Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Дванайсета глава
Хитлер се насочва към Русия

Цялата картина на войната рязко се променя, когато Хитлер напада Русия на 22 юни 1941 г. — един ден преди годишнината от нахлуването на Наполеон през 1812 г. Тази стъпка се оказва толкова съдбоносна за него, колкото и за неговия предшественик, въпреки че краят не настъпва толкова бързо.

Наполеон е принуден да се изтегли от Русия преди края на годината, а руснаците влизат в столицата му през април на следващата година от неговото нахлуване. Хитлер е изгонен от Русия едва след три години и руснаците влизат в столицата му през април на четвъртата година. Той прониква два пъти по-навътре в Русия, отколкото Наполеон, въпреки че не успява да повтори илюзорния му успех да влезе в Москва. По-дълбокото му проникване се дължи на по-съвършените средства за придвижване. Но те не са достатъчни за постигане на целта му. Разстоянията са първата причина за осуетяването на плановете му, а след това — и за неговото поражение.

Историята се повтаря и при второстепенния резултат от самоубийствената стъпка на агресора. Тя спасява Великобритания от ситуация, която изглежда безнадеждна в очите на повечето хора извън островните й граници. За тях е очевидно колко отчайващо е положението на един малък остров на края на враждебен континент, който го обгражда по-плътно, отколкото по времето на Наполеон. Стойността на морското препятствие е намалена от развитието на авиацията. Индустриализацията на острова го прави зависим от вноса, който е застрашен от подводниците. Като отказва да обсъжда каквото и да било предложение за мир, британското правителство обрича страната на курс, който при тези обстоятелства логично трябва да доведе чрез нарастващо изтощение до евентуална капитулация — дори ако Хитлер се въздържа от опити за бързо завладяване чрез нападение. Безкомпромисният курс е равен на бавно самоубийство. Съединените щати може и да напомпват „въздух“, за да държат Велико-британия на повърхността, но това би било достатъчно само за да се продължи процесът, но не и да се избегне краят. А и времето на това облекчение е ограничено от решението на Чърчил в средата на лятото да бомбардира Германия с пялата си крайно недостатъчна въздушна мощ. Ефектът от тези бомбардировки не е по-голям от убождане с игла, но те са съществена пречка за Хитлер да насочи вниманието си другаде.

Англичаните не се съобразяват твърде много с реалното си положение Те са упорити по природа и не разбират нищо от стратегия. Вдъхновяващите речи на Чърчил помагат да се излекува депресията от Дюнкерк и са тонизиращото средство, нужно на островитяните. Те са ободрени от предизвикателния му тон и не им идва на ум да се запитат дали той е стратегически оправдан. Още по-силен е ефектът от въздействието на Хитлер. Никое предишно доказателство за неговата тирания и агресивност не ги настройва така, както завладяването на Франция и приближаването му до техните брегове. Те реагират още веднъж така, както са научени — на всяка цена да впият зъби в тялото на Хитлер. Никога досега техният характер на булдог не е бил така ясно демонстриран и оправдан в цялата му безподобна глупост. Още веднъж един завоевател на Запада е изправен срещу хора, които „не си дават сметка, че са победени“. Както се вижда от „Майн кампф“, Хитлер ги разбира по-добре от Наполеон и затова полага необикновени усилия да не нарани гордостта им. Той разчита обаче на практичността им и е озадачен, че те не могат да видят безнадеждността на перспективата и не разбират, че предвид на обстоятелствата условията в предложението му за мир са изключително леки. В това объркано състояние той се колебае каква да бъде следващата му стъпка, и се обръща в същата посока като Наполеон — да завладее Русия като прелюдия към окончателното разрешаване на проблема с Великобритания.

Това му хрумване не е внезапно, той стига до него постепенно. То е също толкова сложно за разбиране — по-сложно, отколкото при Наполеон, и не може да бъде обяснено само с един-единствен фактор или причина.

