Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (53)

Трийсет и първа глава
Освобождаването на Франция

Преди да започне, нахлуването в Нормандия се смята за изключително рис-ковано начинание. Съюзническите войски трябва да слязат на бряг, окупиран от противника в продължение на повече от четири години, през които той е имал много време да го укрепи, да постави препятствия и да го осее с мини. За защитата му германците разполагат на Запад с 58 дивизии, 10 от които са бронетанкови, и могат бързо да нанесат танков контраудар.

Възможностите на съюзниците да приведат в действие струпаните в Англия големи сили са ограничени от това, че трябва да прекосят морето, а също и от броя на наличните десантни съдове. В началната фаза на операцията те могат да прехвърлят само 6 дивизии по море и 3 по въздуха и едва след седмица броят им може да бъде удвоен.

Така че те съвсем основателно се притесняват за успеха на нападението срещу наречения от Хитлер Атлантически вал — едно страховито име, както и от риска да бъдат натикани обратно в морето.

Скоро след десанта първоначално заетите позиции бързо се превръщат в плацдарм, широк 130 км. Противникът така и не успява да нанесе с опасен кон-траудар, преди съюзническите войски да преминат в настъпление от устано-вения плацдарм. Това става по начин и на място, което фелдмаршал Монт-гомъри предварително е планирал. Тогава цялата германска отбранителна линия във Франция бързо рухва.

В ретроспекция избраният за нахлуването път изглежда удивително лесен и сигурен. Но впечатлението е измамно. Това е операция, която „се развива според плана“, но не и според определеното предварително разписание. В самото начало границата между успеха и провала е много тънка. Крайният триумф засенчва факта, че в началото съюзниците са в голяма опасност и се разминават на косъм с провала.

Общото впечатление, че операцията е преминала гладко и сигурно, се създава от по-късните обяснения на Монтгомъри. Той твърди, че „битката се е водила точно според изготвения преди нахлуването план“ и това се потвърждава от факта, че съюзническите армии стигат за 90 дни до Сена — до линията, посочена на изготвената през април предварителна карта на плана, с указание да бъде достигната до „Д плюс 90“^[1].

Това е типичният за „Монти“ начин да твърди, че всяка ръководена от него операция винаги се е развивала точно така, както той я е планирал, с увереност-та и прецизността на машина или пък благодарение на божественото прови-дение. Този му маниер често прикрива приспособимостта му към обстоятел-ствата и го лишава от полагащото му се признание, че е едновременно гъвкав и решителен пълководец.

Според първоначалния план Кан трябва да бъде превзет на 6 юни — първия ден на десанта. Началото е добро и бреговите укрепления са завзети до 9 часа сутринта. В разясненията си Монтгомъри обаче скрива, че настъплението във вътрешността към Кан започва едва следобед. Това се дължи отчасти на парализиращото задръстване по брега, както и обаче на прекалената предпаз-ливост на командирите, действащи на мястото, и то в момент, когато там няма нищо, което да ги спре. Когато след време те напредват към Кан — основния пункт в зоната на нахлуването, една танкова дивизия — единствената в цялата зона на десанта в Нормандия — пристига там и спира придвижването на съюзническите части. На следващия ден пристига още една танкова дивизия. Минава повече от месец, докато Кан е превзет и прочистен след много тежки сражения.

Първоначално Монтгомъри възнамерява един танков отряд да настъпи веднага откъм британския фланг във вътрешността към Вилер-Бокаж на 30 км от брега и така да блокира пътищата на запад и на югозапад от Кан. Това обаче не се споменава в разказа му. Истината е, че настъплението се развива твърде бавно, въпреки че съпротивата западно от Кан е незначителна, след като вече е бил направен пробив в бреговата охрана. По-късно някои военнопленници разкриват, че в продължение на три дни един участък от фронта, широк 16 км, е бил отбраняван само от едно-единствено мобилно германско подразделение — разузнавателен батальон. Тогава на полесражението започва да пристига трета бронетанкова дивизия, която също заема позиции там. Въпреки че успяват да влязат на 13 юни във Вилер-Бокаж, британците след това са прогонени от там. Германската отбрана е подсилена и с четвърта бронетанкова дивизия. Изминават два месеца преди Вилер-Бокаж да бъде окончателно превзет.

Първоначално се предвижда целият полуостров Котантен заедно с при-станищния град Шербур да бъдат завзети за две седмици, след което на за-падния фланг да се пристъпи към настъпление от вече заетия плацдарм по формулата „Д плюс 20“, т.е. в срок от двайсет дни след първия ден на десанта. Настъплението във вътрешността от брега, където слизат американците, също се извършва обаче много по-бавно от очакваното, въпреки че по-голя-мата част от германските сили и пристигналите по-късно подкрепления са заети да отблъскват британското настъпление на източния фланг близо до Кан, както Монтгомъри наистина е очаквал.

 

В основни линии, настъплението на западния фланг действително се развива съгласно плана на Монтгомъри, но започва едва в края на юли — „Д плюс 56“, т.е. 56 дни след първия ден на десанта.

Предварително е ясно, че ако съюзниците успеят да установят достатъчно широк и дълбок плацдарм, за да могат да прехвърлят силите си от другата страна на Ламанша, общата им численост ще е много по-голяма, отколкото на противника, и, рано или късно, настъплението от установения плацдарм ще започне. Никоя язовирна стена не е толкова здрава, че да удържи постоянно нахлуващия поток на съюзническите сили, ако те успеят да си осигурят достатъчно пространство, на което да струпат всичките си части.

На практика удължаването на „битката за плацдарма“ е в полза на съюзниците. Въпреки че по-голямата част от германските сили на Запад са съсредоточени там, те пристигат на малки части поради разногласия в германското Върховно командване и поради непрекъснатите пречки, създавани от многобройната съюзническа авиация, която има господство във въздуха. Първи пристигат танковите дивизии. Те се използват да спрат придвижването на съюзническите войски и поради това са принудени да действат като пехотни. В резултат германците губят мобилните си сили, които са им толкова необходими за бойни действия на открит терен. Упоритата съпротива на противника, която отначало забавя за дълго настъплението на съюзниците от плацдарма, по-късно им осигурява свободен път през Франция веднага след като излизат от него.

Войските на съюзниците изобщо не биха могли да дебаркират на брега, ако нямаха тотално превъзходство във въздуха. Те дължат много и на подкрепата от корабната артилерия, обаче решаващият фактор е парализиращият ефект на съюзническите военновъздушни сили, ръководени от главния маршал на авиацията Тедър — заместник на върховния главнокомандващ Айзенхауер. Като разрушават повечето мостове на Сена на изток и на Лоара на юг, те превръщат района на военните действия в Нормандия в стратегически изолирана зона. Германските резерви са принудени да минават по дълги обходни пътища и са подложени на непрекъснати въздушни атаки, което ги забавя безкрайно много и ги принуждава да пристигат на части.

