия на Монтгомъри преминава тесния Месински проток от Сицилия и слиза на палеца на италианския крак. Същия ден италианските представители тайно подписват договора за примирие със съюзниците. Уговорено е този факт да не се разгласява, докато съюзниците не направят втория и основен десант, който е планиран да бъде извършен при Салерно, южно от Неапол.

В полунощ на 8 септември англо-американската 5-а армия, командвана от генерал Марк Кларк, започва да слиза на брега на залива Салерно няколко часа след радио Би Би Си обявява официално капитулацията на Италия. Италианските лидери са предупредени за обявяването на новината по радиото късно следобед и не очакват десантът да бъде извършен толкова скоро. Бадолио се оплаква с известно основание, че не може да окаже съдействие на съюзниците, тъй като подготовката на войските му не е завършена. Липсата на готовност от страна на италианците и колебливостта им са толкова очевидни за генерал Максуел Тейлър, който е изпратен тайно в Рим от Айзенхауер, че планираният въздушен десант на Риджуей в Рим е отменен, след като Айзенхауер получава същата сутрин предупредително съобщение от Тейлър, че изгледите са лоши. Вече е твърде късно за връщане към първоначалния план частта на Риджуей да бъде спусната покрай река Волтурно, откъм северната страна на Неапол, за да блокира пътя на противниковите подкрепления на юг към Салерно.

Радиосъобщението за капитулацията на Италия изненадва и германците, но действията им в Рим са бързи и решителни, въпреки че по същото време след десанта при Салерно положението на юг също става тревожно.

Изходът би могъл да бъде различен, ако италианците бяха действали също толкова умело, колкото са се престрували дълго време, за да скрият намере-нията си да притъпят подозренията на Кеселринг през предишните дни. Интересни подробности за това дава описанието, направено от началник-щаба на Кеселринг генерал Вестфал: „На 7 септември италианският военноморски министър адмирал граф Де Куртен посети фелдмаршал Кеселринг, за да го информира, че италианският флот ще излезе в открито море на 8 или на 9 септември от Специя, за да влезе в бой с британския Средиземноморски флот. «Италианският флот ще победи или ще загине», каза той със сълзи на очи. После описа подробно какъв е планът му за битката“, Тези тържествени уверения се оказват твърде убедителни. На следващия ден следобед Вестфал и генерал Тусент отиват в щаба на италианската армия в Монтеротондо (на 25 км североизточно от Рим). „Бяхме приети много сърдечно от генерал Роата. Той обсъди с нас подробно по-нататъшните съвместни действия на италианската 7-а и германската 10-а армия в Южна Италия, Докато разговаряхме, полковник Фон Валденбург ни съобщи по телефона новината за радиосъобщението, оповестило италианската капитулация пред съюзниците… Генерал Роата ни увери, че това е просто лоша пропагандна маневра на противника. Общата ни борба, каза той, ще продължи така, както се договорихме помежду си“.

Вестфал не е напълно убеден от тези уверения и когато късно вечерта се връща в германския щаб във Фраскати, установява, че Кеселринг вече е дал сигнал на подчинените му командвания с кодовата дума „Ос“ — предварително уговорен сигнал, който означава, че Италия е напуснала Оста и трябва да бъдат предприети съответни действия.

По-нисшите командвания използват аргументи за убеждаване или прибягват до сила в зависимост от обстановката и собствената си диспозиция. В района на Рим, където съотношението на силите категорично не е негова полза, Щудент използва шокова тактика. „Направих опит да превзема италианския Генерален щаб, като спуснах върху него парашутисти. Постигнат беше само частичен успех. Въпреки че в едното крило бяха пленени 30 генерали и 150 други офицери, обитателите на другото продължиха да се държат. След Бадолио и краля предишната нощ началникът на Генералния щаб също бе напуснал щаба.“

Вместо да се опитат да разгромят двете дивизии на Щудент, италианските командващи бързат да се отдалечат от него, като отстъпват с войските си на изток към Тиволи, оставяйки столицата си в ръцете на германците. Това от-крива възможност за преговори, в които Кеселринг прилага по-деликатна форма на убеждаване, като предлага, ако италианците предадат оръжието си, да им бъде разрешено незабавно да се разотидат по домовете си. Това пред-ложение противоречи на заповедта на Хитлер всички италиански войници да бъдат взети в плен, но то се оказва по-ефикасно и с по-малко загуби в човешки жертви и време. За резултата може да се съди по думите на Вестфал: „Об-становката около Рим се успокои напълно, когато командващият италианските въоръжени сили прие изцяло германското предложение за капитулация. Това предотврати опасността за снабдяването на 10-а армия. За нас беше голямо облекчение, че не се налагаше районът на Рим да се превръща в бойно поле. В споразумението за капитулация фелдмаршал Кеселринг прие да смята Рим за свободен град. Той се съгласи в него да има само две полицейски подразделения с размерите на роти, които да охраняват телефоните кому-никации и т.н. Това условие се спазваше до края на германската окупация. Благодарение на капитулацията отново стана възможно да бъде възстановена радиовръзката с германското Върховно командване, която беше прекъсната от 8 септември. Друга последица от безкръвното елиминиране на италианските въоръжени сили беше възможността за незабавно прехвърляне на подкрепления по шосе от района на Рим за 10-а армия на юг. Така след много притеснения ситуацията около Рим бе решена по неочаквано добър начин“.

До този момент Хитлер и съветниците му в щаба на Върховното командване смятат армията на Кеселринг за обречена. Вестфал хвърля допълнителна светлина по този въпрос:

„…от август нататък снабдяването ни с хора, оръжие и снаряжение беше напълно прекъснато. По това време Върховното командване отклоняваше всичките ни искания с думите: «Добре, ще разгледаме въпроса по-късно».

Това необикновено песимистично отношение вероятно стана причина и за изпрането на армейската групировка «В» (на Ромел) в Северна Италия. На нея и беше казано да включи в позицията на Апенините онези части от нашите въоръжени сили, които успеят да се спасят от съвместни действия на съюз-ниците и италианците.

Фелдмаршал Кеселринг също беше сериозно загрижен от положението. Но според него при известни обстоятелства то може да бъде овладяно — колкото по на юг бъде извършен очакваният голям десант, толкова по-добри ще бъдат шансовете за това. Ако противникът осъществеше обаче десант по море и от въздуха в района на Рим, едва ли някой би могъл да се надява, че пътят на 10-а армия няма да бъде отрязан. Двете дивизии, които имахме близо до Рим, далеч не бяха достатъчни за двойната задача да унищожат силните италиански части и да отблъснат евентуален съюзнически десант, като същевременно държат отворен пътя за комуникации за тила на 10-а армия. Към 9 септември за съжаление започна да става ясно, че италианските сили блокират пътя за Неапол и с това — снабдяването на 10-а армия. Така тя не би могла да издържи дълго време. Затова главнокомандващият въздъхна с облекчение, когато на 9 и 10 септември на летищата около Рим не бе извършен въздушен десант. И през двата дни непрекъснато очаквахме такъв десант да бъде извършен, и то със съдействието на италианските сили. Той несъмнено би окуражил както италианските войски, така и цивилното население, което не беше настроено доброжелателно към нас“.

Кеселринг резюмира проблема накратко по следния начин: „Един въздушен десант в Рим и морски десант наблизо вместо в Салерно щяха автоматично да ни принудят да напуснем южната половина на Италия“. Въпреки това дните след съюзническия десант в Салерно са период на голямо напрежение за германците. Положението с още по-изнервящо и от липсата на информация за това, какво става там.