Тежките загуби на Луфтвафе над Южна Англия не са толкова решаващи от стратегическа гледна точка, въпреки че от тактическа са по-важни, отколкото поражението на френския флот при нос Финистер през 1805 г. тъй като поражението на Гьоринг няма такъв незабавен ефект върху Хитлер, както отстъплението на Вилньов върху Наполеон. В този момент Хитлер продължава усилията си да пречупи волята на британците и само сменя формата на натиска — от опит за унищожаване на въздушната му мощ преминава към нощни бомбардировки на индустриалните центрове. Освен на атмосферните условия временното отслабване на натиска се дължи и на колебливостта му. Изглежда, той не желае да стига до крайности срещу Великобритания, ако би могъл да я накара да приеме мир, и продължава да се вкопчва в тази идея, докато неумело преследва целта. Междувременно мислите му се насочват все повече в други посоки под влияние на икономическите му нужди и настраховете, умножени от предубежденията му. Въпреки че договорът със Сталин му проправя пътя за победа на Запад, завоеванията му там до голяма степен са плод на обстоятелствата, докато той винаги е искал да разгроми Съветска Русия. За него тази идея е повече от въпрос на преследване на амби-ция, антиболшевизмът е най-дълбокото му емоционално убеждение.

Този импулс в източна посока е силно повлиян от съпротивата на Вели-кобритания, но зараждането му започва, преди тя да отхвърли предложението му за мир. В началото на юни 1940 г., докато Хитлер все още е ангажиран с френската офанзива Сталин се възползва от възможността да окупира Литва, Естония и Латвия. Хитлер е дал съгласието си балтийските държави да останат в съветската сфера на влияние, а не да бъдат окупирани и по тази причина се смята изигран от своя партньор. Същевременно повечето от съветниците му реалистично преценяват, че руското навлизане в балтийските държави е естествена предпазна мярка срещу възможни действия на фюрера след побе-дата на Запад. Дълбокото недоверие на Хитлер в Русия личи от факта, че през цялото време на кампанията на Запад той се безпокои, че е оставил само 10 дивизии на Изток, изправени срещу 100 руски дивизии.

На 16 юни, отново без да уведоми партньора си, Русия поставя ултиматум на Румъния, настоявайки незабавно да й върне Бесарабия и да й предаде Буковина като „малка компенсация“ за начина, по който през 1918 г. тази бивша нейна провинция й е била „открадната“. На румънското правителство са дадени само 24 часа за отговор и когато то отстъпва пред заплахата, руските войски веднага нахлуват по суша и по въздух. За Хитлер това е по-лошо от „плесница в лицето“, защото опасно приближава руснаците до румънските петролни залежи, на които той разчита сега, когато пътищата му за доставки от други източници в чужбина са отрязани. През следващите седмици Хитлер се чувства все по-изнервен от този риск и от евентуалното му отражение върху въздушната офанзива срещу Великобритания. Това го кара да става все по-подозрителен към намеренията на Сталин. На 29 юли той разговаря с Йодъл за възможността да води война с Русия, ако тя се опита да завладее румънските петролни залежи. Няколко седмици по-късно като контрамярка Хитлер започва да прехвърля 2 танкови и 10 пехотни дивизии в Полша. В директива от 6 септември до службата за контраразузнаване се казва: „През следващите седмици източната територия ще бъде по-силно защитена. Тези прегрупирания не бива да създават впечатление в Русия, че се готвим за настъпление на Изток“. Размерът на германските сили трябва да се прикрива с честите смени на района. „От друга страна. Русия ще разбере, че на разположение на генералното правителство в източните провинции и в протектората има добре обучени германски войници. Тя вероятно ще стигне до заключението, че при руска окупация сме готови да защитим нашите интереси, особено на Балканите, с големи сили“.

Директивата има подчертано отбранителен тон. Тя показва по-скоро желание да се търси възпиращ фактор срещу евентуална руска агресия, отколкото да се тълкува като предизвестие за възможна германска агресия. Но поради отдалечеността на неговия фронт от петролните залежи Хитлер не може да разчита, че ще бъде в състояние да ги защити открито, и затова е принуден да мисли за евентуална отвличаща вниманието офанзива на полския фронт. Идеята за такава отвличаща маневра скоро се превръща в намерение за голяма офанзива — за да бъдат предотвратени евентуалните по-големи рискове.

