Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (34)

Нова Гвинея и Папуа

Когато през декември 1941 г. японците влизат във войната, повечето авст-ралийски оперативни сили се сражават заедно с британската 8-а армия в Се-верна Африка, въпреки че при спешна нужда са готови да бъдат отзовани. В Нова Гвинея която е така застрашително близо до самата Австралия, един-ствената значителна сила е една бригада, оставена в Порт Морсби — столицата на Папуа на южния бряг на острова. Съвсем малките австралийски гарнизони по северния бряг, а така също на Бисмарковия архипелаг и на Соломоновите острови, са изтеглени с приближаването на японците. Обаче е преценено, че удържането на Порт Морсби е от съществено значение, тъй като японските въздушни нападения могат от там да стигнат на Куинсланд на Австралийския континент. Безпокойството на австралийците от подобна опасност е естествено.

В началото на март 1942 г. японците правят десант от Рабаул в Лае на северния бряг на Нова Гвинея, близо до полуостров Папуа. Но както вече посочихме, тяхната прехвърлена по море експедиционна част, която е трябвало да завземе Порт Морсби, е върната обратно в резултат на не особено решителната битка през май в Коралово море. Междувременно за главнокомандващ съюз-ническите войски в югозападната част на Тихия океан е назначен генерал Дъглас Макартър. След битката при Мидуей в началото на юни положението на съюз-ниците става много по-стабилно както в пряк, така и в непряк смисъл, тъй като повечето австралийски части са се завърнали у дома и се формират нови диви-зии, а Съединените щати са разположили в Австралия 2 дивизии и 8 авиацион-ни групи. В Папуа австралийските сили също са увеличени до малко повече от дивизия — две бригади в Порт Морсби и трета в залива Милн в източния край на полуострова. Същевременно 2 батальона напредват през джунглата по Кокод-ския път към Буна на северното крайбрежие, за да установят там въздушна база, която да осигурява защита от въздуха на планираното десантно настъпление на съюзниците на запад по крайбрежието на Нова Гвинея.

Но на 21 юли тази акция е осуетена, а японците отново правят десант близо до Буна с около 2000 войници. Това е част от подновения им опит да превземат Порт Морсби, този път с атака по суша. Съюзниците са шокирани още повече, когато на 29 юли те завземат Кокода, прекосявайки почти половината от полуострова, и до средата на август, след като силите им вече наброяват над 13 000 души, притискат австралийците обратно към пътя през джунглата. Там полуостровът е широк малко повече от 150 км, но пътя преминава през планината Оуен Станли, която достига височина над 2600 м, а този труден терен е препятствие за снабдяването. Естествено, трудностите са по-големи за атакуващата страна, защото тя е подложена и на съюзническите въздушни атаки. След месец японското настъпление спира на около 50 км от целта. През това време на 25 август малка японска част (от 1200 души, които са увеличени на 2000) прави десант в залива Милн и след пет дни ожесточени сражения успява да стигне края на самолетната писта, но след това е контраатакувана от австралийците и е принудена отново да се качи на корабите.

До средата на септември Макартър съсредоточава в Папуа основното ядро от 6-а и 7-а австралийска дивизия и един американски полк, готови за настъпление. На 23 септември генерал сър Томас Блейми, австралийският главнокомандващ съюзническите сухопътни сили в югозападната част на Тихия океан, пристига в Порт Морсби, за да поеме командването на операциите Неговите сили на свой ред срещат силна съпротива в стремежа си да си пробият с бой път обратно до Кокода и още по-нататък до Буна, обаче трудностите по снабдяването отчасти са преодолени чрез използването на въздушен транспорт. До края на октомври японците са изтласкани от последната от трите последователни позиции, които са изградили близо до превала Темпълтън на върха на хребета, и на 2 ноември австралийците завземат отново Кокода, а летището отново е отворено. Японците се опитват да се закрепят при река Кумуси, но отбраната им е преодоляна с помощта на хвърлен от въздуха материал за понтонен мост, както и от заплахата за фланговете им от новите австралийски и американски подразделения, прехвърлени по въздуха от северното крайбрежие.

Въпреки това през целия декември японците оказват последна продължителна съпротива около Буна. Едва след пристигането на нови подкрепления по море и по въздух последното огнище на японската съпротива по крайбрежието е ликвидирано на 21 януари 1943 г. В продължилата шест месеца кампания те губят над 12 000 души. Загубите на австралийците в сраженията са 5700, а на американците — 2800 души, или общо 8500 души. Обаче загубите от болести в тропическата влага и жега и пълните с маларични комари джунгли са три пъти по-големи. Въпреки това съюзническите войски доказват, че могат да се сражават успешно срещу японците дори и при ужасните условия в джунглата и че използването на авиацията във всичките й разнообразни форми е решително преимущество.