„Мъглата на войната“ никога не е била по-гъста. Това се дължи на факта, че германците се бият в страната на съюзник, който внезапно ги е изоставил, За резултата от всичко това отново може да се съди най-добре от описанието на Вестфал: „Отначало главнокомандващият успяваше да научи много малко за положението в Салерно. Телефонните връзки бяха прекъснати и за тях от-говаряха италианските пощенски служби. Те не можеха да бъдат възстановени лесно, защото не ни беше позволено да се запознаем с италианската телефонна техника. Отначало радиовръзка също нямаше, защото свързочниците в щаба на новосъздадената 10-а армия не бяха запознати със специфичните атмосферни условия на юг“.

За късмет на германците главният съюзнически десант е извършен в района, където те са очаквали и където за Кеселринг е най-удобно да съсредоточи малобройните си сили, за да го посрещне. Настъплението на британската 8-а армия нагоре по палеца на Италия също се развива според очакванията и е твърде далеч, за да представлява непосредствена опасност за войските му. Той печели много от нежеланието на съюзническите командири да излязат от обсега на въздушното прикритие и се оказва прав в предвижданията си, че те ще се съобразят с подобни общоприети ограничения. В резултат съюзническият десант в Салерно с оптимистичното наименование операция „Евеланш“ („Лавина“) е спрян и са понесени големи загуби. Дори генерал Марк Кларк го определя като „почти равен на провал“. Силите, извършили десанта, успяват с цената на отчаяни усилия да отбият германската контраатака и да не бъдат натикани обратно в морето.

При първоначалното планиране Марк Кларк предлага десантът да бъде извършен в залива Гаета от северната страна на Неапол, където местността е по-открита и няма планини както при Салерно, което затруднява навлизането навътре в сушата от плажовете. Но когато главнокомандващият съюзническите военновъздушни сили генерал Тедър му казва, че подкрепата от въздуха няма да бъде толкова ефикасна, ако бъде разпростряна до сектора на Гаета, Кларк се отказва и се съгласява с избора на Салерно.

Някои съюзнически среди са настоявали, че най-ефикасният начин да бъдат изненадани и извадени от равновесие германците е десантът да бъде извършен отвъд тези граници. Те са твърдели, че един десант на петата на Италия в района на Таранто или Бриндизи ще бъде най-малко очакван и ще бъде съпро-воден с най-малък риск с перспективата за бързо завземане на тези две добри пристанища.

В последния момент в плана е прибавен и такъв десант като допълнителна стъпка, обаче силата, която го извършва при Таранто, е съставена само от набързо събраната от лагерите за почивка в Тунис 1-ва британска въздушнодесантна дивизия, която е прехвърлена през морето с набързо намерени морски съдове. Тя не среща съпротива, обаче пристига без танкове и почти без никакъв транспорт за оръдията и минохвъргачките и фактически не притежава средствата, нужни за доразвиване на предоставилата й се възможност.

От този общ преглед на съюзническото нахлуване преминаваме към по-внимателно проучване на развоя на операциите, започнали на 3 септември с преминаването на Месинския проток от 8-а армия на Монтгомъри.

Заповедите за този десант в Калабрия под кодовото наименование операция „Бейтаун“ са дадени едва на 16 август, когато и последните войници от германския ариергард се изтеглят от Сицилия. Дори и тогава в заповедта не е посочен „обектът“, както Монтгомъри язвително посочва на 19 август в до-несение до генерал Александър. В отговор обектът е посочен със закъснение и му е казано следното: „Вашата задача е да осигурите предмостие на палецана Италия за да могат нашите военноморски сили да действат през Месинския проток.

В случай че противникът се изтегли, ще го последвате с тези сили, които са ви подръка, като имате предвид, че колкото повече вражески сили ангажирате в южния край на Италия, толкова повече ще помогнете на «Евеланш» (десанта в Салерно)“.

Тази цел е недостатъчна и твърде мъглява за ветеран като 8-а армия. В мемоарите си Монтгомъри пише: „Не беше направен опит за координиране на моите действия с действията на 5-а армия, която слезе на брега при Салерно…“ За второстепенната цел да помогне на тази армия десантът на 8-а армия е извършен на най-неподходящото място — на повече от 500 км от Салерно върху много тесен планински терен, изключително подходящ да бъде отбраняван от противника. В палеца има само два добри пътя, единият през западното крайбрежие, а другият — по източния бряг, които могат да бъдат използвани само от две дивизии, всяка предвождана от по една бригада, като често в линията на настъплението не може да се разгърне повече от един батальон. Поради това не е нужно врагът да държи големи сили в района, още повече след като за него е сигурно, че по-голямата част от съюзническите войски ще извършат десант другаде.

След като 8-а армия е изпратена в Калабрия, всякакви шансове на 5-а армия за изненада пропадат, тъй като алтернативните възможности, с които противникът трябва да се съобразява, намаляват. Палецът е най-неподходящото място за отвличаща маневра. Врагът без риск може да изтегли силите си от там и да остави десантчиците да си патят от зле замислената операция. Въпреки че няма вероятност да срещне силна съпротива, Монтгомъри извършва десанта с типичната за него предпазливост и методичност. Под командването на генерал Демпси са събрани близо 600 оръдия, които да осигурят мощен баражен огън от сицилианския бряг, за да прикриват прекосяването на протока и слизането на плажовете близо до Реджо, извършено от 13-и корпус под командването на генерал Майлс Демпси. Струпването на толкова много артилерия забавя атаката с дни след определената дата. Бомбардировката е подсилена и с огъня на 120 оръдия от корабите. През предишните дни донесения на разузнаването показват, че германците са оставили в района не повече от 2 пехотни батальона, които са разположени на повече от 15 км от брега, за да пазят пътищата навътре в полуострова. Тази информация за оттеглилия се противник кара някои критично настроени наблюдатели да отбележат, че в случая предварителният баражен огън може да се сравни с „използването на ковашки чук, за да бъде счупен орех“. Сравнението е сполучливо, но не е точно, тъй като не е останал дори орех за счупване. Това е огромно пилеене на муниции. На 3 септември в 4,30 часа сутринта двете дивизии, определени да извършатнападението — 5-а британска и 1-ва канадска, — слизат на празните плажове, по които няма дори мини и бодлива тел. Един канадец весело отбелязва, че „най-силната съпротива, оказана през деня, бе от една пума, избягала от зоо-логическата градина в Реджо, която очевидно бе хвърлила око на командира на бригадата“. Атакуващата пехота не понася никакви загуби и до вечерта плацдармът е овладян, като десантниците напредват 8 км, без да срещнат съпротива. Пленени са трима заблудили се германски войници и 3000 итали-анци. Италианците доброволно се съгласяват да помогнат при разтоварване-то на британските десантни съдове. В следващите дни също не е оказана сериозна съпротива, когато нападателите напредват на север и влизат само в кратки схватки с противниковия ариергард. Многобройните взривявания, които германците майсторски извършват при отстъплението си, често спират обаче настъплението на 8-а армия. До 6 септември, четвъртия ден от началото на десанта, са изминати едва 50 км отвъд плажовете, където първоначално са дебаркирали войските, а най-тясното място на полуострова е достигнато едва на 10 септември. Това е по-малко от една трета от разстоянието до Салерно.

Въпреки това според Монтгомъри, когато на 6 септември Александър посещава 8-а армия, той е много оптимистично настроен. Тогава той донася и новината, че преди два дни италианците тихомълком са подписали примирие. Монтгомъри отбелязва, че Александър „очевидно беше готов да гради плановете си на това, че италианците ще изпълнят всичко, което са обещали“. Самият той се отнася с резерви към подобна увереност. „Казах му, че според мен, когато германците разберат какво става, ще притиснат италианците“. Последвалите събития потвърждават прогнозата, записана в дневника на Монтгомъри.