В средата на септември пристигат сведения, че руската пропаганда води антигерманска кампания в редовете на Червената армия. Това е показателно за руските подозрения и реакция на първото увеличаване на германските вой-ски на Изток, както и за това, че руснаците бързат да подготвят своите войски за евентуален руско-германски конфликт. Обаче за Хитлер това е доказател-ство за техните планове за нападение. Той започва да мисли, че не може да си позволи да чака да се разправи с Русия, след като приключи и затвърди побе-дата си на Запад. Страховете, амбициите и предубежденията му го подтикват към нов завой в разсъжденията. В това състояние е лесно да бъдат засилени подозренията му. Озадачен от това, че англичаните очевидно не си дават сметка за безнадеждното си положение, той подозира, че причината е в Русия. Ме-сеците минават, а Хитлер продължава да говори пред Йодл и др., че Вели-кобритания сигурно се надявала на руска намеса, защото в противен случай би отстъпила. Вероятно вече имало някакво тайно споразумение. Изпращането на сър Стафърд Крипс в Москва и разговорите му със Сталин били потвърждение за това. Германия скоро трябвало да нападне или щяла да бъде задушена. Хитлер не си представя, че руснаците също се страхуват от германска агресия.

Планът за нападението срещу Русия, в общи линии, вече е готов, когато генерал Паулус (станал известен по-късно като командващ армията, попаднала в руски капан при Сталинград) става заместник-началник на Генералния щаб в началото на септември. Той е инструктиран да „проучи неговите възмож-ности“. Поставените цели са, първо, да бъдат разгромени руските армии в Западна Русия, а след това, за да бъде предпазена Германия от въздушни на-падения от Изток — да се навлезе достатъчно дълбоко в руска територия и да се стигне до линията Архангелск-Волга.

До началото на ноември планът е завършен в детайли и след това изпитан в две военни учения. Сега Хитлер вече не се безпокои толкова от руска офанзива, а е по-склонен сам да нападне Русия. Подготовката и обсъждането на големи стратегически планове винаги са го въодушевявали. Съмненията, изразени от генералите му, когато им разкрива намеренията си, само го каратда бъде по-настоятелен. Нима не се е оказал прав за всичко, в чийто успех те са се съмнявали? Той трябва отново да докаже, че не са били прави. Най-изненадващото е, че те все още изпитват към него силно недоверие като към аматьор. Освен това адмиралите и генералите му са обезпокоени и от едно друго действие, насочено срещу Великобритания, а при това положение той не би могъл да остане безучастен. Хитлер пристъпва към действия през Испания срещу Гибралтар, за да затвори западния край на Средиземно море, но това е твърде малка операция, за да задоволи гигантските му амбиции. В края на октомври върху решението му повлиява едно ново събитие, което засилва резултата от него. Това е нахлуването в Гърция, което предприема Мусолини, без да се допита до него. Хитлер е вбесен, че младшият му партньор не е зачел водещата му роля. Вбесен е най-вече от това, че то обърква програмата му, както и от възможността италианците да попречат на намеренията му в този район. Последната опасност скоро отпада поради италианските военни неуспехи, а инициативата на Мусолини подтиква Хитлер да ускори действията си на Балканите. Той възнамерява да се разправи с Русия след това и да остави проблема с англичаните за по-късно. Макар това все още да не е пълно категорично решение, то заема централно място в съзнанието на Хитлер.

На 10 ноември Молотов пристига в Берлин за обсъждане на широк кръг въпроси включително германското предложение Русия категорично да се присъедини към Оста. В края на разговорите е публикувано общо комюнике, в което се казва: „Разменени бяха идеи в атмосфера на взаимно доверие, която доведе до взаимно разбирателство по всички важни въпроси, интересуващи Германия и Съветския съюз“. В неофициални разговори германските участ-ници в преговорите изразяват също задоволство от резултатите, които на 16 ноември са резюмирани така: „Към момента няма да има фиксиран договор. Русия изглежда склонна да се присъедини към Тристранния пакт, след като бъдат изяснени още няколко въпроса… Молотов е уведомен за замисляните германски действия на Балканите в подкрепа на Италия и няма възражения. Той предлага да бъдат създадени подходящи условия за руско влияние в Бълга-рия подобно на германското влияние в Румъния, но германците не проявяват желание да обсъждат това предложение. Германия изразява незаинтересова-ността си от доминирането на Турция над Дарданелите и разбиране към же-ланието на Русия да има бази там…“

Но „взаимното доверие“ липсва напълно и този дипломатически израз никога не е бил толкова лишен от съдържание. В директива на Хитлер от 12 ноември се казва: „Политическите разговори бяха започнати с цел да се получи ясна представа за позицията на Русия в момента. Всички вече издадени устно заповеди по подготовката за кампания на Изток ще бъдат продължени независимо от резултатите от тези разговори“.