Почти в същата степен съюзниците са улеснени от разногласията в гер-манската страна — между Хитлер и неговите генерали, както и между самите генерали. Главната трудност за германците произтича най-вече от това, че трябва да отбраняват фронт, дълъг 5000 км — по крайбрежието от Холандия покрай бреговете на Франция, та чак до планинската граница на Италия. Половината от техните 58 дивизии са от статичен тип и са приковани към опре-делени сектори от тази дълга брегова линия. От другата половина 10 са бро-нетанкови и високомобилни. Това дава на германците възможността да си осигурят смазващо превъзходство в даден район и да изтласкат нашествени-ците обратно в морето, преди те да могат да се укрепят на брега и да предпри-емат настъпателни действия към вътрешността.

В деня „Д“ единствената дивизия, която се е намирала в Нормандия, и то близо до мястото, където съюзниците слизат на брега, успява да попречи на Монтгомъри да превземе в същия ден основния пункт Кан, както се е надявал. Част от нея дори пробива британския фронт и започва настъпление по брега, но пробивът е твърде малък и не постига значителен резултат.

Ако дори само трите бронетанкови дивизии от общо десетте, които на чет-въртия ден са съсредоточени в района на сражението, са били на разположе-ние, за да се намесят в първия ден на десанта, съюзниците са щели да бъдат изтласкани от местата, в които войските им дебаркират на брега, преди да са можели да се съединят и да се укрепят на заетите позиции. Но такъв бърз и мощен контраудар не е нанесен поради разногласия в германското Върховно командване както в оценките за мащабите на десанта, така и за начина, по който той е трябвало да бъде отблъснат.

Преди започването на десанта интуицията на Хитлер се оказва по-вярна от прогнозите на генералите му за вероятното място, в което съюзниците ще се опитат да слязат на брега. След извършването на десанта обаче неговата на-меса и стриктен контрол лишават генералите от възможността да се справят с положението и в крайна сметка водят до катастрофа.

Главнокомандващият Западния фронт фелдмаршал Фон Рундщет очаква съюзниците да започнат операцията по нахлуването в по-тясната част на Ла-манш, между Кале и Диеп, основавайки се на убеждението, че това е по-пра-вилният стратегически курс, който съюзниците би трябвало да следват. Но то в голяма степен се дължи на липсата на достатъчна информация. От безмълвния остров не изтичат никакви важни сведения, къде се съсредоточават войските, определени за десанта.

При последвалите по-късно разпити началник-щабът на Рундщет — генерал Блументрит, разказва в какво голямо неведение се е намирало германското разузнаване: „От Англия идваше много малко достоверна информация. От разузнаването ни докладваха само приблизително къде са съсредоточени британските и американските войски в Южна Англия. В Англия имахме малко германски агенти, които докладваха с радиопредаватели това, което забелязваха. Но те не успяваха да научат нещо по-значително… нищо, което научавахме, не ни даваше категорични сведения, къде в действителност щеше да бъде извършена предстоящата операция“.

Хитлер има обаче „предчувствие“ за Нормандия. От март нататък той изпраща на генералите си неколкократни предупреждения за възможен десант между Кан и Шербур. Как успява да стигне до това заключение, което в крайна сметка се оказва вярно? Според генерал Варлимонт, който е към неговия щаб, то се основава на сведенията за общото разположение на войските в Англия — известно е, че американците са в югозападната част, а и на убеждението на Хитлер, че съюзниците ще се стремят да превземат някое голямо пристанище колкото може по-скоро, а Шербур отговаря най-много на тази цел. Заключението на Хитлер е подкрепено и от докладите на някои наблюдатели за голяма учебна десантна операция в Девон, където войските дебаркират в един равен участък с открита брегова линия, подобна на тази в Нормандия.

Ромел, който пряко ръководи силите по брега на Ламанша, споделя мнението на Хитлер. През последните няколко месеца той полага енергични усилия да ускори изграждането на подводни прегради, на неуязвими от бомби бункери и поставянето на минни заграждения. До юни те вече са много по-нагъсто, отколкото през пролетта. За щастие на съюзниците той няма нито време, нито възможности да приведе отбранителните съоръжения в Нормандия в състоянието, което би искал, или поне в състоянието на отбранителните съоръжения на изток от Сена.

Ромел има и разногласия с Рундщет относно начина, по който трябва да бъде посрещнато нахлуването. Рундщет разчита на план за нанасяне на мощен контраудар, с който да бъдат разгромени съюзниците, след като слязат на брега. А според Ромел тогава ще е твърде късно, като се има предвид господството на съюзническата авиация във въздуха и способността и да забави съсредоточаването на германските резерви за контраатака. За него най-добрата възможност е нашествениците да бъдат разгромени още преди да успеят да прехвърлят достатъчно сили на отсрещния бряг. От щаба на Ромел разказват как „той е дълбоко повлиян от спомена за Африка, когато е бил прикован на едно място дни наред от авиация, далеч не толкова силна както тази, пред която ще бъде изправен сега“.

Реалният план е компромис между тези различни мнения и както се казва, Ромел „пада от двата стола на земята“. Още по-лошо е това, че Хитлер на-стойчиво се опитва да контролира битката от далечния Бертесгаден и държи здраво в ръцете си използването на резервите.

На разположение на Ромел в Нормандия има само една бронетанкова дивизия и той я придвижва наблизо зад Кан. Така тя успява да спре настъплението на британците там в деня „Д“. Той се моли напразно за още една дивизия, която да разположи близо до Сен Ло — близо до брега, където слизат американците.

В самия ден „Д“ германската страна губи ценно време в спорове. Най-близката част от общите резерви е 1-ви СС танков корпус, който се намира северозападно от Париж, обаче Рундщет не може да го придвижи без разре-шение от щаба на Хитлер. Блументрит заявява: „В 4 часа сутринта им сеобадих по телефона от името на фелдмаршал Фон Рундщет и поисках разре-шение за придвижването на този корпус, за да засилим мощта на удара на Рундщет. Но Йодл, който говореше от името на Хитлер, отказа да го даде.

Той се съмняваше, че десантът в Нормандия е нещо повече от заблуждаваща маневра, и беше сигурен, че предстои друг десант източно от Сена. Споровете продължиха през целия ден до 16 часа следобед, когато най-после ни раз-решиха да използваме този корпус“.

Други два изненадващи факта от първия ден на десанта са, че самият Хитлер е бил в неведение за него до късно сутринта, а Ромел е отсъствал от района. Ако това не е било така, може би действията са щели да бъдат по-бързи и по-решителни.

Хитлер, подобно на Чърчил, има навика да стои буден до късно след полунощ — навик, който е много изтощителен за щаба му, тъй като много често на сутринта, когато трябва да решават важни проблеми, хората са недоспали. Йодл, който не желае да смущава съня на Хитлер до късно сутринта, на своя глава отказва да изпълни молбата на Рундщет за освобождаване на резервите.