Увереността на Александър в перспективите пред операция „Евеланш“ е още по-изненадваща, тъй като две седмици преди тя да започне, германският военен коментатор в радиопредаването „Серториус“ прави прогнозата, че главният съюзнически десант ще бъде в сектора Неапол-Салерно с допълнителен десант на полуостров Калабрия. Седмица преди това, на 18 август, Хитлер издава заповед да се посрещне заплахата и в нея изрично се казва:

„1. Рано или късно се очаква капитулация на Италия пред противниковия натиск.

2. За да се подготви за това, 10-а армия трябва да държи отворен пътя си за отстъпление. Дотогава Централна Италия и особено районът на Рим трябва да бъдат държани.

3. В крайбрежния район от Неапол до Салерно, който отначало ще бъде най-застрашен, трябва да бъде събрана силна група от три мобилни формации от 10-а армия. Всички елементи на армията, които вече не са мобилни, трябва да бъдат съсредоточени в този район. Подвижните части и съединения първоначално могат да останат между Катанзаро и Кастровилари, за да вземат участие в мобилни операции. Елементи от 1-ва парашутна дивизия могат да заемат позиции за защитата на Фоджа. В случай на противников десант трябва да бъде задържан районът Неапол-Салерно. Южно от дефилето на Кастровилари трябва да има само забавящи действия…“ Кеселринг разполага на юг своите 6 дивизии, включени в състава на ново-сформираната 10-а армия под командването на генерал Фитингхоф, който установява своя щаб в намиращия се навътре в сушата град Пола, югоизточно от Салерно.

На 22 август Хитлер лично казва на Фитингхоф да гледа на Салерно като на „център на гравитацията“ (както е записано в архивния дневник на тази армия). Други две дивизии на Кеселринг се държат в резерв близо до Рим, готови да установят контрол в столицата и да държат отворен пътя за отстъпление на 10-а армия „в случай на италианско предателство“. 6-те дивизии на юг включват 2 новопристигнали в Италия дивизии — 16-а и 26-а танкова, и 4 измъкнали се от Сицилия. Двете с най-намален състав — „Херман Гьоринг“ и 15-а бронетанково-гренадирска — са върнати обратно в района на Неапол, за да бъдат преоборудвани, а 1-ва парашутна отива в Апулия, докато 29-а бронетанково-гренадирдска е оставена в палеца на Италия срещу Монтгомъри. В Калабрия временно е изпратена 26-а бронетанкова, която пристига без каквито и да било танкове, за да помогне за спиране на настъплението му. (Като повечето германски бронетанкови дивизии от този период, тя има само 2 танкови батальона — един с танкове „Пантера“ и друг с по-леките T-IV От тях батальонът с танкове „Пантера“ не е изпратен в Италия, а другият е държан близо до Рим, за да плаши италианците.) 16-а бронетанкова дивизия, която е най-добре въоръжена, е разположена да охранява залива на Салерно — най-вероятния район за голям десант, където тя бързо може да бъде подсиле-ни с други дивизии. Въпреки това тя разполага с един танков батальон[1]. Това са твърде недостатъчни сили за посрещане на плаващата към залива на Салерно армада от около 700 кораби и десантни съдове, пренасящи 55 000 войници за участие в началния десант, които ще бъдат последвани от още 115 000 души.

Отдясно десантът трябва да бъде извършен от 36-а американска пехотна дивизия, отляво — от британската 46-а и 56-а дивизия, докато част от американската 45-а пехотна дивизия е флангов резерв. Тези дивизии са включени състава на 6-и американски корпус (командван от генерал Ернст Даули) и на британския 10-и корпус (под командването на генерал P. Л. Макрири). Бри-танският корпус трябва да слезе на една плажна ивица от 12 км южно от Са-лерно близо до главния път за Неапол, който пресича теснината на планинския полуостров Соренто в седловината Кава с невисок, но труднопроходим проход. Неговият успех още в самото начало е от съществена важност както за отварянето на пътя на север към голямото пристанище Неапол, така и за блокирането на пътя на германски подкрепления от север.

За да улеснят задачата му, 2 отряда от британски командоси и 3 батальона американски рейнджъри са изпратени да завладеят бързо това дефиле и про-хода Чиундзи по един съседен път.

Главният британски щурмови конвой отплава от Триполи на 6 септември а главният американски — от Оран предишната вечер. Други тръгват от Алжир, Бизерта и северните сицилиански пристанища Палермо и Термини. Въпреки че посоката, в която се отправят, се пази в строга тайна, тя не е трудно да се отгатне, като се имат предвид границите на зоната, в която конвойте могат да бъдат охранявани от въздуха, и необходимостта от завладяването на голямо пристанище още в самото начало — две условия, които толкова съвпадат, че отговорът е очевиден. Китайският готвач на един кораб цистерна в Триполи ускорява пулса на много хора с прощалния си възглас: „Ще се видим в Неапол“. Той просто изказва на глас нещо, за което усилено се говори между моряците и войниците.

Друг фактор, който дава основание за подобни предположения, е неудачният избор на наименованията — част „N“ и част „S“ на северната и южната щурмова сила. Нещата не опират само до отгатване, защото в една широко разпространена административна заповед са посочени поименно редица места във и около Салерно.

След като целта е толкова очевидна, едно още по-голямо затруднение идва от това, че командващият армията Марк Кларк продължава да разчита на изненадата. По тази причина той забранява предварителна бомбардировка от корабите по противниковата отбрана въпреки убедителните доводи на команд-ващия ескортиращото и поддържащо десанта военноморско съединение ви-цеадмирал X. Кент Хюит, според когото „е фантазия да се очаква, че може да се постигне тактическа изненада“. Същевременно може да се признае, че пре-димството да се отслаби бреговата отбрана с обстрел от морето би овело до по-бързото съсредоточаване на противниковите резерви, след като мястото на десанта бъде подсказано по такъв категоричен начин.

Приближаването на конвоите покрай западното и северното крайбрежие на Сицилия е забелязано и съобщено на германското командване рано следобед на 8 септември и в 15,30 часа техните войски са вдигнати под тревога вочакване на десанта. В 18,30 часа новината за примирието с Италия е обявена от Айзенхауер по алжирското радио и в 19,20 — повторена в новините на Би Би Си. Съобщенията са чути от съюзническите войски, пътуващи с конвоите. За съжаление въпреки предупрежденията на някои техни офицери, че все още ще си имат работа с германците, новината създава у тях впечатлението, че десантите ще бъдат просто разходка. Скоро илюзиите им се изпаряват. По-добно нещо се случва и с онези съюзнически стратези, които оптимистично предричат, че Неапол ще бъде превзет за три дни — цел, която е постигната едва след три седмици сражения и след като е избегната на косъм опасността от провал. На 8 септември следобед приближаващите се конвои са атакувани на няколко пъти от въздуха. Атаките продължават и след падането на мрака, кога-то прелитащите над тях германски бомбардировачи хвърлят с парашути ос-ветителни ракети, обаче армадата има късмет и понася малки загуби. Веднага след полунощ първите транспортни кораби пристигат на местата за разто-варване — на 12 15 км от брега, и започват да спускат във водата десантните съдове. Те стигат брега точно или около уречения час — 3,30 сутринта. Два часа по-рано една овладяна от германците батарея на бреговата охрана открива огън срещу десантните съдове, които приближават северния фланг, но е накарана да замлъкне от ескортиращите разрушители. Последният етап е подпомогнат от кратка, но интензивна бомбардировка на бреговата отбрана с корабни оръдия и ракетни установки — един нов вид помощ, който тук прави своя дебют. В южния сектор не е открит такъв поддържащ атакуващите сили огън, тъй като американският дивизионен командир се придържа стриктно към инструкциите на командващия армията „да не се стреля“ с надеждата, че един безшумен десант може да бъде изненадващ. Резултатът от това е, че в последния преход до брега десантните съдове са подложени па интензивен обстрел от бреговата отбрана и понасят тежки загуби.