Докато дипломатите разговарят, подготовката в съответствие с военните планове напредва. За разлика от някои други Хитлер не намира резултатите от разговорите за толкова задоволителни и гледа на допълнителните въпроси, които Русия има относно Третия райх, като на чисто измъкване. Той се чувства подвластен на все по-силното си желание да започне офанзивата срещу нея. Редер, който се среща с него на 14 ноември, отбелязва, че „лидерът все още е склонен да разпали конфликта с Русия“. След като Молотов си тръгва, Хитлер се среща с няколко от главните си помощници и им дава ясно да разберат, че ще нападне Русия. Опитите им да го разубедят са напразни. Когато те твърдят, че това означава война на два фронта — ситуация, оказала се фатална за Германия през Първата световна война, той отвръща, че не може да се разчита Русия да остане безучастна, докато съпротивата на Великобритания не бъде сломена. За да се победи Великобритания, е нужно да се увеличат военновъздушните сили и флотът, което означава да се намалят сухопътните войски, но подобно намаление не е уместно, докато съществува заплахата от Русия. Поведението на Русия спрямо балканските държави е показало, че на нея не може да се разчита, затова операция „Морски лъв“ трябва да бъде отложена.

На 15 декември Хитлер получава доклад от Халдер във връзка с подготовката на източния план и на 18 декември издава Директива № 21 — план „Барбароса“. Тя започва с категорична декларация: „Германските въоръжени сили трябва да са готови да смажат Съветска Русия в една бърза офанзива преди края на войната срещу Великобритания. За тази цел в армията трябва да бъдат ангажирани всички налични части, като същевременно се вземат мерки за защита на окупираните страни от внезапни нападения. Основните усилия на флота остават категорично насочени срещу Англия!

Ако се появи повод, ще наредя съсредоточаване на войските за действия срещу Съветска Русия осем седмици преди фактическото започване на операциите. Приготовленията, изискващи повече време — ако вече не са извършени, — трябва да започнат незабавно и да завършат на 15 май 1941 г. (Това се смята за най-ранната дата, когато атмосферните условия ще бъдат подходящи.) Трябва да бъдат взети големи предпазни мерки, за да не се разбере за подготвяното нападение…

Основната част от руската армия в Западна Русия трябва да бъде разбита с решителни операции, като се направят четири дълбоки танкови вклинявания, за да се попречи на боеспособните сили на противника да отстъпят навътре в Русия“.

В директивата се казва също, че ако резултатите не са достатъчни за разгрома на Русия, нейната последна индустриална област в Урал трябва да бъде унищожена от Луфтвафе. Червеният флот ще бъде парализиран с превземане на базите му в Балтийско море. Румъния ще помогне за приковаване на руските сили на юг и ще окаже допълнителна помощ на ариергарда. През ноември Хитлер се договаря с новия румънски диктатор генерал Антонеску за участие на страната в намалението срещу Русия.

Във фразата „ако се появи повод“ има известна неопределеност, но въпреки това няма съмнение в твърдите намерения на Хитлер. Употребата на този израз може би се обяснява от последния пасаж на директивата: „Всички заповеди, които ще бъдат издадени от Върховното командване в съответствие с тази инструкция, трябва да бъдат облечени в такива фрази, че да могат да се възприемат като предпазни мерки, в случай че Русия промени сегашното си отношение към нас“. Планът трябва да бъде прикрит чрез сложна заблужда-ваща програма и ръководната роля на Хитлер в това отношение е съвсем естествена.

Освен врага трябва да бъде заблуден и собственият народ. Твърде много от хората, които Хитлер е започнал с проекта си. са обезпокоени от рисковете на нападението срещу Русия, особено заради това, че означава война на два фронта. По тази причина той смята, че е разумно да представя нещата така, сякаш не е взел окончателно решение, за да им даде време да свикнат с про-мяната на вятъра и същевременно да му позволи ла представи по-убедителни доказателства за враждебните намерения на Русия. Особено силно изразяват такива съмнения неговите генерали, затова той е обезпокоен от ефекта от липсата им на ентусиазъм. Макар с клетвата си за вярност към него той да може да разчита, че те ще продължат да му се подчиняват, това не е достатъчно, за да бъдат убедени в успеха на начинанието. Понеже са му нужни като професионални изпълнители, наложително е да ги убеди, На 10 януари 1941 г. с Русия е подписан нов договор, който включва резултатите от водените през ноември разговори с Молотов за границата и по икономически въпроси. Така на пръв поглед всичко изглежда спокойно. Обаче личното мнение на Хитлер е изразено в забележката му, че Сталин е „хладнокръвен като лед изнудвач“. Същевременно продължават да пристигат обезпокоителни сведения от Румъния и от България за руската активност в тези страни.