Разрешението може би е щяло да бъде дадено по-рано, ако Ромел не е отсъствал от Нормандия, тъй като за разлика от Рундщет той често телефонира директно на Хитлер и все още има повече влияние над него от всеки друг генерал. Предния ден обаче Ромел напуска щаба си и заминава в Германия. Тъй като поради силния вятър и бурното море вероятността за десант е била малка, той решава да посети Хитлер — за да го накара да разреши изпращането на повече дивизии в Нормандия — и пътьом да се отбие вкъщи, близо до Улм, заради рождения ден на жена си. Преди да се отправи за срещата с Хитлер рано на следващата сутрин, му съобщават по телефона, че нахлуването е започнало. Ромел се връща в щаба едва вечерта, през което време десантните части заемат позиции на брега.

Командващият армията в тази част на Нормандия също отсъства, за да ръководи едно учение в Бретан, а командирът на резервния танков корпус е на посещение в Белгия. Според твърденията друг високопоставен командир е прекарал нощта при някакво момиче. Така че решението на Айзенхауер де-сантът да започне въпреки бурното море е било от полза за съюзниците. Странното през следващите седмици е това, че макар Хитлер правилно да е отгатнал мястото на нахлуването, той започва упорито да си мисли, че то е само прелюдия към втори, по-голям десант източно от Сена. Затова не е склонен да позволи резервите да бъдат придвижени от там в Нормандия. Убеждението, че предстои втори десант, се дължи на прекалено завишените оценки на германското разузнаване за броя на съюзническите дивизии, струпани от дру-гата страна на Ламанш. Това отчасти се дължи и на един британски план за заблуждаване на противника, но е и последица, както и доказателство, че във Великобритания са били взети стриктни мерки против шпионските действия.

Когато първоначалните контрадействия се оказват неуспешни и явно не могат да попречат на съюзниците да продължат укрепването на плацдарма Рундщет и Ромел скоро разбират колко безполезно е да се опитват да се задържат на каквато и да било отбранителна линия толкова далеч на запад. Блументрит разказва: „В отчаянието си фелдмаршал Фон Рундщет помоли Хитлер да пристигне във Франция, за да разговарят. Двамата с Ромел заминаха да се срещнат на 17 юни с Хитлер в Соасон и се опитаха да му разяснят ситуацията… Обаче Хитлер настоя в никакъв случай да не се отстъпва: «Трябва да останете там, където сте». Той дори не се съгласи да им даде повече свобода на действие, отколкото преди, за да придвижваме войските така, както смятаме, че ще е най-добре… Тъй като не пожела да промени заповедите си, войските трябваше да се държат на своите пропукващи се позиции. Вече нямаше никакъв план. Просто се опитвахме, без каквато и да било надежда, да се съобразяваме със заповедта на Хитлер линията Кан-Авранш да бъде удържана на всяка цена“.

Хитлер отхвърля предупрежденията на фелдмаршалите, уверявайки ги, че новото оръжие (летящите бомби „Фау“) скоро ще окаже решаващо въздей-ствие върху хода на войната. Тогава фелдмаршалите настояват то да бъде използвано, ако е толкова ефикасно, срещу местата на десанта или (ако това е технически трудно) срещу отправните пристанища на десанта в Южна Англия. Хитлер настоява, че бомбените удари трябва да бъдат насочен срещу Лондон, „за да бъдат накарани британците да сключат мир“.

Летящите бомби обаче не дават желания от Хитлер резултат, а натискът на съюзниците в Нормандия се засилва. Когато един ден от щаба на Хитлер питат по телефона: „Какво да правим?“ и Рундщет отговаря: „Ще прекратите войната! Какво друго можете да направите“, Хитлер решава да уволни Рундщет и да го замени с Клуге, който е на Източния фронт.

„Фелдмаршал Фон Клуге беше енергичен и агресивен тип войник, отбелязва Блументрит. Отначало той беше много весел и самоуверен, като всички новоназначени командири… Обаче след няколко дни стана много мрачен и мълчалив. Хитлер не хареса променения тон на докладите му“.

На 17 юли Ромел е тежко ранен, когато колата му катастрофира, след като е била атакувана на пътя от съюзнически самолети. Три дни по-късно, на 20 юли, е извършен опит за убийство на Хитлер в щаба му в Източна Прусия Бомбата на конспираторите пропуска главната цел, но нейната „ударна вълна“ дава ужасно отражение върху битката на Запад в най-критичния момент. Блу-ментрит си спомня: „Когато Гестапо започна да разследва заговора… те от-криха документи, в които се споменаваше името на фелдмаршал Фон Клуге, и той стана обект на сериозни подозрения. След това друг инцидент влоши още повече нещата. Скоро след настъплението на генерал Патън от Нормандия, точно когато се водеше решителната битка при Авранш, връзката междуфелдмаршал Фон Клуге и щаба му беше прекъсната в продължение на повече от 12 часа. Той беше отишъл на фронта и беше попаднал под силен артиле-рийски обстрел… Междувременно нас ни «бомбардираха» откъм тила, тъй като дългото отсъствие на фелдмаршала беше разпалило веднага подозренията на Хитлер по повод на намерените документи… Той подозираше, че целта на фелдмаршала да отиде направо на фронта е да се свърже със съюзниците и да преговаря за капитулация. Последвалото завръщане на фелдмаршала не успокои Хитлер. От тази дата нататък заповедите, които му изпращаше, бяха предавани с рязък и дори обиден език. Фелдмаршалът много се разтревожи. Страхуваше се, че всеки момент ще бъде арестуван, а същевременно все повече и повече си даваше сметка, че не може да засвидетелства лоялностга си с никакъв успех на бойното поле.

Всичко това се отрази много зле на каквито и да било възможности да се попречи на съюзниците да настъпят от плацдарма. В дните на кризата фелд-маршал Фон Клуге посвещаваше само част от вниманието си на онова, което ставаше на фронта. Той нервно поглеждаше назад към щаба на Хитлер. Не беше единственият генерал, който се безпокоеше заради заговора срещу Хитлер. През следващите седмици и месеци страхът се разпространи и парализира по-висшите командни среди“.

На 25 юли американската 1-ва армия започва офанзива под кодовото на-именование „Кобра“, а скоро слязлата на брега 3-та армия на Патън е готова да я последва. За спиране на британците са хвърлени и последните германски резерви. На 31 юли американският авангард пробива фронта при Авранш. Танковете на Патън се втурват стремително през мястото на пробива и бързо се разгръщат в откритото пространство след него. По заповед на Хитлер ос-татъците от танковите части са събрани заедно и са използвани в отчаян опит да се затвори пробивът при Авранш. Той обаче не успява, а Хитлер заядливо казва: „Провали се само защото Клуге не искаше да успее“. Остатъците от германските армии се опитват да се измъкнат от капана, в който са били държани от забраната на Хитлер да се изтеглят навреме. Голяма част от тях попадат в „обръча при Фалез“ и тези, които успяват да се измъкнат, при преминаването на Сена изоставят по-голямата част от тежкото си въоръжение и снаряжението.

Клуге е уволнен. На път към дома той е намерен мъртъв в колата, след като е погълнал отровна капсула. Както обяснява неговият началник-щаб, „той смя-таше, че ще бъде арестуван от Гестапо веднага щом като се прибере у дома“.