Тъй като перспективите за бързо настъпление към Неапол зависят от ов-ладяването на пътя през планините северно от Салерно, по-целесъобразно е редът на десантите да бъде променен от ляво на дясно, като се започне със северния фланг. Там американските рейнджъри слизат на един малък плаж при Майори, без да срещнат съпротива, и за три часа овладяват прохода Чиундзи, като заемат позиции по височините покрай главния път Салерно-Неапол. Десантът на британските командоси също с извършен с лекота при Виетри, където пътят се отклонява от крайбрежието и започва да се изкачва, Обаче противникът реагира бързо, като забавя прочистването на града и напредъкът на командосите е спрян на север от него в намиращия се на неголяма височина проход Ла Молина в началото на седловината Кава. Главният британски десант на плажовете, отстоящи на няколко километра от Салерно, още от самото начало се натъква на силна съпротива. Напредъкътму е забавен и от това, че част от 46-а дивизия е стоварена погрешно на пла-жовете, на които трябва да слезе съседът й отдясно — 56-а дивизия, което става причина за задръстване и бъркотия. Въпреки че навлизат на 3 км навътре, понасят големи загуби и не успяват да изпълнят изцяло важните за първия ден задачи — завладяването на пристанището на Салерно, летището при Мон-текорвино и пътните кръстовища при Батипалия и Еболи. Освен това в края на деня между британския десен фланг северно от река Селе и американския ляв фланг южно от нея все още има пролука от 11 км.

Американските десанти са извършени на четири плажа близо до прочутите гръцки храмове в Пестум. Напрежението от приближаването на брега под интензивен обстрел без поддръжка от корабите е последвано от нов артиле-рийски баражен огън и след десанта, както и от бомбардировки на плажовете от следващите една след друга германски въздушни атаки. Това е жестоко изпитание за войниците на 36-а дивизия, които нямат боен опит. За щастие получават подкрепа откъм морето от артилерийския огън на разрушителите които минават смело между минните заграждения, за да им се притекат на помощ, и това се оказва особено полезно както тук, така и в британския сектор за отблъскване на контраатаките, предприети от малки групи германски танкове, които са главната заплаха за атакуващите. До падането на нощта американският ляв фланг напредва около 8 км в сушата и стига до разполо-жения върху хълмове град Капакио, обаче дясното крило продължава да е приковано близо до плажовете.

Вторият ден, 10 септември, е спокоен за американския сектор, тъй като 16-а бронетанкова дивизия е придвижила повечето от оскъдните си сили на север към британския сектор, където от стратегическа гледна точка има по-голяма опасност съюзниците да не успеят да се задържат на позициите си в района на Салерно. Американците се възползват от възможността да разширят своя плацдарм и да стоварят на брега основното ядро на своя резерв — 45-а дивизия. Междувременно рано сутринта британската 56-а дивизия завладява летището при Монтекорвино и Батипалия, но по-късно е отблъсната от силна контраатака на 2 германски пехотни батальона, подкрепяни от няколко танка, което предизвиква паника дори сред част от гвардейската бригада, преди британските танкове да се притекат на помощ.

Тази нощ 56-а дивизия предприема атака с 3 бригади, за да завземе доми-ниращите в района височини на планината Еболи, но има съвсем слаб успех, сред който е и повторното влизане в Батипалия. 46-а дивизия завзема Салерно и изпраща една бригада да помогне на командосите, но не продължава настъплението си на север. В американския сектор пристигналата с пресни сили 45-а дивизия напредва на 16 км във вътрешността по източния бряг на река Селе през Персано и стига близо до пътния възел Понте Селе — най-крайната точка на желаното предмостие. Там настъплението й е спряно и следтова е принудена да отстъпи пред контраатака на един германски мотострел-кови батальон и 8 танка, прехвърлени през реката откъм британския сектор.

Така в края на третия ден слезлите на брега 4 съюзнически дивизии плюс допълнителните подразделения, равняващи се на една дивизия, все още се намират в установените от тях предмостия, на които липсва дълбочина, а германците продължават да държат околните височини и да контролират пъти-щата към равната крайбрежна ивица. Надеждите на съюзниците да стигнат Неапол на третия ден от десанта рухват. Германската 16-а танкова дивизия, която разполага едва с половината от бойните подразделения на една съюз-ническа дивизия, успява да ограничи нахлуването и да спечели време до при-стигането на подкрепления.

Първи пристигат тръгналата от Калабрия 29-а бронетанково-гренадирска дивизия и един боен отряд (от 2 пехотни батальона и около 20 танка), които успява да отдели прегрупиращата се дивизия „Херман Гьоринг“. Този боен отряд който идва от района на Неапол, контраатакува британските позиции и прави пробив над прохода Ла Молина. Той се приближава до Виетри и на-стъплението му е спряно на 13 септември от влизането на командосите в сражението. Въпреки това преминаването през прохода е здраво блокирано.

Става очевидно, че британският 10-и корпус е прикован в много тясната край-брежна ивица близо до Салерно, докато германците са заели позиции по съсед-ните височини. Междувременно първоначалната увереност на Марк Кларк е разколебана още по-силно от събитията в южния сектор, тъй като 29-а бро-нетанково-гренадирска дивизия заедно с част от 16-а танкова дивизия напред-ват в пролуката между британците и американците.

Вечерта на 12 септември британското дясно крило отново е прогонено от Батипалия и понася тежки загуби, особено в пленници. На 13 септември гер-манците се възползват от разширената празнина между двата корпуса на съюз-ниците за атака срещу лявото крило на американците, като ги изтласкват от Персано и предизвикват общо отстъпление. Като се възползват от последва-лата суматоха, германците извършват пробиви в позицията на няколко места и в един момент дори достигат на по-малко от километър от морския бряг. Вечерта положението изглежда толкова сериозно, че в южния сектор раз-товарването от корабите е прекратено. Марк Кларк изпраща на адмирал Хюит спешна молба да бъде готов да натовари отново на корабите си щаба на 5-а армия и да подготви всички налични съдове за евакуацията на 6-и корпус от брега, като го прехвърли в британския сектор или да прехвърли 10-и корпус по на юг.

Подобно широкомащабно преместване едва ли е практично и предложението кара ужасения Макрири и колегата му от флота комодор Оливър да протестират, а когато за него е докладвано на по-висшите командири — Ай-зенхауер и Александър, те са изумени. То помага обаче да бъде ускореноизпращането на подкрепления за войските на брега. За целта са осигурени допълнителни десантни съдове чрез отклоняването на 18 тежкотранспортни десантни кораба (LST), които пътуват за Индия. На разположение на Марк Кларкс е дадена 82-ра въздушнодесантна дивизия и отговаряйки бързо на спешния му призив, същата вечер Марк Риджуей успява да спусне първото и подразделение в района на южния плацдарм. На 15 септември в района на северното предмостие на брега започва да слиза британската 7-а бронетанкова дивизия. Дотогава кризата вече е преодоляна благодарение на бързо оказаната помощ от военноморските и военновъздушните сили.