На 19 януари Хитлер посещава Мусолини и на тази среща говори за труд-ностите, които има с Русия. Той не разкрива плановете си за нападение, но многозначително намеква, че е получил остър протест от Русия във връзка със съсредоточаването на германски войски в Румъния. Допълнителна светлина върху начина му на мислене се съдържа в следната забележка: „По-рано Русия не би представлявала опасност за нас, тъй като не би била в състояние да ни застраши, но сега във века на военновъздушната мощ румънските петролни инсталации могат да бъдат превърнати в димящи развалини чрез въздушни нападения от Русия и Средиземно морието, а животът на Оста зависи от тях“. Това е и неговият аргумент пред генералите му, които твърдят, че дори ако руснаците имат намерение да нападнат, срещу тази опасност могат да бъдат взети адекватни мерки чрез засилване на отбранителната мощ на германските въоръжени сили зад граница, вместо да се напада Русия.

На 3 февруари Хитлер одобрява окончателния текст на план „Барбароса“ след съвещание в Берхтесгаден със своите командири, на което са разкрити основните точки на плана. Генерал Кайтел твърди, че руските сили в Западна Русия възлизат приблизително на 100 пехотни, 25 моторизирани и 30 меха-низирани дивизии. Преценката е близка до реалното положение, защото, ко-гато нападението започва, руснаците разполагат на запад с 88 пехотни, 7 мо-торизирани и 54 танкови и механизирани дивизии. Тогава Кайтел заявява, че германските сили няма да бъдат толкова големи, но че „имат качествено превъзходство“. В действителност нападащите армии се състоят от 116 пе-хотни (от тях 14 моторизирани), 1 кавалерийска и 19 танкови плюс 9 свързочни дивизии. Оценката на войските няма за цел да внесе безпокойство сред гене-ралите, защото показва, че при една голяма офанзива в неблагоприятно по-ложение ще бъде поставена противниковата страна — заради съотношението на бронетанковите сили. Очевидно е, че планиращите разчитат най-вече на качественото превъзходство.

Кайтел продължава: „Руските оперативни намерения са неизвестни. По границата няма силни части. Може да извършат само малко отстъпление, тъй като балтийските държави и Украйна са от жизнено значение за снабдяването на руснаците“. По онова време има известна логика в това, но впоследствие се оказва прекалено оптимистично предположение.

Нападащите войски трябва да бъдат разделени в три армейски групировки, които имат определени оперативни задачи. Северната (под командването на Лееб) трябва да нападне от Източна Прусия през балтийските държави към Ленинград. Централната (командвана от Бок) трябва да нанесе удар от района на Варшава по посока Минск и Смоленск и да настъпи по шосето към Москва. Южната (под командването на Рундщет) трябва да нападне южно от Припятските блата, да се спусне към Румъния в посока Днепър и Киев. Главната тежест трябва да бъде изнесена от групата армии „Център“ и затова тази групировка е по-мощна от останалите. Предвижда се Северната да има при-близително същата мощ, докато Южната да е по-слаба.

В направения от него обзор Кайтел отбелязва, че позицията на Унгария е все още съмнителна, и подчертава, че от съображения за секретност със страните, които могат да сътрудничат с Германия, могат да бъдат сключени спо-разумения в последния момент. Румъния обаче трябва да бъде изключена от това правило, защото нейното сътрудничество е от жизненоважно значение. (Малко преди това Хитлер се е срещал отново с Антонеску и е поискал от него разрешение за преминаване на германски войски, които да помогнат на италианците в Гърция, но Антонеску се е колебаел, твърдейки, че такава стъпка може да стане повод за руско нахлуване и Румъния. На третата им среща Хитлер му обещава не само връщането на Бесарабия и на Северна Буковина, но и присъединяването на територия от Южна Русия, „до Днепър“ към Румъния като отплата за румънската помощ при нападението.)

Кайтел добавя, че операцията в Гибралтар вече не е възможна, тъй като основното ядро от германската артилерия е изпратено на Изток. Операция „Морски лъв“ също е отложена, но трябва да се прави всичко възможно, за да се поддържа впечатление сред германските войски, че подготовката за нахлу-ването във Великобритания продължава. За да се затвърди това впечатление, някои райони по брега на Ламанша и в Норвегия трябва да бъдат незабавно затворени, а за двойна заблуда съсредоточаването на войски на Изток трябва да се представя като отвличаща вниманието маневра заради десант в Англия.