Бурни разногласия има не само в германското Върховно командване. За щастие разногласията при съюзниците нямат толкова сериозни последици както за хода на войната, така и за отделни хора, въпреки че стават причина за лоши чувства, които имат отрицателен ефект по-късно.

Най-голямата кавга зад кулисите избухва заради започналото настъпление на британците две седмици преди американците да настъпят по фронта при Авранш. Британското настъпление на 2-ра армия, командвана от генерал Демпси, е предприето срещу най-крайния противников фланг източно от Кан.

Това е най-масираната танкова атака по време на цялата кампания, била е предприета от 3 танкови дивизии, съсредоточени на неголяма площ. Те са събрани тихомълком на малкия плацдарм на брега на река Орн и тръгват от там на 18 юли сутринта след плътен бомбен килим в продължение на 2 часа от 2000 тежки и средни бомбардировача. Германците в този сектор са като вцепенени и повечето от взетите пленници са така оглушени от грохота на експлозиите, че в продължение на 24 часа не могат да бъдат разпитани.

Противниковата отбрана обаче е по-дълбока, отколкото смята британското разузнаване. Очаквайки такъв удар, Ромел я разширява още повече в дълбо-чина и прехвърля там нови подкрепления до навечерието на атаката. Самият той попада под бомбардировката на британската авиация и колата му е ударена близо до село Сент Фоа дьо Монтгомъри. Освен това противникът чува мощния тътен от моторите на танковете, когато британската танкова колона се придвижва на изток през нощта, подготвяйки се за атаката. Командирът на германския корпус генерал Дитрих разказва, че ги чувал от 65 км разстояние въпреки отвличащите вниманието шумове, като долепвал ухо до земята — трик, който бил научил в Русия.

Блестящата първоначална перспектива скоро намалява, след като британците минават първите пояси на защитата. Водещата танкова дивизия е въвлечена в битка с укрепените позиции при селото, вместо да ги заобиколи. Останалите са забавени от прекаленото струпване на превозни средства на едно място и трудно се измъкват от тесния плацдарм. Самият авангард е спрян, преди те да пристигнат на полесражението. До следобед голямата възможност е пропусната.

Този неуспех е забулен от тайнственост. В доклада си Айзенхауер говори за него като за планирано настъпление, насочено към басейна на Сена и към Париж. Обаче във всички британски исторически книги, излезли след войната, се твърди, че то не е имало толкова далечни цели и че настъпление на този фланг изобщо не е било предвиждано.

Те се позовават на разказа на Монтгомъри, който настоява, че тази операция е била само „битка за позиция“, имаща за цел да създаде „заплаха“ и да помогне на американското настъпление, „а на второ място — да осигури площ, на която да бъдат разгърнати по-големи сили, готови да нанесат удар на юг и на югоизток, когато американските войски напреднат на изток, за да се съединят с тях“.

В следвоенните си мемоари Айзенхауер тактично избягва каквато и да било споменаване на тази битка, а Чърчил се спира съвсем бегло на нея.

Всеки от задкулисните участници навремето си дава сметка за разразилия се голям скандал. Командващите авиацията, особено маршал Тедър, са много разгневени. Това личи от дневника на военноморския адютант на Айзенхауер капитан Бътчър. „На свечеряване Тедър се обади на Айк и каза, че Монти фактически е спрял напредъка на неговите танкове. Айк беше бесен“. Според Бътчър на следващия ден Тедър телефонирал на Айзенхауер от Лондон и му съобщил, че ако бъде поискано, британският Комитет на началник-щабовете е готов да уволни Монтгомъри, въпреки че самият Тедър отрича това в разказа си за случая.

Съвсем естествено е първата реакция на Монтгомъри на тези оплаквания да бъде твърдението, че никога не е било планирано настъпление в този фланг, Това твърдение скоро се превръща в убеждение и оттам нататък военните изторици го приемат като нещо безспорно. То обаче противоречи на кодовото название на операцията „Гудууд“ (място за конни надбягвания в Англия).

Освен това в първия си доклад за настъплението на 18 юли Монтгомъри упот-ребява думата „пробив“. Нещо повече, неговата оценка, че е доволен от „раз-воя на събитията“ през първия ден, противоречи на пасивните действия на британските войски през втория. Тъкмо тази пасивност вбесява командването на ВВС, което не би разрешило да се използват такива големи сили на авиацията, ако не е било сигурно, че е било запланувано масово настъпление от плацдарма.

По-късното твърдение на Монтгомъри не е съвсем вярно и не му е от полза. Според него той не е планирал масово настъпление от плацдарма на този фланг и не е разчитал на него. Би било глупаво от негова страна обаче да не отчита възможността германците да не издържат на този масиран удар и да не се възползва от това, ако нещата се развият така.

Командващият 2-ра армия Демпси не изключва възможността за бърз срив в германската отбрана и се премества в щаба на танковия корпус, за да бъде готов да разшири евентуалния пробив: „Намеренията ми бяха да завладея всички и подходящи места за преминаване на река Орн от Кан до Аржантои сюр Крьоз“. Така е можело да се постави бариера в германския тил и да се направи по-ефикасен капан на германците, отколкото би могло да постигне американското настъпление от плацдарма срещу западния фланг. На 18 юли по обед има голяма вероятност надеждата на Демпси за голям пробив да се осъществи. Като се имат предвид изказаните от него намерения, си заслужава още веднъж да се обърне внимание на твърденията, че не е бил планиран пробив към Фалез. Та Аржантон сюр Крьоз, за който Демпси споменава, е двойно по-далеч. Освен това Демпси си е давал сметка, че ако надеждите му не се оправдаят, това може и да му бъде от полза. Когато един от офицерите в щаба му предлага да протестира против критичната оценка на операция „Гудууд“ в печата, той отговаря: „Не се безпокойте. Това ще ни е от полза ище изиграе ролята на най-добрия план за прикритие на истинските ни намере-ния“. Американското настъпление на противоположния фланг в значителна степен дължи успеха си на факта, че вниманието на противника е приковано от заплахата за пробив в отбраната му близо до Кан.

Настъплението при Авранш, толкова далеч на запад, обаче не е в състояние да отреже толкова бързо пътя за отстъпление на германците. Перспективите за подобен успех зависят от това, дали ще бъде извършен много бърз преход на изток, или противникът ще продължи да се държи на позициите си дотогава, докато сам не падне в капана.

В крайна сметка, когато на 31 юли настъплението при Авранш започва, в широкия 150 км коридор между този град и Лоара има само няколко отдале-чени един от друг германски батальона. Така че американският авангард на-предва на изток, без да срещне съпротива. Съюзническото Върховно команд-ване пропилява обаче най-добрия си шанс да се възползва от тази голяма възможност, придържайки се към остарялата си програма, приета още преди нахлуването, според която следващата стъпка трябва да бъде придвижване в западна посока, за да бъдат завзети пристанищата на Бретан^[2].