На 14 септември всички налични стратегически и тактически военновъздушни сили в средиземноморския театър на военни действия са съсредоточени да бомбардират германските позиции и преките им комуникации. През този ден те извършват над 1900 бойни полета. Още по-ефикасен за спирането на настъплението на германците към брега е масираният огън, с който ги засипват военноморските сили. Спомняйки си за това, Фитингхоф казва: „Тази сутрин атаката продължи при силна съпротива. Обаче атакуващите сили трябваше преди всичко да изтърпят най-интензивния артилерийски обстрел, на който съм бил свидетел, от оръдията на разположените на рейд между 16 и 18 линейни кораби, крайцери и големи разрушители. Тези кораби поразяваха свободно и с голяма точност всяка цел, която забележеха“.

С тази мощна подкрепа американските войски успяват да задържат отбра-нителната позиция, на която са отстъпили предишната нощ.

На 15 септември има затишие, докато германците с помощта на подкрепления прегрупират за ново усилие частите, пострадали от артилерийския огън и бомбардировките от въздуха. От Калабрия пристига 26-а бронетанкова ди-визия, която все още е без танкове, след като по заповед на Фитингхоф в деня на десанта при Салерно успява да се измъкне незабелязано от фронта срещу Монтгомъри. От Рим и Гаета пристигат и подразделения от 3-та и 15-а бро-нетанково-гренадирска дивизия. Но дори с тях германските сили се равняват едва на 4 дивизии с малко повече от 100 танка, докато до 16 септември 5-а армия има на брега хора, равняващи се на 7 дивизии и близо 200 танка. Така че съюзническото командване няма от какво да се безпокои освен от спадане на бойния дух, преди многократното превъзходство на неговите сили да започне да дава резултати. Освен това 8-а армия е съвсем наблизо, за да подсили още повече това превъзходство и да застраши противниковия фланг.

Същата сутрин генерал Александър пристига на посещение в щаба на Кларк, прекосявайки морето от Бизерта с един разрушител, и прави обиколка на позицията. Това е особено тактичен начин да се елиминира окончателно идеята за евакуация. Към 10 часа сутринта идва нова подкрепа и с пристигането на британските линейни кораби „Уорспайт“ и „Велиънт“, които са отплавали от Малта предния следобед заедно с 6 разрушителя. Те започват дадействат едва седем часа по-късно поради засечки в комуникациите с изпрате-ните напред наблюдатели, но после бомбардират обекти, които се намират на десетки километри във вътрешността, а тежките снаряди на 381-милиметровите им оръдия имат както физически, така и психологически разтърсващ ефект. Същата сутрин пристигат също група военни кореспонденти, акредитирани към щаба на 8-а армия. Като усещат, че придвижването й на помощ на 5-а армия се извършва прекалено бавно и с излишна предпазливост, те тръгват сами напред с два джипа, като използват второстепенни пътища и минават през широката 80 км противникова зона, без да срещнат германци. Двадесет и седем часа по-късно предният разузнавателен отряд на 8-а армия пристига и установява контакт с 5-а армия.

Сутринта на 16 септември германците започват нова атака в британския сектор с настъпление от север към Салерно и друго към Батипалия. Тези настъпления са спрени от огъня на артилерията, на корабните и на танковите оръдия. Неуспехът на атаките и приближаването на 8-а армия карат Кеселринг да стигне до заключението, че възможността да натика нападателите обратно в морето е изпусната. Затова същата вечер той разрешава боят на крайбрежния фронт да бъде прекратен и да се пристъпи към постепенно изтегляне на север. В първия етап трябва да се отстъпи до позицията при река Волтурно на 30 км северно от Неапол, която според него трябва да бъде задържана до средата на октомври.

Като се има предвид как огънят на корабните оръдия помага за осуетяване на германската контраатака, макар че нейният неуспех става очевиден много преди големите кораби да се появят на сцената, известна утеха за германците е, че в този следобед линейният кораб „Уорспайт“ е повреден от пряко попадение на една от новите бомби с радионасочване FX 1400. Със същите средства те нанасят и един прощален ритник на главния флот на досегашния си италиански съюзник. Когато на 9 септември той отплава от Специя, за да се присъедини към съюзническите флотове, германците потопяват флагманския му кораб „Рома“ с насочвана бомба.

Анализът показва, че след като германските усилия да бъдат натикани нападателите обратно в морето не успяват, германското изтегляне от Салерно е неизбежно. Въпреки че Кеселринг се старае да се възползва от възможността, предоставена му от много предпазливото според него настъпление на Монтгомъри, когато на сцената се появява британската 8-а армия, става напълно очевидно, че той не може да остане в тази тясна ивица от западното крайбрежие. След като се е измъкнала от тесния полуостров Калабрия, тя е в състояние да извърши обходна маневра по неговия фланг, като напредне през вътрешността.

Канадският авангард на 8-а армия влиза в Потенца едва на 20 септември. Това е главният пътен възел на глезена на Италия, който се намира на 80 кмот залива Салерно. Спуснатите предишния следобед в Потенца 100 германски парашутисти спират настъплението за едно денонощие и за да бъде пре-одоляна съпротивата им, се налага да се предприеме атака с една бригада, която ги превъзхожда 30 пъти по численост. Това е много показателен пример, как една добре организирана отбрана може да забави настъплението, възползвайки се от неясното положение. Атакуващите, които най-после принуждават това незначително подразделение да отстъпи, пленяват само 16 германци, но от предварителните въздушни бомбардировки над града загиват близо 2000 негови жители. През следващата седмица канадските предни отряди настъпват предпазливо към Мелфи, който се намира на 65 км на север, като влизат само в кратки схватки с ариергарда на противника.

Междувременно основните сили на 8-а армия са спрени, тъй като запасите й започват да се изчерпват, а снабдяването й вече става от Таранто и Бриндизи в югоизточния ъгъл на Италия.

В петата на Италия десантите са извършени, без да срещат каквато и да било съпротива. Таранто е сред обсъжданите през юни възможни обекти, след като обединените началник-щабове инструктират Айзенхауер да подготви планове за действие след завладяването на Сицилия. По-късно той е отхвърлен като цел до голяма степен поради това, че не отговаря на основния принцип, поставен веднага от неговия щаб — да не се планира десант, в който може да се очаква съпротива и който се намира извън обсега на действие на прикриващите го изтребители. Както Неапол, и Таранто е малко извън радиуса на действие от 300 км на изтребителите „Спитфайър“, които действат от летища в Североизточна Сицилия, докато Салерно влиза в периметъра им. Проектът за десант при Таранто е отново на дневен ред едва след като на 3 септември е подписано примирието с Италия. Тогава той е включен в плана за нахлуването като импровизирана допълнителна маневра с кодовото наименование операция „Слепстик“ (клоунска пръчка за пердах), след като са получени сведения, че в петата на Италия има само шепа германски войници, и след като със закъснение е осъзнат фактът, че пристанището на Неапол, дори и след като е завладяно и пригодено за използване, няма да е достатъчно, за да поддържа настъплението откъм източната, а и от западната страна на Апенините.