Военният план е придружен от широкомащабен икономически план „Ол-денбург“ за експлоатация на завладяната съветска територия. Създаден е ико-номическн щаб, който е напълно отделен от Генералния щаб. Един доклад от 2 май, посветен на проучването на проблема, започва с думите: „Войната може да бъде продължена само ако през третата година от започването и всички въоръжени сили се изхранват от Русия. Няма съмнение, че милиони хора ще умрат от глад в Русия, ако отнемем на страната това, което ни е нужно“. Не е ясно дали това е безпристрастна научна декларация или предупреждение срещу поставянето на крайни цели и искания. В доклада се казва още, че „от основно значение са заграбването и прехвърлянето на слънчогледово семе и слънчогледови пити, а това на пшеница е на втори план“. В по-предишен доклад генерал Томаш, шеф на икономическия отдел при Генералния щаб на въоръжените сили изтъква, че завладяването на цялата европейска част на Русия може да облекчи проблема с изхранването на Германия, ако бъде решен транспортният проблем, но други важни икономически проблеми, като снабдяването с „индийски каучук, волфрам, мед, платина, калай, азбест и манилски коноп, ще останат неразрешени, ако не бъдат осигурени ко-муникации с Далечния изток“. Хитлер не обръща внимание на подобни пре-дупреждения. Но едно друго заключение, че „снабдяването с кавказко гориво е от изключителна важност за експлоатацията на окупираните територии“, му повлиява толкова силно, че го подтиква да разшири настъплението си до степен, която може напълно да наруши планираното равновесие.

Планът „Барбароса“ страда от объркване още в предварителното му изготвяне, което се отразява дълготрайно върху изпълнението му. Това се дължи на психологическия ефект втрху Хитлер от двойния дипломатически отказ, който получава от Гърция и Югославия, подкрепяни от Великобритания.

Преди да нападне Русия. Хитлер иска десният му фланг да бъде свободен от британска намеса. Той се надява да си осигури контрол върху Балканите без сериозни битки, чрез оръжията на дипломацията. Убеден е, че след военните му успехи на Запад тя би трябвало да успее по-лесно от когато и да било. С влизането в Бесарабия Русия е проправила пътя си към Румъния; така Румъния пада в ръцете на Хитлер. Следващата стъпка също се оказва лесна. На 1 март българското правителство се оставя да бъде подкупено и се обвързва с договор, съгласно който на германските войски е позволено да преминат през неговата територия, за да заемат позиции на гръцката граница. Съветското правителство обявява по радиото своето неодобрение на това отклонение от неутралитета, но въздържането му от по-категорични стъпки кара Хитлер да се чувства по-сигурен, че Русия не е готова за война. Гръцкото правителство не е толкова сговорчиво пред дипломатическите ходове на Хитлер, което е естествено, след като Гърция е нападната от негов партньор в Оста. То не отстъпва и пред заплахите. Духът на гръцкия народ е повдигнат от успеха, с който отблъсква нападението на Мусолини. През февруари е постигната договореност за подпомагане на гърците от британски войски и няколко дни след влизането на германците в България те започват да пристигат. Предизвикателството кара Хитлер месец по-късно да започне атака срещу Гърция. Това е едно ненужно отклонение от главния му път, защото войските, които Великобритания изпраща, не са достатъчно големи и предизвикат само лек сърбеж в дясното му рамо, а гърците са напълно ангажирани в борбата с италианците.

Отрицателното отражение върху руския му план е подсилено и от събитията в Югославия. Там началото на дипломатическите действия е обещаващо. Под германски натиск югославското правителство се съгласява да се обвърже с Оста на компромисна основа, която го освобождава от военни ангажименти, но с тайното условие железопътната линия Белград — Ниш, която води към гръцката граница, да бъде на разположение на германските войски. Югославските представители подписват договора на 25 март. Два дни по-късно в Белград е извършен военен преврат от генерал Симович, командващ юго-славските военновъздушни сили и група млади офицери. Те установяват кон-трол над радиото и телефонната палата, свалят правителството и установяват ново правителство, оглавявано от Симович, след което отхвърлят германските искания. Заговорът е осъществен с помощта на британски агенти и когато новинита за успеха му стига до Лондон, Чърчил съобщава в реч в парламента: „Имам голяма новина за вас и за цялата страна. Рано тази сутрин Югославия намери себе си“. По-нататък той обявява, че новото правителство ще получи „всякаква възможна помощ и подкрепа“ от Великобритания. Превратът създава революционна ситуация на Балканите. Хитлер не може да търпи подобно предизвикателство, а задоволството на Чърчил го вбесява. Той решава веднага да нападне Югославия и Гърция. Необходимите стъпки са направени толкова бързо, че той е готов да нанесе удара след десет дни — на 6 април.