Отклонението заради завземането на пристанищата на Бретан не носи някакви големи преимущества. В Брест германците успяват да се задържат до 19 септември — 44 дни след като Патън прибързано обявява превземането му, а Лориан и Сен Назар остават във вражески ръце до края на войната.

Изминават две седмици преди американските части да напреднат достатъчно в източна посока, за да стигнат до Аржантон сюр Крьоз и да застанат на една линия с левия фланг на британците, чието настъпление през това време е спряно отвъд Кан. Това е повод за нова размяна на взаимни обвинения. Когато на Патън е казано, че не трябва да настъпва на север, за да затваря празнината и да блокира пътя за отстъпление на германците, като по този начин се сблъсква с британците, той се провиква по телефона: „Оставете ме да стигна до Фалез и след това ще натикаме британците обратно в морето, както им се случи едно време при Дюнкерк“.

Очевидно е, че германските войски са щели да имат достатъчно време да се изтеглят обратно при Сена и да създадат там силна, препречваща пътя на съюзниците отбранителна линия, ако Хитлер не е продължавал с такава упо-ритост да държи на глупавите си заповеди, забраняващи отстъпление. Тъкмо тази негова грешка връща загубените възможности на съюзническите войски и им позволява да освободят Франция тази есен. Войната лесно би могла да приключи през септември 1944 г. В битката за Нормандия е хвърлена по-голямата част от германските сили на Запад. Те остават там, докато ги разгромяват и голяма част от тях попадат в капан поради заповедта на Хитлер да „не се отстъпва“. Останките им засега избягват да оказват съпротива и докато отстъпват — повечето пеш, — скоро са задминати от британските и американските моторизирани колони. Когато в началото на септември след бърз преход от Нормандия съюзниците наближават германската граница, няма организирана съпротива, която да спре настъплението им в сърцето на Германия^[3].

На 3 септември една водеща част на британската 2-ра армия — гвардейската бронетанкова дивизия, навлиза в Брюксел, след като изминава 120 км през Белгия, тръгвайки сутринта от Северна Франция. На следващия ден 11-а бро-нетанкова дивизия, която се движи успоредно с нея, продължава да настъпва към Антверпън и завзема обширното пристанище непокътнато, преди изненаданите там германски подразделения да имат време да подготвят каквито и да било взривявания. Същия ден авангардът на американската 1-ва армия превзема Намюр, на брега на река Мьоз.

Четири дни преди това, на 31 август, предните части на командваната от Патън 3-та американска армия преминават Мьоз при Вердюн, на 160 км на юг. На следващия ден техни предни отряди продължават напред, без да срещнат съпротива, до Мозел близо до Мец, на 60 км по на изток. Там те са само на 50 км от големия индустриален район Саар на германската граница и на по-малко от 150 км от Рейн. Обаче главните части не могат веднага да ги последват в настъплението към Мозел поради липса на гориво и се придвижват по брега на реката едва на 5 септември.

През това време противникът успява да събере 5 оредели дивизии, много зле въоръжени и с много малко противотанкови оръдия, които застават срещу силните 6 американски дивизии, представляващи авангардът на силите на Патън.

Междувременно британците пристигат в Антверпън, който също се намира по-малко от 150 км от мястото, където Рейн влиза в най-голямата индустриална област на Германия — Рур. Ако Рур бъде завладян, Хитлер не би могъл да продължи войната.

Сега на този фланг срещу британците има огромна, широка 150 км дупка. В момента няма германски сили, които да я запълнят. Рядко в някоя война е имало подобна възможност.

Когато на 4 септември следобед новината за тази критична ситуация стига до Хитлер в щаба му далеч на Източния фронт, той се обажда по телефона на командващия парашутните войски генерал Щудент, който се намира в Берлин. Щудент получава заповед да се погрижи за този открит фланг от Антверпън до Маастрихт и да организира отбранителна линия по протежение на канала Алберт с онези войски, които успее да събере от гарнизона в Холандия, като същевременно изпрати бързо и парашутните подразделения, разпръснати в различни части на Германия на тренировъчни лагери. Те са вдигнати по тревога и прегрупирани максимално бързо. Новосформираната част получава оръжията си едва когато пристига в пунктовете за преподготовка, след което веднага е изпратена на фронтовата линия. Всичките парашутисти са едва около 18 000 души и не се равняват дори на една пълна съюзническа дивизия.

Тази странна сбирщина е наречена „1-ва парашутна армия“ — претенциозно наименование, което прикрива редица недостатъци. В помощ на слабите и сили са изпратени полицаи, моряци, оздравяващи болни, ранени, както и 16-годишни момчета. Има недостиг на оръжия. Освен това районът по канала Алберт не е подготвен за отбрана в северния му край. Там няма укрепления, бункери и окопи.

След войната генерал Щудент заявява: „Внезапното проникване на бри-танските танкови сили в Антверпън напълно изненада щаба на фюрера. В този момент нямахме някакви по-значителни резерви нито на Западния фронт нито в рамките на страната. Поех командването на дясното крило на Западния фронт при канала Алберт на 4 септември. В този момент разполагах само с наборници, оздравяващи войници и една дивизия от бреговата охрана в Хо-ландия. Те бяха подсилени с един отряд танкове — общо 25 танкове и само-ходни оръдия“.

По това време, както показват заловените архиви, по целия Западен фронт германците имат по-малко от 100 годни за действие танка срещу над 2000 в авангардите на съюзниците. Те могат да разчитат само на 570 самолета за подкрепа от въздуха, докато британската и американската авиация действат на Западния фронт с над 14 000 самолета. Така превъзходството на съюзниците в танкове е 20 : 1, а в самолети 25:1.

Макар пълната победа да изглежда близо, първоначалният устрем на съюз-ниците постепенно отслабва. През следващите две седмици до 17 септември те напредват много малко.

След престой за „почивка, попълване на запасите с гориво и прегрупиране“ на 7 септември британският авангард възобновява настъплението и скоро успява да премине на едно място канала Алберт. Но през следващите дни изминава само 30 км — до канала Мьоз-Ескот. Този кратък преход е извършен през блатиста, покрита с ниски храсти местност, през която минават голям брой малки потоци, а германските парашутисти, които се бият отчаяно, оказват несъответстваща на малката им численост силна съпротива.

1-ва американска армия се изравнява с британците, но не напредва в дълбо-чина. По-голямата й част се натъква на укрепен пояс и район с каменовъглени мини в района около Аахен, който пречи за минаването през прочутата в историята „врата“ за влизане в Германия. Там американците са въвлечени в позиционни сражения и настъплението им е спряно, а благоприятните възмож-ности постепенно намаляват. Когато стигат германската граница, разстоянието между района на Аахен и областта около Мец, широко 130 км, се защитава само от 8 противникови батальона, разпръснати по високите части на по-критите с гори Ардени. Точно този труден за преминаване терен германците използват най-ефикасно за изненадващото си танково настъпление във Фран-ция през 1940 г. Поемайки по по-лесните пътища към Германия, съюзниците се натъкват на по-големи трудности.