Адмирал Кънингъм, по чието предложение е предприета тази инициатива, заявява на Айзенхауер, че ако за нея бъдат осигурени войски, той ще даде кораби за изпълнението й. По това време 1-ва британска въздушнодесантна дивизия бездейства в Тунис поради липсата на достатъчно транспортни само-лети за използването й. Тя бързо е качена в Бизерта на 5 крайцера и на един кораб за поставяне на мини, които отплават за Таранто на 8 септември вечерта. Следващия следобед, когато конвоят наближава Таранто, той се разминава с италианската ескадра на база в Таранто, която е отплавала от там, за да се предаде в Малта. По здрач конвоят влиза в пристанището и заварва повечетоот съоръженията му непокътнати. Два дни по късно успехът е разширен със завладяването на Бриндизи (където от Рим са избягали крал Виктор Емануил и маршал Бадолио) и на Бари, който се намира на 100 км ио-нататък по край-брежието. Така в района са осигурени три големи пристанища за поддържане на настъплението по източния бряг много преди да бъде завладяно пристанище на западния бряг, което да може да се сравни с тях. Става очевидно, че с голямото забавяне да бъде достигнат Неапол от Салерно германците са имали много време да разрушат съоръженията му, преди да го напуснат, Предоставената на източното крайбрежие чудесна възможност обаче не е използвана пълноценно поради късогледство и недостатъчни усилия. Пред-видена само като изпълнител на операция за завладяване на пристанищата, 1-ва въздушнопреносима дивизия е изпратена там без транспортни средства, като се изключат дузина джипове, и остава в това безпомощно положение до 14 септември. През тези пет дни няколко патрула с джипове и други коли продължават на север и стигат до Бари, без да срещнат каквито и да било вражески части по широкия крайбрежен пояс. Това е така, защото в района е останала само 1-ва германска парашутна дивизия, и то в значително намален състав, като част от нея е извикана в сектора при Салерно, а на останалите й подразделения е наредено да се изтеглят при Фоджа, на 200 км северно от Таранто, за да прикриват източния фланг на Кеселринг. Въпреки това дори и след като транспортът пристига, за да възстанови мобилността на британската част, тя все още е държана на каишка, докато продължават методичното планиране и подготовка на голямото настъпление по източното крайбрежие. Придържането към прекалена предпазливост е още по-неподходящо след предлагането на възможности с трайни последици, тъй като германската 1-ва парашутна дивизия се намира твърде далеч назад, за да предприеме контраатака, а цялата й бойна мощ се състои само от 1300 души, докато британците са четири пъти повече. Освен това са на път още по-големи подкрепления.

Ръководството на операциите е поверено на командира на 5-и корпус генерал Олфри, който отговаря за двете предпазливи и неуспешни настъпления в Тунис през декември. Генерал Александър му поставя задача „да осигури база в петата на Италия, включваща пристанищата Таранто и Бриндизи, а ако е възмож-но — и Бари, с оглед на по-нататъшно продължаване на настъплението“. Веро-ятността за настъпление отвъд посочените граници намалява, когато на 13 сеп-тември корпусът на Олфри преминава към 8-а армия, тъй като на Монтгомъри винаги може да се разчита, че преди настъплението ще струпа достатъчно вой-ски и ще се подсигури с колкото може повече подкрепления. На 22 септември 78-а дивизия започва да разтоварва войниците и бойната си техника в Бари, последвана в Бриндизи от 8-а индийска дивизия, а 13-и корпус на Демпси е прехвърлен на източното крайбрежие. Но едва на 27 септември малкото мобилно подразделение, изпратено от Бари да разузнае раз-положението на противника, влиза във Фоджа, който германците бързо на-пускат с приближаването на британците. Така толкова желаните летища са завзети без бой. Дори и тогава Монтгомъри продължава да се придържа към предишната си заповед никакви по-значителни подразделения да не настъпват преди 1 октомври. Когато настъплението му най-после започва, той използва само двете дивизии на 13-и корпус, като задържа отзад 3-те дивизии на 5-и корпус, за да има сигурна база и да пази фланга си откъм вътрешността.

Германската 1-ва парашутна дивизия е завзела позиция по брега на река Биферно и държи малкото пристанище Термоли — един много широк фронт за малобройните й сили. Атаката на Монтгомъри срещу тази позиция има за цел да извърши пробив в нея с удар откъм морето в тила й. В ранните часове на 3 октомври една бригада на специалните части слиза на брега близо до Термоли и с изненадваща атака през нощта под проливен дъжд превзема пристанището и града, след което се съединява със заелите позиции на другия бряг на реката главни настъпващи сили. През следващите два дни още две пехотни бригади на 78-а дивизия са докарани по море от Барлета в Термоли, за да подсилят установения плацдарм и настъплението да продължи.

Обаче командващият германската армия Фитингхоф, който се възползва от забавянето на британците да разширят настъплението си по източното крайбрежие, още на 2 октомври е изпратил 16-а бронетанкова дивизия от по-зицията й при Волтурно на западното крайбрежие да подсили малобройните парашутни подразделения, които прикриват далечния фланг на отстъплението на неговата армия. Като преминават бързо по планинския гръбнак на Италия, рано на 5 октомври те пристигат близо до Термоли и бързо се хвърлят в контраатака, която отново изтласква британците в края на града и е на път да прекъсне комуникациите им на юг. Атаката на германците е спряна и по-късно те са отблъснати, когато 78-а дивизия хвърля в бой своите пристигнали по море подкрепления, подсилени с мощен отряд британски и канадски танкове.

Тогава германците се оттеглят до следващата позиция на брега на реката при Триньо, на около 15 км на север. Впечатлението, което прави рязката им контраатака, принуждава Монтгомъри да спре настъплението за две седмици, за да прегрупира и да укрепи силите си, преди да се заеме с позицията при Триньо.

Междувременно 5-а армия на Кларк бавно напредва от Салерно по западното крайбрежие и се опитва да попречи на отстъплението на германската 10-а армия, командвана от Фитингхоф. Първият етап е най-труден, тъй като дясното крило на германците продължава да се държи упорито на позициите си по хълмовете северно от Салерно, за да прикрива лявото крило, докато то отстъпва от южното крайбрежие, заобикаляйки Батипалия и Пестум. Минаваблизо седмица от началото на това настъпление и едва на 23 септември 10-и британски корпус започва офанзива за преминаване на разстоянието от Салерно до Неапол. В нея той използва не само 46-а и 56-а дивизия, но и 7-а бронетанкова дивизия плюс една танкова бригада срещу малката германска сила, състояща се от 3–4 батальона, която държи проходите. На 26 септември е отбелязан твърде малък напредък, след което е установено, че германците са изчезнали незабелязано през нощта, като са изпълнили задачата си да спечелят време за изтеглянето на техните другари по южното крайбрежие.

След това единствената пречка пред настъплението на съюзниците са разрушените мостове. На 28 септември 10-и корпус навлиза в равнината при Ночера, на предните му подразделения влизат в Неапол, който е само на 30 км, едва на 1 октомври.

Междувременно 6-и американски корпус се изравнява с 10-и корпус, след като напредва бавно през блокираните от взривове пътища във вътрешността, изминавайки средно по 5 км на ден, и влиза в Беневенто на 2 октомври.

Сега този корпус има нов командир — генерал-майор Джон П. Лукас, който заменя Даули. След десанта на 5-а армия й трябват три седмици, за да стигне до първоначалната си цел — Неапол, с цената на 12 000 жертви — 7000 британци и 5000 американци. Това е цената, която е заплатена заради прекалено очевидната посока на атаката и мястото на десанта с мотива, че Салерно влиза в обсега на прикритието по въздуха.