Резултатите от това предизвикателство на Балканите са печални. Югославия е превзета за една седмица и столицата й е опустошена от първото въздушно нападение. Гърция е завладяна само за три седмици, а британските войски са натоварени бързо на корабите след продължително отстъпление, по време на което оказват малка съпротива. Във всеки етап от кампанията в Гърция те са разигравани от маневрите на германците. Всичко това се отразява върху оценката както за Чърчил, така и за онези, които го подкрепят и са предричали успешна военна намеса на Балканите. То води не само до загуба на престиж за Великобритания, но и до тежки страдания за народите на Югославия и Гърция. Чувството, че са били излъгани, остава дълго време. Нещо повече, една от ирониите в историята е, че тъкмо инициативата на Чърчил става причина за превръщането на Югославия в страна, враждебна на всичко, което той представлява.

Преките последици от този епизод са от изключително важно значение и са показателни за преценката на Хитлер. Сраженията дори с толкова минимални сили, макар качеството им значително да превишава количеството, не му позволяват да води боеве в Югославия и Гърция едновременно е нахлуване в Русия. Особено го затруднява фактът, че при такава ситуация би имал по-малко танкове от руснаците. Бързото завладяване на Балканите зависи от участието на танковите дивизии и той се нуждае от всички, които може да събере, преди да дръзне да нападне Русия. Така че на 1 април планът „Барбароса“ е отложен от средата на май за втората половина на юни.

Фактът, че Хитлер успява да завладее две страни толкова бързо, че да може да спази насрочената нова дата за нахлуването в Русия, си остава изключително военно постижение. Неговите генерали са на мнение, че ако англчаните успеят да задържат Гърция, „Барбароса“ няма да може да се осъществи. Отлагането обаче е само пет седмици, но то е фактор за провала на шансовете му да победи Русия, за което допринасят и превратът в Югославия, едно непредвидено забавяне през август, причинено от нерешителност, както и ранното настъпване на зимата през тази година.

До 1 май англичаните успяват да се евакуират от крайбрежието на Южна Гърция, с изключение на онези, чийто път за отстъпление е отрязан и те попадат в плен. Точно в този ден Хитлер определя датата за „Барбароса“. В директивата му накратко се посочват ангажираните в него войски, а след това се добавя:

„Прогноза за хода на операциите: Вероятни ожесточени сражения по гра-ниците, които ще продължат до четири седмици. При по-нататъшния развой се очаква по-слаба съпротива. Руснакът ще се бие на определеното му място до последния си дъх“.