Те са както на юг, така и на север. Въпреки че 3-та армия на Патън преминава Мозел на 5 септември, две седмици по-късно тя е напреднала твърде малко, а два месеца след това положението е същото. Тя е спряна в атаката срещу Мец и околностите му, където още от самото начало германците успяват да струпат повече войски, отколкото на друго място.

До средата на септември германците успяват за подсилят отбраната си по протежение на целия фронт, особено в най-северния му сектор, който води към Рур, където дупката е най-голяма. Това обстоятелство е твърде небла-гоприятно, защото на 17 септември Монтгомъри започва друго голямо на-стъпление към Рейн при Арнем. Там той възнамерява да стовари от въздуха сформираната неотдавна 1-ва съюзническа въздушнодесантна армия, за да разчисти пътя на 2-ра британска армия.

Това настъпление обаче е спряно от противника, преди да стигне целта си, и голяма част от британската 1-ва въздушнодесантна дивизия, която е спусната при Арнем, остава там изолирана и принудена да се предаде след опит да продължи да се държи до пристигането на помощ. Дивизията става легендарна с проявената от нея храброст. Американската 1-ва армия прекарва следващия месец в мъчителни опити да сломи противниковата отбрана при Аахен, а през това време Монтгомъри докарва 1-ва канадска армия да ликвидира двата германски „обръча“ по крайбрежието източно от Бруге и на остров Валхерен, който се контролира пътят нагоре по устието на река Шелда към Антверпън. Така точно по време на операцията при Арнем германската позицияна острова пречи на използването на пристанището на Антверпън, Прочист-ването на тези „обръчи“ се оказва мъчителна и бавна работа, която приключва едва в началото на ноември.

Междувременно укрепването на германския фронт, който трябва да защитава Рейн, напредва по-бързо от настъплението на съюзниците въпреки далеч по-малките материални възможности на Германия. В средата на ноември на Западния фронт започва обща офанзива, в която участват 6 съюзнически ар-мии. Тя постига разочароващо малки резултати, при това на висока цена. Само в най-южния край в Елзас съюзниците успяват да стигнат до Рейн, но това няма голямо значение. На север те все още са на 50 км от този сектор на реката, който е в жизненоважната за Германия област Рур. Той е завзет едва през пролетта на 1945 г.

Цената, която съюзническите армии плащат за пропуснатата възможност в началото на септември, е много висока. От общо 750-те хиляди жертви, които са дадени за освобождаването на Западна Европа, половин милион са след спирането на настъплението през септември. За света тази цена е още по-висока. Поради продължаването на войната от военните действия и в кон-центрационните лагери на германците загиват милиони мъже и жени. Освен това през септември руското настъпление все още не е стигнало Централна Европа.

Какви са причините за пропуснатата възможност, която има толкова ка-тастрофални последици? Британците обвиняват американците, а те от своя страна хвърлят вината върху британците. В средата на август между тях за-почва спор за курса, който съюзническите армии трябва да следват след пре-минаването на Сена.

Поради увеличаващия се поток от подкрепления на 1 август съюзническите сили в Нормандия са разделени на 2 големи армейски групировки, всяка от които се състои от по 2 армии. В 21-ва армейска групировка под командването на Монтгомъри остават британците и канадците, а американците сформират 12-а армейска групировка, командвана от Омар Брадли. Върховният глав-нокомандващ генерал Айзенхауер премества обаче щаба си на континента и на 1 септември поема директно командването. Временна и твърде деликатна уговорка е постигната бързо благодарение на помирителната позиция, възпри-ета от Айзенхауер, която отчита засегнатите чувства на Монтгомъри, както и неговите преценки поради по-големия му опит. Но както често се случва, този компромис, постигнат с най-добри намерения, води до различни търкания.

На 17 август Монтгомъри предлага на Брадли, след като преминат Сена, 12-а и 21-ва армейска групировка да останат заедно като солидна компактна маса от 40 дивизии, която да бъде толкова силна, че да няма от какво да се страхува. Тези войски трябва да напреднат на север към Антверпън и Аахен „с десния фланг към Ардените“. Думите, които Монтгомъри използва в своето предложение, показват, че той все още не си е давал ясна сметка за това, до каква степен противникът е разгромен, както и за трудностите при снабдя-ването на такава „солидна маса“, освен ако тя не напредва твърде бавно.

Междувременно Брадли обсъжда с Патън идеята за настъпление на изток покрай Саар към Рейн южно от Франкфурт. Брадли иска това да бъде главното направление на настъплението и в него да участват и двете американски армии. Това означава да се отслаби настъплението на север и да му се отреди второстепенна роля, което, естествено, не се харесва на Монтгомъри. Освен това то не води директно към Рур.

Айзенхауер изпада в твърде неловкото положение на посредник в схватката между главните си помощници. На 22 август той обмисля различните пред-ложения и на следващия ден разговаря с Монтгомъри, който изтъква колко важно е силите да бъдат съсредоточени в едно направление, като основният поток на снабдяването бъде предназначен за него. Това означава да се спре проникването на Патън на изток точно когато то започва да набира скорост. Айзенхауер се опитва да изтъкне трудностите от политически характер. „Аме-риканската общественост никога няма да одобри това“, казва той. Британците още не са стигнали до долното течение на Сена, а проникващият на изток Патън е вече със 150 км по-напред от тях и на по-малко от 300 км от Рейн.

Изправен пред тези аргументи, Айзенхауер се опитва да намери разрешение чрез компромис. Трябва да бъде дадено предимство на проникването на Монтгомъри в Белгия, а американската 1-ва армия да напредне на север заед-но с британците, за да им помогне и да прикрива десния им фланг, както на-стоява Монтгомъри, за да бъде по-сигурен в настъплението си. Същевременно основната част от наличните запаси и транспортни средства трябва да бъде използвана за поддръжка на настъплението на север за сметка на при-движването на Патън. Обаче след превземането на Антверпън съюзническите армии трябва да се върнат към приетия още преди нахлуването план за на-стъпление на широк фронт към Рейн както на север, така и южно от Ардените. И двамата главни помощници на Айзенхауер не харесват компромиса, но в момента възраженията им не са чак толкова големи, колкото стават през следващите месеци и години, когато всеки чувства, че поради това решение е бил лишен от победата. Патън го нарича „най-голямата грешка във войната“. По заповед на Айзенхауер снабдяването на 3-та армия на Патън е ограничено до 2000 т дневно, а на 1-ва армия, командвана от Ходжис, са отпуснати по 5000 т. Брадли разказва как Патън дошъл в щаба му и се „разревал като разярен бик“. „Ходжис и Монти да вървят по дяволите, развикал се той. Ако дадеш възможност на 3-та армия да продължи да настъпва, ще спечелим проклетата ти война“. Тъй като не желае да се съобрази с ограниченията на доставките, той нарежда на водещите си корпуси да продължат да напредват дотогава, докато имат бензин, а след това „да излязат от танковете и да продължат пеш“. Тези части стигат Мьоз на 31 август, преди танковете да свършат горивото. Предния ден армията на Патън получава само 145 000 литра бензин вместо ежедневната дажба от 1 800 000 литра и съобщението, че няма да получи повече до 3 септември. При срещата си с Айзенхауер при Шартрьоз на 2 септември Патън избухва: „Хората ми могат да ядат коланите си, но танковете ми имат нужда от бензин“.