Минава още една седмица, преди 5-а армия да се приближи до позицията на брега на река Волтурно, на която са се изтеглили германците. Разкаляните пътища и прогизналата почва спират настъплението поради установилото се месец по-рано от очакванията дъждовно време през първата седмица на октомври. Атаката на 5-а армия срещу позицията при Волтурно, заемана от 3 германски дивизии, започва на 12 октомври през нощта, три дни по-късно от предвиденото. Американският 6-и корпус успява да установи предмостие през реката над Капуа, но разширяването му е осуетено от отблъскването на 10-и британски корпус, който се опитва да премине реката точно там по главния път от Неапол за Рим. Малките предмостия, които другите 2 британски дивизии успяват да установят по-близо до брега, не могат да бъдат разширени поради бързи противникови контраатаки. Така германските части успяват да изпълнят заповедта на Кеселринг да се задържат на позицията при реката до 16 октомври, а след това да започнат да се изтеглят към следващата отбранителна позиция, която се намира на 25 км на север. Това е набързо построена отбранителна линия, която започва близо до устието на река Гариляно и продължава през верига скалисти хълмове покрай шосе № 6, а после преминава през дефилето Миняно, за да достигне горното течение на Гариляно и долините на притоците й Рапидо и Лири. Кеселринг се надява да задържи тази предна позиция, докато укрепва за продължителна отбрана старателно подготвена позиция по протежение на реките Гариляно и Рапидо, които лъкатушат през дефилето Касино. Тази изтеглена малко по-на-зад позиция се нарича линията „Густав“ или Зимната отбранителна линия.

Лошото време и взривяванията забавят атаката на 5-а армия на първата от тези позиции с още три седмици, до 5 ноември, а след това германската съпротива се оказва толкова силна, че след десет дни сражения, по време на които е постигнат много малък напредък, с изключение на крайбрежния фланг, Марк Кларк е принуден да изтегли обратно уморените си сили и да ги прегрупира за следващия по-решителен опит. Той е готов да започне едва през първата седмица на декември. До средата на ноември загубите на 5-а армия нарастват на 22 000 души, от които близо 12 000 са американци.

През тези продължителни паузи Хитлер променя намеренията си, което има дълготрайни последици. Окуражен от мудността на съюзническото на-стъпление от Салерно и Бари, той решава, че може би няма да е необходимо да се оттегли в Северна Италия, и на 4 октомври издава директива да бъде задържана отбранителната линия Гаета-Ортона. Същевременно обещава на Кеселринг, че 3 дивизии от армейската групировка „В“ на Ромел в Северна Италия ще бъдат изпратени да му помогнат да се задържи южно от Рим кол-кото може повече. Той е все по-склонен да разчита, че Кеселринг ще успее да окаже по-продължителен отпор, но едва на 21 ноември окончателно се анга-жира да следва такъв курс, като поставя всички войски в Италия под команд-ването на Кеселринг. Армейската групировка на Ромел е разформирована и останалите му части са дадени на разположение на Кеселринг. Въпреки това той все още трябва да държи част от тях на север, за да пази и да контролира този голям район, докато 4 от най-добрите дивизии, 3 от които бронетанкови, са изпратени в Русия и заменени от 3 оредели дивизии, които трябва да бъдат попълнени.

Малко, но ценно подкрепление е пристигането на 90-а бронетанково-грена-дирека дивизия. По времето, когато Италия сключва примирието, тя е в Сарди-ния, но е евакуирана в Корсика през тесния пролив Бонифасио. След това е прехвърлена успешно по въздух и море в Италия при Ливорно на малки части в продължение на две седмици, без да бъде засечена от въздуха или по море от съюзниците. Опитите да й се попречи са слаби и откъслечни. Въпреки че диви-зията е дадена на разположение на Кеселринг едва шест седмици по-късно, след това той бързо я изпраща на юг навреме, за да помогне за спиране на закъсня-лата офанзива на 8-а армия по източното крайбрежие на Италия.

Решението на Хитлер да постави всички германски войски в Италия под командването на Кеселринг, вече наричани група армии „С“, е взето сутринта, след като Монтгомъри започва пробна атака срещу германските позиции покрай река Сангро, които защитават Ортона и пазят адриатическото продължение на отбранителната линия „Густав“.

След силната съпротива, която среща при опита да премине река Биферно през първата седмица на октомври, Монтгомъри докарва 5-и корпус, за да заеме крайбрежния сектор, и премества 13-и корпус в хълмистия район във вътрешността, където германският ариергард неколкократно спира канадското настъпление. След това прегрупиране 5-и корпус продължава да настъпва към Триньо (на 20 км отвъд Биферно) и успява да установи малко предмостие през нощта на 22 октомври, което разширява с по-голяма атака на 27 октомври. Тя обаче е спряна от калта и противниковия огън и пробива главната вражеска позиция едва на 3 ноември. След това германците се отдръпват до Сангро, на 30 км на север.

Следва друга дълга пауза, докато Монтгомъри се подготви за атака и докара пристигналата наскоро 2-ра новозеландска дивизия — мощно подкрепление, което увеличава щурмовите му сили за офанзивата срещу Сангро на 5 дивизии и 2 танкови бригади. Междувременно т.нар. 76-итанков корпус, който е изправен срещу 8-а армия, приема 65-а пехотна дивизия, за да поеме крайбрежния сектор от 16-а бронетанкова дивизия, която е изпратена в Русия. Освен нея той разполага само с останките от 1-ва парашутна дивизия и една бойна група от 26-а бронетанкова дивизия, която се връща на части от Адратическото крайбрежие, след като натискът на съюзническата 5-а армия отслабва.

С офанзивата срещу Сангро целта на Монтгомъри е да разбие германската Зимна отбранителна линия, след което да продължи 30 км към Пескара, като пресече там шосето от изток на запад за Рим, и да застраши тила на германските сили, които задържат настъплението на 5-а армия. Генерал Александър все още се надява да бъде изпълнена заповедта му от 21 сеп-тември, която определя целите на съюзническите армии, в четири последо-ватлени етапа. Първият е да бъде укрепена линията Салерно-Бари, вторият — да бъдат превзети пристанището на Неапол и летищата при Фоджа, третият — да се превземат Рим, неговите летища и важният железопътен и шосеен възел Терни, и последният има за цел пристанището на Ливорно и комуникационните центрове Флоренция и Арецо на 250 км северно от Рим. Бързото завладяване на Рим пак е потвърдено като основна цел в нова заповед, която Александър издава на 8 ноември, след като получава подобна заповед от Айзенхауер.

Офанзивата на Монтгомъри е планирана да започне на 20 ноември, но влошаването на времето и придошлата река го принуждават да ограничи първоначалната атака, чрез която след неколкодневни сражения е установено предмостие с широчина 10 км и дълбочина около 2 км. То е задържано с големи усилия до започването на голямата атака през нощта на 28 ноември, седмица след определената дата. Монтгомъри продължава обаче да изглежда уверен в крайния изход и в обръщение до войските си на 25 ноември заявява:

„Дойде време да изгоним германците северно от Рим… Те фактически се намират точно в състоянието, в което искаме да бъдат. Сега ще нанесем на германците страхотен удар“. Има нещо символично в това, че той прави об-ръщението си, като слиза от своя фургон и застава под дъжда, закриван от огромен чадър.

Атаката започва добре под прикритието на мощна въздушна и артилерийска бомбардировка и превъзходство в жива сила в съотношение 5 : 1. Против-никовата 65-а дивизия — необучена, зле въоръжена и съставена от войници от различни националности, отстъпва пред натиска и до 30 ноември хребетът отвъд Сангро е прочистен. При отстъплението обаче германците се прегру-пират до следващата позиция. Те са улеснени от това, че преследвачите им спазват традиционното нареждане на Монтгомъри „да се установяват на всяка заета позиция“. На 2 и 3 декември е пропусната особено добра възможност за доразвиване на атаката при Орсоня. Така е дадено време за пристигането на останалата част от 26-а бронетанкова дивизия и на 90-а бронетанково-гре-надирска дивизия, които Кеселринг прехвърля от север. Така настъплението става още по-трудно. Освен това винаги има още една река за преминаване Едва на 10 декември 8-а армия успява да премине река Моро, на 13 км отвъд Сангро, а на 28 декември успява да прочисти Ортона, на 3 км северно от Моро. След това е спряна при Рицио, на половината път до Пескара (на река Пескара и успоредното шосе за Рим). Така се стига до застой в края на годината, когато Монтгомъри предава командването на 8-а армия на Оливър Лийс и се връща във Великобритания, за да поеме командването на 21-ва армейска групировка в подготовката за преминаване на Ламанша и нахлуване в Нормандия.