На 6 юни Кайтел издава подробно разписание за начинанието. Освен че изброява частите, които ще бъдат ангажирани в нахлуването, то показва, че срещу Великобритания на Запад са оставени 46 пехотни дивизии, въпреки че само една е моторизирана и има само една танкова бригада. Операция „Атила“ ( за завладяване на Френска Северна Африка) и „Изабела“ (за противодей-ствие на възможно британско настъпление в Португалия) „могат все още да бъдат изпълнени с предизвестие от десет дни, но не и едновременно“. 2-ри въздушен флот е изтеглен и прехвърлен на Изток, докато 3-ти флот поема цялата отговорност за въздушната война срещу Великобритания. В тези заповеди се намеква, че на 25 май са започнати преговори с финландския Генерален щаб за осигуряване на финландско сътрудничество в нападение-то. Румънците чието участие е вече осигурено, трябва да бъдат информирани за последните договорености на 15 юни. На 16 юни на унгарците трябва да бъде намекнато да увеличат охраната по границите си. На следващия ден всички училища в Източна Германия трябва да бъдат затворени. Германските търговски кораби трябва да напуснат Русия, без да привличат вниманието, и по-нататъшни-те плавания дотам да бъдат прекратени. От 18 юни „намеренията за нападение вече могат да не се прикриват“. Тогава вече ще бъде твърде късно за руснаците да вземат кавито и да било широкомащабни мерки за подсилване на войските по границите. 13.00 часа на 21 юни е последният възможен срок за отмяна на офанзивата; паролата за това е „Алтона“, а за началото на нападението — „Дортмунд“. Часът определен за преминаване на границата, е 3,30 на 22 юни. Въпреки предпазните мерки, взети от германците, британското разузнава-не получава много по-рано забележително добра информация за намеренията на Хитлер. То дори определя точно датата на нападението — една седмица преди тя да бъде фиксирана. Неговите многократни предупреждения обаче се приемат с недоверие за разлика от доверието в съветско-германския пакт, което озадачава англичаните и ги вбесява. Те усещат, че руснаците наистина не вярват на предупрежденията. Това усещане прозира в изявлението на Чърчил по радиото, когато пристига новината за нападението на Хитлер и за първите поражения на Червената армия, които руснаците обясняват отчасти с това, че са били изненадани. Едно проучване на руската преса и радиопредавания едва ли би подкрепило това впечатление. От април нататък те съдържат значими индикации за превантивни мерки и изразяват безпокойство от придвижването на германските войски. Същевременно се пише много и за стриктното спазване на условията на договора от страна на Германия, като същевременно се осъждат британските и американските опити да предизвикат разногласия между Русия и Германия, особено чрез разпространяването на слухове за германски приготовления за нападение срещу Русия. В едно радиопредаване в този дух от 13 юни в типичния за Сталин стил се отбелязва, че „изпращането на германски войски в източните и североизточните райони на Германия трябва да се възприема като дължащо се на мотиви, които нямат връзка с Русия“ — твърдение, което може би е накарало Хитлер да заключи, че неговата програма за заблуждаване е успяла да създаде нужното внушение. На двойния блъфможе също да се отговори по два начина. В същото радиопредаване се дава отговор на съобщенията в чужбина за мобилизирането на руските запасняци като се обяснява, че това е само учение за предстоящите редовни летни военни маневри. На 20 юни московското радио съобщава подробно за военните учения, които се извършват близо до Припятските блата, което може и да е било с цел да се укрепи доверието вътре в страната. В него се съобщава също, че противовъздушната гражданска отбрана ще бъде изпитана „в реални условия“ в неделя, 22 юни. Въпреки това чуждестранните съобщения за предстоящо германско нахлуване отново са описани като „зле скалъпени измислици от сили, враждебни на Русия“.

Германците са информирани за британските усилия да бъдат предупредени руснаците. На 24 април техният военноморски аташе в Москва докладва: „Британският постник предрича 22 юни като ден за избухването на война“. Това обаче не задължава Хитлер да промени датата. Той може би разчита на факта, че руснаците отхвърлят всички съобщения, идващи от британска страна или пък с решил, че самата дата вече няма особено значение.

Трудно е да се каже доколко Хитлер е вярвал, че руснаците не са подготвени за удара, защото той често е скривал от хората от собственото си обкръжение това, което наистина мисли. Още от пролетта в сведенията, изпращани от неговите наблюдатели в Москва, се говори за пасивност на съветското пра-вителство, продиктувана от опасения, и за желанието да умилостиви Хитлер; за това че няма опасност Русия да нападне Германия, докато Сталин е жив. На 7 юни германският посланик там докладва: „Всички наблюдения показват, че Сталин и Молотов, които единствени отговарят за руската външна политика, правят всичко възможно да избегнат конфликт с Германия“. Това твърдение се потвърждава не само от продължаването на руските доставки съгласно сключеното търговско споразумение, но и от отстъпките на Русия пред Хитлер във връзка с оттеглянето на дипломатическото признаване за Югославия, Белгия и Норвегия.

От друга страна, Хитлер често заявява, че нацистките дипломати в Москва най-зле информираните в света. Той снабдява генералите си и с информации от напълно противоположен характер — че руснаците се готвят за нападение, което е наложително да бъде изпреварено. По този въпрос той може би умишлено ги заблуждава, макар сам да не вярва на тези съобщения, защото трудностите, които има с генералите си, продължават и те все още изтъкват аргументи за въздържане от нападение. А може би едно закъсняло разбиране, че руснаците не са толкова неподготвени, както се е надявал, го е подтикнало като ответна реакция да реши, че намеренията им са подобни на неговите. След като преминават границата, генералите не виждат признаци за подготовка на руско нападение близо до фронта и така разбират, че Хитлер ги е подвел.