След превземането на Антверпън на 4 септември Патън отново получава равно количество доставки с 1-ва армия за настъплението на изток към Рейн. Но сега той среща много по-силна съпротива и скоро е спрян на брега на Мозел. Това го кара да се оплаква още повече, че в критичната последна седмица на август е бил оставен без бензин заради настъплението на Монтгомъри. Според него „Айк“ е дал предимство на съгласието пред стратегията и в желанието си да задоволи „ненаситния апетит на Монти“ е пожертвал най-добрата възможност за бърза победа.

От своя страна Монтгомъри смята идеята на Айзенхауер за настъпление на широк фронт към Рейн за погрешна и се противопоставя на каквото и да било отклоняване на доставки за придвижването на Патън на изток, когато изходът от собственото му настъпление на север все още е неясен. Естествено, оплакванията му се засилват, когато придвижването му към Арнем е спряно и той не успява да постигне целите си. Той чувства, че влиянието на Патън пред Брадли и на Брадли пред Айзенхауер се оказва решаващо в спора и проваля перспективите на собствените му планове.

Лесно е да си обясним неодобрението, с което Монтгомъри се отнася към всяко усилие, което не допринася за осъществяването на собствените му планове. На пръв поглед оплакванията му от решението на Айзенхауер за настъпление в две направления изглеждат толкова основателни, че повечето британски коментатори на войната смятат това за главната причина, поради която възможността за по-ранна победа е била пропусната. Но при по-внимателен анализ става очевидно, че ефектът от това решение не е толкова голям.

На практика през първата половина на септември Патън получава средно по 2500 т доставки на ден, т.е. само с 500 т повече, отколкото през дните, в които настъплението на неговата армия е спряно. Това количество е твърде незначително в сравнение с общата ежедневна дажба на армиите, участващи в критичния период на настъплението на север. Тя не стига за поддръжката само на една допълнителна дивизия. Така че ако искаме да си обясним причините за провала, трябва да се вгледаме по-дълбоко.

Една от трудностите произтича от плана да се хвърлят големи въздушно-десантни сили близо до Турне на белгийската граница южно от Брюксел, за да подпомогнат настъплението на север. Сухопътните части пристигат тамна 3 септември преди въздушния десант и той е отменен. Но поради отделя-нето на въздушен транспорт за неговата подготовка доставките от въздуха за напредващите армии се прекратяват за цели шест дни, което им струва 5000 т доставки по-малко. Изчислено в петрол, това означава близо 6 800 000 литра — количество, достатъчно да отведе две армии до Рейн, без да се налага да спират, докато сред противника все още цари хаос.

Не е лесно да се определи кой носи отговорността за планирането на тази напълно излишна въздушна операция. Любопитното е, че в следвоенните си коментари и Айзенхауер, и Монтгомъри претендират за авторство. Айзенхауер заявява: „Предположих, че в британския сектор се очертава добра възможност за успешна атака от въздуха, и въпреки че имаше различни мнения относно това, дали е целесъобразно да отделяме самолети от работата им по снабдяването… реших да рискувам“. Монтгомъри казва обаче: „Имах готов план за въздушен десант в района на Турне“ и говори за него като за своя идея. За разлика от тях Брадли заявява: „Помолих Айк да отхвърли проекта и да ни остави самолетите за доставките по снабдяването… Предупредих го, че ще бъдем там преди десанта“. Това се оказва вярно.

Друг фактор е обстоятелството, че голяма част от доставките за настъплението на север отива за презапасяване с муниции, което не е необходимо, при положение че противниковата отбрана се сгромолясва, а не за съсредоточаване на усилията върху снабдяването с петрол, нужен за продължаване на преслед-ването на противника, за да не му бъде дадена възможност да се прегрупира.

Третият фактор е, че потокът на доставките за настъплението на Монтгомъри е сериозно намален в най-критичния момент, тъй като 1400 тритонни камиона британско производство, както и техните заместители от този модел се оказват с дефекти в буталата. Ако тези камиони бяха използвани, на 2-ра армия щяха да бъдат доставяни дневно още по 800 т, които щяха да бъдат достатъчни за поддръжката на още 2 дивизии.

Четвъртият фактор, с по-общо значение, е затруднението, произтичащо от разточителството, с което се поддържат доставките за британските и аме-риканските войски. Според предварителните пресмятания на съюзниците една дивизия би консумирала по 700 т доставки на ден, от които 520 т дневно са нужни за предната й линия. Германците са далеч по-икономични. На една тях-на дивизия се падат по 200 т доставки на ден, като на всичко отгоре непрекъс-натите въздушни и партизански атаки притесняват транспортирането им от две сериозни усложнения, от които съюзниците не са обременени.

Трудностите, които сами си създават за увеличаване на и без това твърде разточителните доставки, идват от прахосничеството на собствените им вой-ски. Един фрапантен пример е този с бидоните, които са толкова важни за презареждането с гориво. От 17,5 млн. бидона, изпратени във Франция от началото на десанта през юни, до есента остават само 2,5 млн.

Друг важен фактор за неуспеха на настъплението на север е начинът, по който напредъкът на американската 1-ва армия е спрян в силно укрепения и осеян с мрежа от каменовъглени мини район около Аахен — стратегическо „задържане“, което се превръща буквално в огромен „концентрационен лагер“, какъвто е Солун за съюзниците през Първата световна война. При един по-задълбочен анализ става ясно, че неуспехът на настъплението на американската 1-ва армия, за която са предназначени близо три четвърти от американските доставки, и то за сметка на тези за Патън, се дължи на настояването на Монтгомъри основната част от тази армия да бъде използвана за защита на десния му фланг. Пространството между неговата линия на настъпление и Ардените е толкова тясно, че американската 1-ва армия има много малко място за маневриране и няма възможност да заобиколи Аахен.

В следващата фаза тази армия, попаднала в толкова безизходно положение, няма възможност да окаже каквато и да било помощ на Монтгомъри, когато в средата на септември той започва настъпление към Арнем. Там британците също плащат дан на едно изключително не доглеждане. Когато на 4 септември 11-а бронетанкова дивизия се втурва в Антверпън, тя заварва пристанището непокътнато, но не прави усилие да завладее мостовете по канала Алберт в предградията и те са взривени два дни по-късно, преди той да бъде преминат. Това налага дивизията да се насочи на изток. Дивизионият командир не се сеща да завземе мостовете веднага след като окупира града, а на никой от вишестоящите началници не му идва на ум да му нареди да го стори. Това е пропуск на четирима командири от Монтгомъри на долу, които обикновено много държат на важните подробности.