Междувременно на 2 декември започва подновената офанзива на Марк Кларк западно от Апенините. Този път силите на 5-а армия възлизат на 10 дивизии. Но 2 от тях — британската 7-а бронетанкова и американската 82-ра въздушнодесантна — са изтеглени във Великобритания за предстоящото на-падение през Ламанша. Силите на Кеселринг също са увеличени. Сега фронтът западно от Апенините се държи от 4 дивизии и една в резерв.

В първия етап на подновената офанзива целта е завладяването на планинския район западно от шосе № 6 и седловината Миняно. За тази атака са определени британският 10-и корпус и новопристигналият 2-ри американски корпус под командването на генерал-майор Джефри Кийс, подкрепяни от 900 оръдия, които през първите два дни изстрелват над 4000 т снаряди по германските позиции. До 3 декември британците почти достигат връх Монте Камино, висок 900 м, но са отблъснати чрез контраатаки и успяват да го завладеят едва на 6 декември. Това ги извежда до позицията при река Гариляно. Междувременно отдясно американците завладяват Монте ла Дифенса и Монте Маджоре, които са по-ниски, но са по-близо до шосето, минаващо през седловината. През втория етап, който започва на 7 декември, 2-ри и 6-и американски корпус предприемат атака на широк фронт към Рапидо, надявайки се да про-гонят противника от планинския район източно от магистрала № 6 с дълбоко проникване от двете й страни. Те срещат обаче засилваща се съпротива и през следващите няколко седмици успяват да напреднат само няколко километра. До втората седмица на януари офанзивата постепенно спира, без да може да достигне Рапидо и предния край на отбранителната линия „Густав“. Загубите на 5-а армия в сраженията достигат близо 40 000 души — много повече от противниковите. Освен това през двата месеца на тази тежка битка в планините през зимата само американските части намаляват с 50 000 души поради болести.

Продължението на нахлуването в Италия е много разочароващо. За четири месеца съюзническите сили напредват само 110 км от Салерно — най-вече през първите няколко седмици, и все още са на 130 км от Рим. Генерал Александър описва този процес „като бъхтане през Италия“. По-популярният израз през есента е „пълзене“.

Дори като се отчитат трудностите на терена и лошото време, от задълбоченото проучване на тази кампания става очевидно, че на няколко пъти са пропуснати благоприятни възможности за по-бърз напредък поради това, че съюзническите командири наблягат на „консолидирането“ при всяка фаза на настъплението и на установяването на „твърда база“, преди то да бъде продължено. Към това трябва да се прибавят и излишните им старания да струпват прекалено много сили и запаси, преди да напреднат. Поради стремежа да натрупат още сили те неведнъж пристигат твърде късно.

По повод на тази кампания Кеселринг казва: „От плановете на съюзниците през цялото време личеше, че основната грижа на тяхното Върховно командване е да бъдат напълно уверени в успеха, което ги караше да използват само традиционни методи и решения. В резултат за мен беше почти винаги възможно, въпреки недостатъчните разузнавателни средства и оскъдните све-дения, да предвидя следващата стратегическа или тактическа стъпка на про-тивника и да взема съответните контрамерки, доколкото ми позволяваха възможностите“[2]. Първата причина за бедите на съюзниците обаче е изборът на Салерно и южния край на Италия за обекти на десантите — избор, който съответства почти напълно на очакванията на противника, на когото е известна тяхната предпазливост. Кеселринг и началникът на неговия щаб Вестфал — хората, които печелят от това твърде очевидно решение, са на мнение, че съюзниците плащат тежка стратегическа цена за желанието си да си гаранти-рат тическа сигурност срещу въздушни нападения. Това обаче е прекалено презастраховане, като се имат предвид оскъдните военновъздушни сили на германците в Южна Италия. Те чувстват също така, че навикът на съюзни-ческото Върховно командване да ограничава атаките си до границите на по-криването им от въздуха е спасение за защитниците, тъй като опростява тях-ната отбрана.

Що се отнася до курса, който съюзниците би трябвало да следват, Вестфал изразява следното мнение: „Ако вместо в Салерно силите, участващи в десанта, бяха използвани в Чивитавекия (на 50 км северно от Рим), резултатите щяха да бъдат по-категорични… в Рим имаше само две дивизии и … не можеха да бъдат докарани бързо други, за да го защитят. Със съдействието на петте италиански дивизии, които се намираха в Рим, един комбиниран морски и въздушен десант би могъл да превземе италианската столица за 72 часа. Освен политическия отзвук, който би имала една такава победа, това би довело до прекъсване с един удар на снабдяването на петте германски диви-зии, отстъпващи от Калабрия… и би оставило цяла Италия южно от линията Рим-Пескара в ръцете на съюзниците“[3]. Вестфал смята също за грешка стоварването на 8-а армия на Монтгомъри на палеца на Италия, от където тя трябва да се придвижи по цялото протежение на стъпалото, докато по-големите възможности, откриващи се от оголената пета на Италия по Адриатческото крайбрежие, са съвсем очевидни: „Десантът на 8-а британска армия трябваше да бъде извършен с всичките й сили в сектора на Таранто, където имаше само една парашутна дивизия (само с три батареи). Още по-добре щеше да е десантът да бъде извършен в сектора Пескара-Анкона… От района около Рим в този участък не можеше да бъде оказана помощ поради липса на налични части. Не можеше бързо да се докарат значителни сили и от долината на река По (в Северна Италия)“[4]. Ако главният десант на съюзническата 5-а армия беше извършен при Таранто вместо при Салерно, не би било възможно сили на Кеселринг да бъдат прехвърлени бързо от западното на югоизточното крайбрежие.

Накратко казано, съюзниците не успяват да се възползват нито в началото, нито след това от най-голямото си преимущество — десантните възможности, и пренебрегването им е най-големият им недостатък. Мненията на Кеселринг и Вестфал дават още по-голямо основание за унищожителната критика на Чърчил, съдържаща се в една телеграма от 19 декември до британските началник-щабове: „…застоят на цялата кампания на италианския фронт става скандален… Гибелни са пълното занемаряване на всякакви десантни операции по Адриатическото крайбрежие и липсата на всякакви по-добни удари по западното крайбрежие.

Нито един от десантните кораби в Средиземно море вече три месеца не се използва [за десантни цели]… Има няколко случая, дори в тази война, когато подобни ценни сили стоят в пълно бездействие“[5].

Това което той не успява да види, е грешката на съюзническата военна доктрина да следва принципа на предпазливия банкер „да не се настъпва, без да има сигурност“.

Бележки

[1] Този батальон има около 80 танка T-IV. Липсващият батальон с танкове „Пантера“ е заменен с батальон бронирани самоходни артилерийски установки, които отдалеч могат да бъдат взети за танкове. Дори и при това положение е трудно да се разбере как в мемоарите си за войната „Пресметнатият риск“ генерал Марк Кларк е стигнал до заключението, че при Салерно германците вероятно са имали около 600 танка, което е близо 8 пъти повече от действителния им брой (и само 4 пехотни батальона, въпреки че има силна артилерия).

[2] Liddell Hart: The Other Side of the Hill. p. 364.

[3] Liddell Hart: The Other Side of the Hill. pp. 364–5.

[4] Liddell Hart: The Other Side of the Hill. p. 365.

[5] Чърчил, Уинстън. Втората световна война. Т. 5. с 390.