Освен това само на 30 км северно от Антверпън се намира изходът от полуостров Бевеланд, широк само неколкостотин метра. През втората и тре-тата седмица на септември на остатъците от 15-а германска армия, които са изолирани на брега на канала, е позволено да се измъкнат на север. Те са прехвърлени със салове през устието на Шелда и се измъкват през теснината на полуостров Бевеланд. Три от дивизиите пристигат навреме, за да подсилят отчайващо слабия фронт на германците в Холандия, преди Монтгомъри да започне настъплението си към Рейн при Арнем, и помагат за спирането му. Какъв според противниковата страна би бил най-добрият курс за съюзниците? При разпитите Блументрит подкрепя аргумента на Монтгомъри за масирано настъпление на север, целящо навлизане в Рур и от там към Берлин, като казва: „Този, който държи Северна Германия, държи цяла Германия. Подобен пробив, придружен с надмощие във въздуха, би разпокъсал на парчета слабия германски фронт и би сложил край на войната. Берлин и Прага щяха да бъдат завзети преди руснаците“.

Блументрит смята, че съюзническите войски са разгърнати прекалено рав-номерно и на прекалено широк фронт, и критикува особено атаката срещу Мец: „Директната атака срещу Мец не беше нужна. Укрепеният район около Мец можеше да бъде заобиколен. Вместо това един завой на север по посока на Люксембург и Битбург би бил много успешен и би причинил разгрома на нашата 7-а армия. Чрез такава обходна маневра по фланга на север цялата 7-а армия можеше да бъде изолирана, преди да успее да отстъпи зад Рейн“.

Генерал Вестфал, който на 5 септември заменя Блументрит на поста началник-щаб на Западния фронт, е на мнение, че при създалите се обстоятелства изборът на посоката е по-малко важен от това усилията да бъдат насоче-ни най-вече за гарантиране успеха на каквото и да било настъпление.

„Общата ситуация на Запад беше изключително сериозна. Едно тежко по-ражение където и да било по фронта, който имаше толкова празнини, че изоб-що не заслужава да бъде наречен фронт, можеше да доведе до катастрофа, ако противникът се беше възползвал умело от появилата се възможност. Особена опасност криеше фактът, че нито един мост на Рейн не беше подготвен за взривяване — пропуск, за който бяха нужни седмици, за да бъде отстранен… До средата на октомври противникът можеше с лекота да извърши пробив навсякъде, където пожелаеше, можеше да премине Рейн и да навлезе дълбоко в Германия почти безпрепятствено“.

Вестфал твърди, че през септември най-уязвимият сектор по целия Западен фронт е бил секторът при Люксембург, който води към Рейн през Кобленц. Твърденията потвърждават думите на Блументрит за последиците, до които би довел един пробив в тази част — дългото и слабо охранявано пространство от района на Ардените между Мец и Аахен.

Какви са главните заключения, оформили се след хвърлената светлина за събитията в този критичен период?

Планът на Айзенхауер за „настъпление на широк фронт“ към Рейн, изготвен преди нахлуването в Нормандия, би бил добър начин да бъде подложена на изпитание и пробита съпротивата на един силен и все още непобеден про-тивник. Той обаче далеч не е толкова подходящ за действителната обстановка, в която противниковата отбрана вече се е пропукала и всичко зависи от това пробивът да бъде продължен колкото може по-навътре и с най-голяма бързина, за да не бъде дадена възможност на германците да се прегрупират.

Това означава те да бъдат преследвани без почивка.

При тези обстоятелства доводите на Монтгомъри за масирано настъпление в една посока по принцип са много повече за предпочитане. Но когато се проучат фактите, става ясно, че спирането на настъплението му на север всъщност не се дължи на отклоняването на доставките към Патън, както най-често се твърди. Много по-големи и по-комплексни затруднения идват от поредица спънки, създавани от собственото му обкръжение — забавяне с отврянето на пристанището на Антверпън, прекратяване на доставките по въздуха за шест дни заради една ненужна цел, презапасяване с муниции и другиматериали, което намалява наличния транспорт, с който става снабдяването с бензин, 1400-те дефектни британски камиона, пропускът да с завземе мостовете по канала Алберт, преди да бъдат взривени, и местата за преминаването му да останат под контрола на противника.

Най-фатална от всички за перспективата да се стигне Рейн е паузата от 4 до 7 септември, след като са достигнати Брюксел и Антверпен. Това противоречи на обявената от Монтгомъри цел, че, настъпвайки от Сена, „трябва да преследваме противника чак до Рейн, за да можем да «прескочим» реката, преди той да успее да създаде фронт срещу нас“. Постоянното темпо и оказването на непрекъснат натиск са в основата на успеха на всяко проникване в дълбочина или преследване и дори един ден пауза може да го провали.

Характерна за всички съюзнически сили е общата тенденция да си дават отдих, след като навлизат в Белгия. Причината е във Върховното командване. Общото съюзническо разузнаване успокоява Айзенхауер, че германците не могат да съберат достатъчно сили, за да се задържат на отбранителната си линия по границата, и същевременно твърди пред печата, че „ще преминем направо през нея“. Айзенхауер предава тези уверения на подчинените си командири. Дори на 15 септември той пише на Монтгомъри: „Скоро ще сме завзели Рур, Саар и района около Франкфурт и аз искам да знам мнението Ви какво ще правим по-нататък“. Подобен оптимизъм преобладава във всички части. Обяснявайки пропуска, че мостовете по канала Алберт не са взривени командирът на водещия корпус генерал Хорокс чистосърдечно заявява: „По това време не очаквах някаква сериозна съпротива по канала Алберт. Струваше ни се, че германците са напълно дезорганизирани“.

В своята история на 21-ва армейска групировка, основаваща се на официални източници, Джон Норт сполучливо резюмира ситуацията така: „На всички нива преобладаваше мнението, че войната е спечелена“. Последицата от това е, че през съдбоносните две седмици на септември командирите не бързат, а за войниците е съвсем естествено да не са така настойчиви и да се пазят да не бъдат убити, когато всички мислят, че „войната свършва“.

Най-добрата възможност за бърз край вероятно е изгубена, когато през последната седмица на август спират кранчето на бензина за танковете на Патън, когато те са със 150 км по-близо до Рейн и мостовете му, отколкото британците.

Патън по-добре от всеки друг от съюзниците съзнава колко важно е да продължи настъплението и преследването на противника. Той е готов да разшири пробива във всяка посока. На 23 август предлага армията му да се насочи на север вместо на изток. В неговия по-късен коментар има много логика: „Човек не прави първо планове, след което да се опитва да нагоди обстоятелствата към тях. Плановете се правят така, че да се нагаждат къмобстоятелствата. Мисля, че разликата между успеха и провала при Върховното командване зависи от тази способност или от липсата на такава да върши точно това“.

В основата на всички съюзнически беди в този момент на изключителни възможности обаче е фактът, че никой от изготвените планове не е предвидил такъв пълен срив в отбраната на противника, както срива през август. Те не са готови нито материално, нито психически да се възползват от това с бързо и продължително настъпление в дълбочина.